Наскоро чухме една история на майка на 3 деца, която сега ще пресъздадем, за да ви напомним, че майчинството не е каторга и че не бива да принасяте себе си в жертва, в името на простряното пране и измитите чинии. Самоличността на тази майчица не е от значение, защото нейната история не е уникална – това е всекидневието на повечето майки, без значение на едно или повече деца. И тя, като повечето от нас, когато е станала майка, е позабравила да бъде жена.
Посвещаваме този разказ на всички трудолюбиви, изтощени майки, които имат нужда и най-вече напълно заслужават почивка.
"Преди пет години станах майка. Вече пета година усещам как бавно губя все повече от себе си и чезна с всяко „Деца, събуйте си обувките“, с всяка сготвена вечеря, всяко простряно пране, всеки понеделнишки учебен ден, всяка безумна стресираща сутрин, всяко ходене до хипермаркет за месечно пазаруване и всеки път, когато съм отклонявала покана за гости, защото съм била твърде уморена.
Една сутрин се погледнах в огледалото и видях една изтощена, стресирана, преработила, луда жена, която изпада в истеричен пристъп, когато кучето изяде рулото тоалетна хартия. Доплака ми се, защото гледах тази жена и не знаех коя съм вече, в какво съм се превърнала.
В този момент ми се изясни, че повече не можех да продължавам така и нещо трябваше да се промени. Така започна и промяната в живота ми към това да правя по-малко като майка, за да имам повече като жена.
Точно така. Ще правя по-малко като майка, за да имам повече като жена.
Помня повратния момент, в който приложих това ново верую. След пореден много натоварен работен ден бързах към училището на децата, прибрахме се малко преди времето за вечеря, а аз бях толкова уморена, че имах чувството, че ще се разпадна на парчета. Както всяка друга вечер, нямах време да си поема въздух, защото трябваше да приготвя вечерята, да събера изсъхналите от предното пране дрехи, да пусна пералнята, да простра, да разтребя къщата, да прекарам малко време с децата, да помогна с домашното, да изгладя, да почистя масата и да измия съдовете и така нататък, докато всичко, което исках (и от което имах нужда) беше да легна на дивана с чаша вино.
Влязох вкъщи, последнах след децата, те крещяха в коридора, както всяка друга вечер, всеки се опитваше да надвика другите, за да привлече вниманието ми, кучето скачаше на краката ми, за да ми напомни, че трябва да го разходя и тъкмо да си отворя устата да кажа същата реплика, като всяка друга вечер („Свалете си якетата!“), когато изведнъж ми просветна и си казах: „Майната му! Ако искат, да седят с якетата вътре, докато се изпотят. Аз ще си сипя вино.“
Минах покрай пищящите деца, всички още с якетата и обувките, и отидох в кухнята, взех си чаша от шкафа и си налях червено вино. С чашата в ръка отидох до дивана, седнах спокойно и си вдигнах краката. Децата все още седяха с якета и обувки в коридора и ме гледаха. Отпуснах глава назад и затворих очи.
В този момент трите деца изведнъж спря да говорят. Отворих очи, за да видя как ме зяпат.
Не мисля, че някога са ме виждали да правя така. През целия си живот децата бяха виждали майка си да тича напред-назад, винаги заета с нещо, постоянно нещо носи или прави с ръце, но никога така отпусната на дивана по това време на деня с видимо безхаберие за домашните задачи, които я чакаха.
Най-големият наруши тишината и попита какво правя. Отговорих му: „Почивам си.“ Последва тишина, явно децата са били в шок. Минаха няколко минути и той пак се престраши: „Мамо, добре ли си? Защо седиш така?“ Отговорих: „Уморена съм. Имам нужда от почивка.“
„Имам нужда.“
Израз, който не мисля, че моите деца са ме чували да използвам. През изминалите 5 години моите нужди бяха избутани в дъното на приоритетите на семейството, след децата и домакинската работа, и накрая мисля, че просто забравих за тях. Децата продължиха да стоят в коридора, с обувките и якетата, още няколко минути, явно не знаеха какво точно да направят. В един момент се окопитиха и плахо първо едното, после и другите, свалиха якетата си и събуха обувките си. Аз продължих да лежа на дивана и да си допивам виното.
Когато се почувствах отпочинала, станах. Не сготвих тази вечер, поръчахме храна. Не пуснах пералня. Казах на децата да заредят пералнята вместо мен. Не събрах изсъхналото пране – казах на всяко дете да прибере своите дрехи. След вечеря гледахме филм, гушнати на дивана, и всички си легнахме по едно и също време.
За моя изненада – никой не умря и къщата не рухна. Децата изглеждаха щастливи и нахранени. Най-важното – погледнах се в огледалото тази вечер и видях лек помен от жената, която бях преди пет години. Едно забавно, весело и усмихнато момиче на 25, което обича сладолед и да пътува на стоп, да пие вино и да се смее с приятели.
Легнах си тази вечер една идея по-щастлива, защото знаех, че животът ми ще е същият, но аз се промених, за да го живея по-щастливо и спокойно.
