Тема, по която не сме говорили много - за новите хора, които влизат в живота на децата ни, когато/ако се разделим с партньора си и продължим напред с друг човек до себе си. Сценариите за отношенията между възрастните и тяхното влияние върху децата са много. Терапевтът Валентина Димитрова обаче започва този разговор, разкривайки гледната точна на възприемания за "най-отрицателен" герой в ситуацията - тази на жената, която не знае като родител или приятел да се държи с децата на мъжа си.
Мащеха
1.Несъщинска майка, съпруга на бащата по отношение на неговите деца от предишен брак
2.Прен. Този, който се отнася зле, без любов и ласки
Това ще прочетете, ако решите да потърсите думата „мащеха“ в тълковния речник.
Освен това, от приказките знаем, че мащехата не е просто отрицателен герой, а е истинско зло. Тя иска да се отърве от Хензел и Гретел, като кара мъжа си да ги изостави в гората; унижава Пепеляшка или казва на съпруга си „Не ща дъщеря ти вкъщи! Да се маха оттук! Ако ли не – аз ще се махна!“ (откъс от „Златното момиче“).
Това послание, което ни дават приказките, остава дълбоко вкоренено в нас като вярване, към което се придържаме. Щом има втора жена, значи тя е мащеха, следователно – е лоша. Тя е „развалила семейството“ или е „отмъкнала мъжа“ (да ви кажа под секрет: много преди Нея този съюз е бил изчерпан).
Има много статии, за това как децата трудно приемат новия родител в семейството, какви емоционални процеси протичат в него, както и за болката на майката, обидата и отчаянието ѝ.
В редовете по-долу ще се опитам да ви представя една по-различна гледна точна.
Тази на мащехата.
Жената, която трябва да навлезе в живота на много хора, но всички я сочат с пръст и шушукат. „Погледни ги! Как не го е срам, да я води тук! Каква работа има тя на рождения ден на сина му, като истинската майка ще е там“.
Ами, има! Особено, ако това ще е жената, която ще се грижи, готви, чисти и пере на същия този син, всяка втора и четвърта събота и неделя от месеца…
Много често чувам хора от предишното поколение да казват: “Като че ли сега времето тече по-бързо, преди всичко се случваше толкова бавно. Ден не минаваше“. Сега времето не достига за нищо – движим се бързо по улиците, ядем бързо, пием водата на големи глътки, дори се обичаме „бързо“.
Като терапевт се срещам с много хора, които искат да поемат по друг път, различен от този на партньора си. Забързани да търсят щастието си, страхувайки се, че „времето ги притиска“, често взимат решението да се разделят.
Статистиката показва, че всяка година в България се развеждат около 10 000 души, а в брак встъпват около 20 000, което ще рече всеки втори! Този процес не е лесен – съпроводен е с много тъга, скръб по загубата, гняв, отчаяние, обида, обвинение.
Последното нещо, което може да искаме от хората в такъв момент е да проявят разбиране към „чуждия“ човек, особено ако в тяхната версия именно той е причината за разпада на семейството им.
Но аз съм срещала много „мащехи“ и на тях никак не им е лесно и също имат нужда от разбиране и подкрепа. Моя близка ме допусна в приказката си, за да ми разкаже за своите преживявания, мисли и чувства от първо лице. Това е една непозната територия, за която не е подготвена.
Тя не знае какво точно изпитва към детето на мъжа си. Обича ли го? А като майка ли го обича? Има ли право?
То си има майка и тя знае, че никога няма да може да я замести. Не може да се конкурира с нея, но и не иска това. Трудно ѝ е, защото всяка събота и неделя са заедно (или през седмица).
Не, не ме разбирайте погрешно, разбира се, че ѝ е приятно, но трябва да готви двойно повече, да се съобразява с неговия вкус, а и сега като имат още едно дете е доста по-изтощена.
Понякога доведеният ѝ син е толкова груб с бебето, че се страхува да не го нарани. В следващия момент се самообвинява за тези мисли и ги задържа за себе си, за да не я изкарат чудовище, защото „той е такова ангелче“ и „на него много му се насъбра“. О, да има моменти, в които много се ядосва, но какво да му каже?! Коя е тя, че да му се кара?!
Когато останат само двамата ѝ е много трудно, защото не знае за какво да си говорят. Приятелски разговор ли да водят или възпитателен?
Често усеща, че нещо го мъчи, но не знае как да подходи. Не иска майка му да се ядоса, ако станат по-близки. Но детето понякога ѝ споделя, когато му е тъжно или има проблем в училище. Обаче и него го е страх да я хареса. Защото той също се опитва да свикне с новата ситуация и да намери местенце за нея в живота си. Но родителите често забравят, че децата са с огромни сърца и в тях има място за всичко, което обичат и могат да приемат.
Тя е другата жена, но и на нея ѝ е трудно. Тя е мащехата, но и тя трябва да свикне с новата ситуация и има нужда някой да ѝ каже, че е добра. Иска да ѝ имат доверие, когато се наложи да вземе доведения си син от училище. Не иска да го изгони, а иска той да я приеме.
Иска да разбере какво обича да яде, за да му сготви. Не иска да го отрови, а да се погрижи за него. Не иска да кара съпруга си да избира между нея и него, просто иска да намери своето място в живота му.
И разбира, че тя няма една единствена роля. Понякога е нещо като негов приятел, друг път възпитател, роднина, приятелката на баща му, просто познат…
Понякога обаче детето не само не я приема - на моменти дори и я мрази. Често е объркана и се чуди тя ли е виновна, къде е сбъркала?! Просто тя е мащехата и може за него сега да е с неясна роля, но в бъдеще да се превърне в сигурен съюзник.
Как ще се развие животът ѝ не знам, но тя вече има своята приказка и играе главната роля! Все пак животът е доста динамичен и не се знае дали това, че днес си „Спящата красавица“, няма утре да бъдеш целуната от разведен принц… с дете.
Оригиналният текст е публикуван на сайта на Център Нюанси
Още по темата:
