Освен връзка, Лилия Бабулкова и Дарина Коилова имат законно сключен във Великобритания брак, който, по думите им, „с идиотско упорство се опитват да узаконят в България“. Семейството се стреми да събере колкото се може повече подписи в петиция към българските институции, искаща от тях да уредят семейните права на двойки със сключен в чужбина брак или граждански съюз.
Най-разумният сценарий за тях е не само Върховният административен съд, който предстои да разгледа делото за признаване на брака им в края на следващата година, да се произнесе в тяхна полза, но и колкото се може повече хора наистина да разберат, че „нашият брак не накърнява техния, че нашите права не намаляват техните и че нашата победа не е тяхна загуба.“
Сред причините да обърнете внимание на каузата на Дари и Лили в петицията е и това, че тя е свързана с майчинството.
Ето накратко казуса: Когато Дари кандидатства в Центъра за асистирана репродукция, който финансира жени без оглед на това дали имат, или нямат партньор, както и неговата собствена плодовитост, тя попълва заявление, в което се пита за семейно положение и име на съпруг и партньор. Тъй като има брак с Лили, попълва съответното семейно положение и името на партньорката си. Получава отказ на основание "биологично обусловената невъзможност на две лица от един и същи пол да се възпроизвеждат по естествен начин". Това, разбира се, е така и затова в документите на двойката изрично е написано, че ще ползват донорски материал.
Така започват правните битки на Дари и Лили, които днес ви представяме в рубриката „Жените могат всичко“, за да разберем малко повече за връзката и делата им и за да ги подкрепим в желанието и готовността им да отгледат дете!
– Лили и Дари, може ли всяка от вас да представи накратко другата?
Дари: За мен тя е един от най-стойностните хора. Чудесен, доста интелигентен човек, с много развито чувство за справедливост, непримиримост към нещата, които не са каквито би трябвало да бъдат, и несравнимо чувство за хумор. Пълна е с енергия за действие и е винаги насреща, ако някой има нужда от нещо.
Лили: Интелигентен, грижовен и пълен с идеи човек, на когото наистина му е важно околните да са добре и работата да е свършена добре. Невинаги за близките ни е лесно да са около нея, защото не може да им позволи да не ползват правилно „който“ и „когото“, но за компенсация ще им изплете изумителни терлици или ще им направи домашна козметика, така че накрая всички печелят.
– Как започна вашата история - имахте ли сватба и как тя бе приета от близките ви?
Д: Историята ни започва всъщност с дългата предистория на срещата ни – пет години в едно училище и две години в университета, в които така и не успяхме да се намерим. Докато не проработи „магията“ на Фейсбук във времето, в което просто добавяхме хора, чиито лица ни се струват познати. Оттогава вече минаха почти десет години. Но и двете си знаехме, че да сме заедно и да бъдем семейство е най-смисленото нещо - още преди да мине и една година.
Л.: Годежната история не е романтична – просто една вечер, по време на вечеря, Дари поиска ръката ми от баща ми, пяхме „Ела се вие, превива“, смяхме се и всичко беше решено. Сключихме брак, докато живяхме няколко месеца във Великобритания. Вече беше дошло време, в което усилено планирахме да имаме деца, и се чувствахме длъжни да вземем някакви мерки за узаконяване на семейството си, за да може, когато те се появят, да имат сигурност и да бъдат защитени.
Д: Имахме две сватби! Една във Великобритания, в по-тесен кръг, и една почти традиционна сватба в България, с много приятели и роднини, с чупене на питка, захранване, кумски речи и надиграване, само че не с пиле и торта, а с бира и вино, и не на ръченица, а на Рамщайн.
Л.: Моите близки приемат Дари като част от семейството още от началото на връзката ни. Да ни помагат със сватбата, с търсенето на жилище и с опитите за дете просто винаги е било част от естествените неща, които едно семейство прави заедно. Със сигурност докато съм била дете, не са си представяли и планирали живота ми по този начин, но просто за тях наистина приоритет е това да съм добре. Искрено вярвам, че са щастливи за нас и с нас.
