fbpx
Животът с деца

Мисия невъзможна: „Да изведем детето в снега“

22 март 2018

Споделяме с вас един текст, който Надежда Хинчовска ни изпрати преди известно време. Тогава още беше зима, но бързо се оказа 15 градуса и някак нямаше вече сняг, който да ви метне пълноценно в мизансцена. Е, сега е пролет, но пък снегът се появи отново, затова четете и се смейте, и не страдайте, ако вие сте ентусиасти, а детето ви не иска да излиза в студа – поне може да се редувате с шейната, която вече си е само ваша.

--------

Зима е. От време на време сняг, от време на време - пролет. Сложно е. И странно. И неразбираемо за хората. За нашето дете, оказа се, още повече.

Мислите, че всички деца обичат снега, свежия въздух, щипкането на бузките от студа, игрите, шейните? И аз мислех така. И аз го очаквах с нетърпение, защото в себе си още отглеждам дете и то има нужда от компания в дивотиите. Докато не дойде втората зима на моето мъжко отроче (през първата зима още му беше все тая дали ще е в снега или във вълните) и с татко му не разбрахме за ПОРЕДЕН път, че нищо не се получава така, както си го представяме.

В един приятен зимен ден с щедро слънце децата в нас, въоръжени с целия си ентусиазъм, шейната, раницата, шапките и няколко чифта ръкавици, приготвени за безкрайна игра в снега, ние (по-долу наречените майка и татко) щастливо започнахме да опаковаме отрочето за излизане.

Сцена 1: Обличането

След няколко пъти отрицание при въпрос „Ще излизаме ли навън?“ най-сетне чуха „Да“-то, което очакваха, по-развълнувани и от мъж, току-що чукнал коленце в пода с пръстен в ръка.

Започва се. Смяна на панталони, бельо, чорапи. Фиууу – дотук добре. Сега идва ред и на тежката артилерия – ски панталона против намокряне. При вида на това УЖАСНО НЕЩО сякаш се отваря ада на бебешкото недоволство. Отрочето започва да буйства, да „не ицка“, да лежи по земята и всичко протестиращо, за което може да се сетите, или пък не. Майката и таткото обаче са много търпеливи и спокойни (вече са тренирани) и първоначално започват с добро (но то „НЕ ИЦКА!“ бе!).

След пет минути обаче сцената изглежда така: таткото е хванал детето през горната част на тялото, майката тъпче краката в панталоните, а детето вече се дере, мята и подсмърча, все едно го колят. Идилия! Дано съседите не мислят това, което майката си представя, че могат да си помислят при тези сцени.

Със същото квичене и хватки тъпчат и апреските, които са по-коварни, защото се измъкват лесно и момчето това много добре го знае... Таткото се облича с едно преобръщане, като от филмите; майката вече е „пенясала“ и се чуди дали да не си остане вкъщи; отрочето продължава да оплаква тежката си участ да бъде ИЗВЕДЕНО. Всички се мятат в асансьора със замах.

Сцена 2: Излизането

Вече са пред блока, опитват се да стигнат до парка. И греда. По-точно: тротоар. Тротоарът, където нещата ще поемат драматичен обрат.

Детето е в отрицание. Според майката – вечно отрицание. И майката и таткото стърчат (отново най-спокойно) и изчакват (както пише по книгите) този момент да отлети, да са му дали простор за проява на чувствата и да му покажат, че го разбират. Чудесно, много ги бива! Напрежението обаче започва да расте, защото по нищо не личи, че детето ще се превърне в едно успокоено слънце, което ще разтопи снега от прегръдки. Дори напротив! Следва най-безизходната ситуация: детето отмята глава, обръща театрално очи и полита назад, със засилка към земята, като на половината път минава на забавен каданс от Матрицата, защото да не е лудо да се удари с такава сила в тротоара!!! Полягва немощно и тъжно (не забравяйте, че има сняг), притваря очи и подсмърча печално... Да, може да му е студено, но сам си го прави.

И те пак стърчат и чакат, а вече и пуфтят. Следва цял рецитал с обяснения: „Колко хубаво ще е с шейната!“, „Ще се замерваме с топки!“, „Хайде, ставай, ще вземем близалка!“, „Добре де, ще се разходим само малко.“, „Няма как в колата, тръгнали сме в парка.“ и прочие, и прочие.

Сцена 3: Прибирането

Никъде и с нищо не успяват да пробият тази ината барикада. А детето дори не е станало от земята! Полекичка и техният ентусиазъм си взима личната шейна и се оттегля сърдит да се пързаля. Ми то и те са хора и се изнервят, вие за какви ги помислихте?

Гледат детето, гледат хубавия зимен ден, гледат пак детето. Сърцата им плачат, че изходът явно е един: прибиране. Или по-точно: изход няма. Ядосан, таткото мята детето като чувал с картофи на рамо, то отново извисява своето „не ицкам“, вече и то не знае какво не ицка.

Майката хваща шейната и така я стяга главата, че ако беше с шапка щеше да каже, че я стяга шапката. И целият актьорски състав от тази драматична сцена се прибира в апартамента.

Там положението не е по-добро, но поне не ги слушат и гледат хората (освен споменатите съседи) и ще си го запазят за себе си.

И така, мисията беше невъзможна. Детето беше невъзможно, защото: „То само, когато знае к‘во му е, само то си знае к‘во му е.

THE END.

P.S.: При следващия пухкав сняг последва и нов опит за изпълнение на мисията, този път включващ братовчед от Париж, леля от Кайро, познатата шейна, познатите родители, познатото дете и другата леля с кучето си. Изправиха ли ви се косите? Защото тези на майката още са, а така ѝ се искаше да се накъдри!

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross