Ако и вие имате чувството, че след като сте родили, приятели и роднини са ви заличили от лицето на света – не се стресирайте. Не сте сами. Много често, след като доведете своето отроче в тази чудна реалност, хората от другата Вселена – тази преди бременността – забравят, че съществуваме по редица причини: не искат да ни безпокоят или занимават, или са ни отписали от забавния кръг пиячи, защото кърмим новото си бебе. Е, може би част от хората така и така заслужават да не се виждаме повече, но, в крайна сметка, има и такива, които просто не разбират, че ние сме същите личности и не сме отпътували от планетата Земя и имаме нужда от социални контакти извън рутината на бита. Гергана Янакиева споделя с нас своето виждане за изолацията след раждането и сме напълно съгласни – колкото и зверски обичаме децата си, е полезно и за двете страни да се отделяме поне за мъничко от тях.
*************
Първо, искам да започна с това, че съм общителен човек. Някои хора биха казали, че съм хейтър, асоциална, затворена, интровертна, сдухана. Аз пък ще кажа, че дори понякога да отговарям на някои от тези качества, съм комуникативен човек. Обичам да бъда сред хора, да ги наблюдавам, анализирам, да им задавам въпроси. Затова сигурно учих и журналистика – защото обичам да питам.
След като изчистихме това, ще продължа с една тема, която, за съжаление, е актуална само сред майките (или хората, на които им се налага да стоят затворени за неопределено време с един и същи човек в една стая – да, знам, че малко прилича на затвор).
Та, повечето хора вероятно си мислят, че когато една жена роди, тя трябва и иска да прекарва цялото си време с детето. Да му се отдаде изцяло, да го обгрижва, обслужва, прегръща, целува, милва, информира, образова, забавлява, да му гука и т.н.
Това са хората, които не са раждали досега. На някои майки периодът на майчинството им минава леко, бързо и безболезнено, стига да има кой да им помага.
Някои майки имат нужда от майка си, баба си, съпруга си, свекърва си, сестра си, бавачката или който и да е друг. Аз нямам особена нужда от това.
Аз имам нужда да бъда с хора.
Хора, които са различни от хората, които виждам всеки божи ден – детето, мъжа ми, жената от детската кухня, хората от месарницата, млекарницата, хранителния магазин или зарзаватчийницата. Не, мерси. Тях си ги виждам достатъчно. Имам нужда да бъда с приятелите си, които да ме върнат към реалността и да се разсея от тъпото си всекидневие.
Майките, които четат сега, знаят за какво говоря. Онова всекидневие, което е колкото приятно и спокойно заради „почиването“ вкъщи, толкова и побъркващо, заради постоянното висене вкъщи.
Хем искаме да си стоим у дома и да си се гледаме с детето на топло и уютно, хем отвътре един звяр ни разяжда, беснеейки да излезе навън и да изтича да си говори с хора, да ходи на работа, да се вози сам в претъпкания, миришещ автобус, да се реди на опашка, да пие бира с приятели, да ходи на кино, театър, концерт или каквото там правят хората без деца.
Защото няма нищо по-хубаво от това да се отделиш дори за един час от детето си. Дори е здравословно, бих казала. На майчиния мозък му трябва толкова малко да се разтовари от врещенето, мрънкането и тръшкането, че дори и ходенето до кофата пред блока си е ваканция на Малдивите.
Възхищавам се на майките, които намират сили и желание да излизат. И най-вече не им е гузно, че оставят мъжа си с ревящо бебе за 3 – 4 – 5 – 6 часа.
Така де, все пак къде пише, че само майката трябва да гледа детето? Те си излизат, бащата “поема смяната” и хич не им пука.
А аз всеки път, като изляза, си мисля, че съм предала родината.
Как ще ги оставя двамата сами, дали мъжът ми ще се оправи с храненето, къпането, обличането, приспиването, буденето с рев посред нощ.
А мен дали някой ме мисли, когато аз трябва да правя всичко това сама?
Това с излизането е много хубаво, само че за да излезеш навън, някой трябва да ти се е обадил преди това. Да се е сетил за теб. За съжаление, когато жената роди, сякаш става социален призрак.
„Да, да, ти си майка вече, трябва да си гледаш детето, трябва да си стоиш с него и да му се радваш, няма да те закачаме“.
Не, хора! Закачайте ме, защото ако забравите за моето съществуване, и аз ще спра да съществувам.
Ще се депресирам, ще започна да рева, ще започна да викам по детето, което за нищо не е виновно. Знаете ли колко е трудно да си с чисто съзнание, когато не виждаш смисъл от всекидневието си?
Всеки ден е едно и също – събуждане, сутрешно мрънкане, миене, преобличане, приготвяне на закуската, придружено с мрънкащ глад, евентуално мрънкане в знак на протест срещу закуската, отново измиване, преобличане, излизане, пазаруване, висене на площадката, галопиране към падащо от катерушката дете, разтърваване на ядосани деца, залъгване за прибиране вкъщи, миене, обяд, евентуално мрънкане в знак на протест срещу обяда, миене, преобличане, следобеден сън, рев след събуждане от следобедния сън, мрънкащ глад, ядене, евентуално мрънкане в знак на протест срещу закуската, игра, тичане към падащата стъклена купа, заключване на всички шкафове, вечеря, евентуално мрънкане в знак на протест срещу вечерята, къпане, обличане, сън.
И нищо от това не беше време за мен.
След като описах забавния си ден, отново ще кажа. Закачайте ме, обаждайте ми се, пишете ми, призвънявайте ми, хвърляйте камъчета по прозореца ми. Няма да ви се разсърдя, дори и ако ми звъннете точно когато детето се катери на най-високата кула на пързалката и врещи като младо прасенце на заколение, защото аз го дърпам с едната ръка да слезе, а с другата трябва да си придържам телефона. Дори и тогава ще се радвам да ви чуя.
Моля ви, опитайте се да разберете, че след като родят, жените не се заличават от лицето на земята. Те пак си остават хора, пак живеят, дишат и имат личен живот (макар и малко по-ограничен и с уговорки). И не им се сърдете, че не ви се обаждат. Защото им се иска, но врещящият, акащ Джурасик парк ги е погълнал. Иска им се да дойдат с вас на концерт, на кино, да отидат на фирменото си Коледно парти, да се разходят, или просто да изпият една бира.
За бога, братя! Обадете се на своите роднини или приятелки, които са родили наскоро. Поканете ги на кафе, питайте ги кога можете да се видите. Не ги питайте дали искат – разбира се, че ще искат.
P.S.: Само да кажа, че детето ми е много добро, даже най-доброто. Изобщо не се оплаквам от него, дори и да звучи така. Просто еднообразието всеки ден убива малко по малко.