Д: Моите роднини пък са малко по-консервативни и не всички успяват да свикнат с мисълта за нас, но в по-голямата си част също са подкрепящи.
– През какви казуси и пречки трябва да минете, за да станете родители?
Д.: Вероятно много хора са чували за Центъра за асистирана репродукция, който подпомага зачеване на двойки или жени с медицински проблеми. След като направих пет неуспешни опита с инсеминация и ин витро, решихме да се обърнем към Центъра за помощ, защото четири неуспешни опита са един от критериите, по които се отпуска финансиране. Наши познати двойки също го бяха правили и бяха получили одобрение.
На нас обаче беше отказано, тъй като в документацията отбелязах за семейно положение „женена“ и посочих Лили в полето „съпруг или партньор“. В крайна сметка сме си женени – имаме официален, легализиран документ. А декларирането на грешни данни си е престъпление. За мен това беше единственият вариант.
Л: Много хора ни казаха, че е трябвало да излъжем и така да си спестим проблемите. След като обжалвахме отказа, дори адвокатката на Центъра в съдебната зала предложи да кандидатстваме наново и да излъжем! И просто умът ми не го побира, наистина ли това е „нормалното“? Сега делото върви, междувременно продължихме да правим опити с каквото е останало от собствените ни средства и се надяваме, че в крайна сметка този абсурд ще бъде отхвърлен от съда…
– Разкажете ни за петицията, която сте инициирали, и от каква правна защита се нуждаят двойките като вас? Какво е необходимо да се промени в законодателството, за да може спокойно да отглеждате своите деца?
Д: Петицията е опит да покажем на българските институции, че липсата на правна защита, каквато има всяко друго семейство, няма да накара еднополовите двойки да изчезнат – просто ще живеят по-зле. Както и че това не е въпрос, който засяга само гей хората, а и всички техни близки.
Отказът за законово признаване на нашите връзки не е проблем само на „една шепа хора“, за които властите на този етап успешно си затварят очите. Само си представете – ако някое от децата ви се разболее, съпругът ви го води на лекар, нали? Или го взема от детската градина или училището? Или го води при родителите си да го гледат, ако вие нямате възможност.
И ако се разведете, вашите родители ще могат да виждат внучето си. И ако, да чукаме на дърво, трябва да се направи някаква операция на вас или на детето, той ще може да вземе решенията вместо вас или с вас, също както плаща сметките заедно с вас.
И ако апартаментът ви се води на името на единия от вас, а той почине, другият го наследява, защото е логично, като сте работили и плащали заедно вноските на ипотеката, вие също да имате права върху имуществото, нали?
Ами, не може. Законът не разрешава. На нас.
И ако вие работите в банка, а съпругът ви е одитор, той няма да е редно да прави одит на вашата банка. Или ако сте съдия, а него го съдят за нещо, няма да е редно да гледате неговото дело, нали?
Законът го забранява. Но не и на нас.
Л: Ако нашето семейство бъде признато по някакъв начин, децата ни ще имат гаранцията, че ако нещо се случи с биологичния им родител, те няма да останат на произвола на съдбата, като загубят и другия си родител и цялото си семейство по негова линия, или като дори стигнат до системата за деца без родители.
В нашия конкретен случай признаването на брака ни е дори условие да получим помощ за зачеването на дете.
Нашата история нито започва с тази петиция, нито ще свърши с нея. Не сме наивни и знаем чудесно, че тя няма да реши автоматично тези проблеми, но имаме нужда от цялата подкрепа, която можем да съберем, за да покажем на държавата, че наистина е необходимо да вземе мерки!
– Както изключим държавата като машина, която казва НЕ на желанието ви да имате дете, какво е отношението на хората, които срещате по пътя си?
Л: Истината е, че в момента точно по тази тема сме много объркани. По време на кандидатстването пред Центъра за асистирана репродукция проведохме разговори с директорката на Центъра и с координаторката за работа с него в нашата болница. И двете се показаха много добронамерени към нас.
