Бидейки майка от две години, си давам сметка колко лесни и смели са били семейните ни пътувания преди детето – не че сега отсъстват, но логистиката е малко сложна и включва килограми солети, крещене „ПРЕСТАНИ ДА МЕ РИТАШ В ГРЪБНАКА!!“ и надпреварване коя ръка по-бързо ще натисне копчето за отваряне на прозореца – детската или шофьорската. Освен това е и някак проблемно да пътуваш по 18 часа без преспиване – ако познавате двегодишно, което безропотно стои в столчето си и рисува с пастел пейзажите наоколо в продължение на 18 часа, аз лично ще го наградя с възможно най не био близалката.
И понеже ние, в Майко Мила!, много обичаме да пътуваме и да разказваме какви сме ги надробили по чуждите държави, мисля че е време да ви разкажа за едно мое разкошно пътешествие точно преди появата на бебето. Като типични рожби на дразнещото импулсивно поведение, едно лято аз и мъжът ми, ей така, от нищото, решихме, че е крайно наложително да заминем за Хърватска с кола.
И преди да се усетим, вече се дзверехме в мрежа от миниатюрни острови, за които Google Earth твърдеше, че са само част от изобилието от курорти, които тази държава притежава. Трябва да ви призная, че този урожай от острови създава известно напрежение, защото се налага да избереш един конкретен, към който да се отправиш – не може, нали, да се луташ насам-натам като улав и да прескачаш от един остров на друг и после обратно.
След известно размишление относно методиката на избор, решихме, че забиването на показалец върху картата е един чудесен и прозрачен начин да заминем на романтично пътешествие.
Избраният остров се оказа със звучното име Корчула, а бързото съветване с познати, които вече са ходили там, разкри, че показалецът е бил в кондиция и се е забил в един практически чудесен остров, на който няма змии и човекоядци, а има един чудесен град на име Оребич – кротък и мирен курорт, с прекрасни гледки и на СРАВНИТЕЛНО близко разстояние до Дубровник, който също беше сред приоритетите ни.
И така, подготовката ни започна. В смисъл, че аз започнах да си пазарувам плажни чанти и джапанки, а мъжът ми започна да разпитва приятели кой е най-удачният маршрут до Хърватска.
Не помня много от тези дискусии, защото на осемнайстата доста се отегчих, но помня, че бяха нескончаеми, изпълнени с много отваряне на картата, блещене в територията на Сърбия, още по-голямо блещене в територията на Албания, сравняване на чутото от приятелите с написаното във ViaMichelin (най-големият сайт за маршрути, упътване, онлайн карти) и непрекъснато сменяне на решенията – един ден лягахме убедени, че ще караме до Подгорица, а на следващия мъжът ми се будеше тревожен и казваше:
НЕ ЗНАМ. Не знам. Росен казва да минем през Албания, обаче Вия Мишлена казва да минем през &^%%$$!!! Първото го дават 16 часа, а второто 18 часа, НЕ ЗНАМ ОТКЪДЕ ДА МИНЕМ.
Ами, отвръщах аз, ДА МИНЕМ. Откъдето и да е! Да минем и през Албания, а след това да минем през &^%%$$, и накрая да минем през кокаиновите насаждения на Боливия – на мен все ми е едно! (с което исках да покажа, че Красимира не е някаква претенциозна жена и откъдето ѝ кажеш да мине, оттам минава, особено когато не кара тя колата).
И така, това лутане между различните маршрути продължи още един месец, докато накрая взехме решение - мъжът ми се спря на варианта България - Република Сръбска - Босна и Херцеговина - Хърватска - Черна гора - Албания - Косово -Македония - България, а аз се спрях на брезентова плажна чанта и лилави джапанки.
В грандиозното ни пътешествие, разбира се, бяха въвлечени всичките ни роднини до второ коляно – едни с тревога от избраната дестинация, други с осигуряването на провизии за из път, за да не вземем да изнемощеем от глад насред Косово и да се окаже, че нямаме едно овче сирене за подкрепа.
Естествено, в подготовката и трепета се включваха и приятелите ни – предстоеше ни нещо наистина вълнуващо и екзотично, и всички около нас се чувстваха въвлечени в историята. Защото, нали, едно е да пътуваш отегчено до Халкидики, друго е да се набуташ в територии, върху които до не толкова отдавна се водеха войни, случваха се неописуеми зверства, геноцид и всякакви трагедии, територии, които се отцепиха и си направиха автономно управление, а в някои от тях още има военно присъствие (Косово).
Очевидно сме били толкова въодушевени в разказите за това къде отиваме и какво очакваме да изживеем по време на пътешествието, че наш общ приятел не издържа на напрежението и в последния момент реши да се присъедини към скромната ни трупа. От зор да дойде, дори се наложи да изтегли кредит, за да си покрие всички разходи (тегленето на бърз кредит за пътуване е нещо, което аз лично одобрявам, за разлика от тегленето на кредит за нови цици или купуване на беемве - ще ме прощавате, ако съм засегнала нечие беемве или нов чифт силикон).
И така, беше останала само седмица до великото пътешествие из тъмните Балкани и нормалните хора в тази една седмица, ако бяха на мое място, щяха да си почиват, да се хидратират добре и да спят, но нито аз съм като нормалните хора, нито в моя живот, както сте забелязали, нещо се случва спокойно и по обичайния начин.
Два-три дни преди да положим провизиите от овче сирене, розови домати и бири в колата и да тръгнем към Калотина, някой каза:
Искате ли да направим едно изкачване на Мальовица?
И аз, с целия си акъл, представете си, казах – АМИ ДА, ЗАЩО НЕ?
Аз сега ще ви кажа ЗАЩО НЕ!. Защото само два месеца по-рано Красимира направи НЕУСПЕШЕН опит да се качи на Мальовица, и, след като едва стигна до Елениното езеро, потънала в пот и пръхтяща като престарял катър, се отказа - за ужас на мъжа си, който тва, планините, за нищо ги няма, и може да катери върховете, натоварен с чудовищни раници, пълни с камъни, въдици, лютеници и бутилки ракия.
Състезателният ми дух обаче не ми позволи да откажа възможността за реванш, да напъна тоя ми ти гъз и да го кача на Мальовица, затова навръх 30 юли, НАЙ-ГОРЕЩИЯТ ДЕН от годината, когато в града беше около 40 градуса, една спретната Красимира, облечена в клинче, туника и планински обувки, цъфна в подножието на този зловещ връх, изпи едно кафе на ЦПШ-то и каза, гледайки облещения зъбер някъде много високо в небесата:
„Ще ти се не знае и Мальовицата, тоя път ще се кача, ако ще да лазя по чело!“, след което метна раницата (пълна с кайсии, ядки и Петроханки) и с бодра крачка се отправи към тоя неописуем ад.
Няма да ви превеждам през целия ужас на тътрузенето ми до върха, само ще щрихирам няколко неща:
На 1-я час мъжът ми не издържа на темпото ми на изкачване, наподобяващо траурна процесия, и ме остави да ходя с други нещастници от групата, които също се придвижваха като претрепани охлюви, а той хукна по чукарите и повече не го видях до изкачването ми
В последния един час от изкачването (общо 4 часа), когато пред теб има само белеещ се камъняк и, според мен, костите на други клети Красимири, неуспели да се доберат до заветния връх, единственият въпрос, който задавах на слизащите, беше КОЛКО ОСТАВА??? и всеки път чувах – ОЩЕ МАЛКО!!! И продължавах да драпам по камъните, и да псувам ОЩЕМАЛКОТО!!, докато накрая някой каза – СТИГНАХМЕ! и то верно се оказа, че сме стигнали
На върха, който всъщност е една поляна с натрупани камъни, победоносно изтанцувах танца на успешното изкачване, изядох осем кайсии и пет бадема, и с това интересните неща приключиха, след което тръгнахме наопаки
Връщането ни надолу, логично, също ни отне 4 часа, а слънцето печеше все едно му беше за последно. Постепенно Красимира започна да губи жизнени сили и някъде на хиляда и стотния камък, по който трябваше да подскоча, леко се разплаках, представяйки си как на здрач лешоядите ще изкълват пъпа ми и ще разкъсат туристическите ми обувки, за да ми оглозгат пръстите.
4 часа по-късно едно неописуемо създание, потно, прашно и полу-живо, се появи от храстите и с последни сили изхъхри умолително, че иска да се прибира вкъщи. Предполагам, че така изглеждат корабокрушенците, когато ги намерят, брадясали и без зъби, осем години след изчезването им.
Най-страшното обаче се разкри малко по-късно. Тъй като неблагоразумно бях тръгнала БЕЗ шапка и с туника с огромно триъгълно деколте (много е важно да катерите Мальовица с нещо, което има триъгълно деколте - така ще бъдете сигурни, че сте направили едно истинско катерене по фън шуй), бях получила такова изгаряне, че приличах на джолан, печен в доменните пещи на Кремиковци доста дълго време.
С главата също не бях добре (имам предвид отвъд обичайните отклонения) – топлината си беше казала думата и сега в черепа ми се люшкаше някакъв сварен омлет, заради който се чувствах дезориентирана и адски, адски клета.
Така, два часа по-късно, най-тържествено се изсипах от колата в центъра на София, обута в джапанките на мъжа ми (48 номер), залитаща във всички посоки, с кървавочервено лице и деколте, за да отида на официална вечеря у родителите му. Не помня почти нищо от нея, но те помнят - това е една от онези истории, които се разказват, когато семействата се съберат на Коледа.
Няма да казвам как оцелях тази нощ, само ще спомена, че през два часа се пръсках с нещо като пожарогасителна пяна и си лягах наново, надявайки се да не подпаля подматрачната рамка. Три дни по-късно трябваше да тръгнем на нашето велико пътешествие. Натоварихме всички провизии и багажи в колата, натоварихме и нас си, и потеглихме. И докато мъжът ми и Виктор (присъединилия се в последния момент пътешественик) разпалено обсъждаха маршрута, Красимира какво, мислите, правеше?
На широко отворен прозорец белеше гущеровите люспи от втвърдените си уши и ги хвърляше по пътя. Казвам ви, толкова кожа и люспи дори най-голямата и тлъста анаконда в света не е свалила – целият път от София, през драгоманското поле до границата беше осеян с изгорял епидермис, стелещ се от моите уши, нос, брадичка и деколте. Ако бях малко по-предприемчива, щях да напиша фолклорна песен, да я нарека „Красимира кожа белеше“ и да се явя на някой конкурс.
Така се и добрахме до границата – аз, с полуобелено лице, с висящи люспи от ушите, подадохме си паспортите на митничаря, и се впуснахме в едно жестоко балканско приключение, за което обаче ще ви разкажа във втората част от този пътепис!