След това обаче, по време на делото, координаторката просто излъга пред съда, че не ни познава, а директорката се опита да вмени, че сме получили отказ, защото сме поискали от тях „да ни направят бебе от две яйцеклетки“. И тъй като в документите ни изрично е посочено, че възнамеряваме да ползваме донорски материал, тя каза пред съда, че Центърът не финансира процедури с донор. Което просто не е истина! Да, хората могат да бъдат доста мили в лично качество, но когато нещата опрат до системата, човещината им тотално изчезва.
– В средата ви има ли много хора с деца? Какво ви привлича в родителството?
Л.: Изпитвам периодични колебания дали наистина бих искала да „причиня“ на децата си света, в който живеем, особено в семейство като нашето и в държава като нашата. Но осъзнавам, че въпреки всичките проблеми и не съвсем оптимални неща, които са се случили в собствения ми живот, със сигурност не съжалявам, че го живея. Благодарение на безкрайните възможности, които светът предлага, и на обичта и грижата на хората около мен. Знам, че това са неща, които можем да предложим на децата си, и това ме прави по-спокойна с решението да ги има.
Д: И аз винаги съм искала да съм родител, дори благодарение на примера на бабите и дядовците си напоследък все по-често казвам, че като порасна, искам да стана баба. Може да прозвучи малко наивно, но вярвам, че точно семейства като нашето трябва да имат деца. Защото за едно дете най-важното е да бъде обичано и подкрепяно. А кой по-добре от нас знае какво е да имаш такава нужда от подкрепа? Освен това, чисто статистически, няма как да се получи нежелано дете в еднополова двойка...
– Разкажете ни някоя случка с ваша приятелка, която е майка, след която сте си казали „абе, всъщност защо са ни деца?“. Или пък обратното - „Леле, още повече искаме дете!“
Л: Миналата седмица бяхме на почивка в голяма компания с няколко деца. Племенникът ни, на почти 3, изпадна в дълги и безутешни ридания, защото баща му си позволи да забърше омазаното му с кисело мляко лице със салфетка... Малко след това обсъждахме разходка до село на име Теологос и същият сладък Тео отново започна да плаче жално, задето сме го нарекли „Логос“. Пак с него обаче сме се забавлявали с часове, лазейки заедно под столовете и замеряйки се с възглавници - предизвикателствата вървят ръка за ръка със супер зареждащи моменти.
Д: Пак наскоро за седмица се грижихме за дъщеричката на наша приятелка и моментите, в които ни гушваше, докато заспива следобеден сън (много приятно принуждавайки ни и ние да си дремнем), определено ни караха да си мислим „Искам още от същото!“. Фактът, че родителите на същото това дете ни позволиха да сме първите хора на тоя свят след самите тях, които са го гушнали след раждането, ни кара да вярваме, че щом майките са спокойни да ни поверят децата си, значи ще се справим някак и със своите.
Л: По професия и двете сме преводачи на свободна практика. Което може да значи едно от две неща – цялото ни време е потенциално свободно или нямаме никакво свободно време. Често двете неща едновременно. Очертаваме се като любимци на всички роднини и приятели, защото можем да им помагаме с разни неща, включително с гледането на деца, във време, в което всички други са на работа.
– Какво бихте казали на момичетата и жените, които биха искали да тръгнат по вашия път – кои са най-тежките и предизвикателните моменти от него?
Д: Да бъдат смели да живеят живота си, защото никаква сигурност – истинска или привидна, не може да ни спаси от унищожителната неудовлетвореност да живеем наполовина, наужким, по правилата на околния свят и въпреки себе си.
Най-тежък е страхът, че почти всички са срещу теб и всичко, което си изградил, може да ти бъде отнето. Затова търсете подкрепа, създайте си сигурна и любяща среда и не забравяйте, че може да звучи като клише, но не сте сами – има хора, които минават по трънливите пътеки, разчистват ги и са насреща с помощ и съвети.
