fbpx
Жените могат всичко

Къде са момчетата?

25 март 2019

Ива Иванова разказва за една обичайна ситуация в офиса, в която ѝ трябва доста време да свърши малко техническа работа - не защото не може, а защото господин клиентът няма доверие на жени.


Много мои приятели (мъже) твърдят, че такова нещо като полова дискриминация в наши дни не съществува, феминизмът отдавна си бил постигнал целите и други такива врели-некипели. За тях не ставало дума за неравенство и стереотипи, а за проява на вечно недоволния женски нрав и мрънкане за щяло и нещяло. Но тъй като аз непрекъснато настоявам, че дискриминация има, моят любим представител на вражеския пол ме помоли да му дам пример, от който да се поучи. Давам го.

Обикновен ден в офиса (работя във фирма за доставка на интернет). Влиза клиент и още от вратата трескаво се оглежда, питайки.

-- КЪДЕ СА МОМЧЕТАТА?

Ех, отне ми неясно колко години да науча хората, че е редно да се започва с „Добър ден“, ама тоя явно е отсъствал. Както и да е. Отговарям:

-- ДОБЪР ДЕН! С какво мога да помогна, за какво са ви момчетата? Тяхната работа принципно е да висят по стълбове, дървета и покриви затова и не са тук. Моля, обяснете ми проблема за да ви помогна да го разрешим.

-- Ама…ама… те много ми трябват. Къде са?

-- Господине, казах ви, не са тук. Моля, обяснете ми за какво става въпрос.

Следват 20 минути обяснения кои хора висят по покриви, кои висят по офиси, какво точно е техник, какво е координатор, защо го няма „шефа“, как не мога да помогна, ако не знам кой за какво се бори и кой от какво има нужда, ама иначе много, ама много искам, само че той, клиентът, сам си пречи.

Ако мислите, че 20 минути са много, вярвайте ми, засичала съм ги многократно, толкова трябват, за да разбера за какво, кого и къде да пратя в една малка фирма, с малко персонал и много задачи.

Най-често проблемът се оказва, че примерно батериите на дистанционното са за смяна, но клиентът настоява за технически екип, специално посещение с хеликоптер, фанфари, линейка, пожарна кола и да носят картичка с извинения от президента, а и естествено, ДА СА МОМЧЕТАТА.

Честно казано, смятам и че това е същата причина поради, която техническият екип редовно получава „бакшиш“ под форма на домашна ракия и кисели краставички, но това бързо се научих да го преглъщам.

След изтичането на очевидно необходимите 20 минути молби и увещания, клиента вече е готов да сподели проблема си. И го споделя – купил си е нов рутер и същия има нужда от настройка.

Ех (въздъхвам с облекчение) – поредната елементарна задача, която може да се разреши в офиса за 5 минути и няма да се наложи да лъскам фанфарите и да звъня на президента, както и да викам „момчетата“ (те са доволно заети).

След постигането на такъв невероятен успех, така извъртам очните си ябълки, че направо си виждам мозъка (имам), но някак си съумявам да ги върна обратно, без клиентът да забележи. Последният с гордост вади чисто нов рутер, изваден от мърляво стара торбичка, и се почва една традиционна игра на „дядо вади ряпа“ - аз тактично дърпам, той тактично не пуска (още 15 мин). Човекът просто недоумява, че е възможно аз с моите женски ръчички и женско мозъче да извърша тази тъй сложна задача. Не пуска рутера и толкоз.

Кипва ми. Търпението ми си има граници, а подобни ситуации, които не съществуват, както смятат моите приятели, са част от моето всекидневие. И то в края на работното време.

Накрая изсъсквам нещо нецензурно, при което клиентът губи самообладание, зачервява се, поглежда ме втрещено, все едно „момчетата“ са го „настроили“ сами него в гръб… и пуска. Е то хубаво, ама в тоя момент влиза и шефът.

Аз запазвам самообладание и победоносно отнасям извоюваното устройство до най-близкия компютър, закачам го и вадя телефон да го настроя. Зад гърба си чувам ясно сподавен кикот от страна на шефа.

-- Какво правиш?

-- Настройвам рутер.

-- Верно ли?

Очите ми (вече в правилна позиция) се изпълват със сълзи, но си свършвам работата. Слагам цветни бележки на съответните кабели, за да обознача къде да бъдат прикачени за рутера и към компютъра на клиента. Обяснявам три пъти, като след всеки получавам утвърдителен отговор „Да, разбрах“.

С това смяната ми най-после свършва. Прибирам се почти плачейки. По пътя получавам обаждане от един от техниците, че въпросният клиент се прибрал, включил рутер, настроен от мен, той не работел, за което бил насмлян от шефа. Вече ревейки напълно, му обяснявам какво се е случило. Е, „момчето“ наистина си тежи на мястото, каза ми да изчакам и след малко ми звънна да обясни, че грешката не е в мен, ами ясно се вижда през главния сървър, че клиентът си е включил кабелите наобратно (явно е бил и далтонист, за да пренебрегне това, което аз му написах, обозначих и обясних, а той „разбра“).

След известно време и шефът ми се извини, че ме подценява системно, споменавайки точно този случай, в който се изсмя зад гърба ми – причината била, че сам не може да настрои рутер през телефон, а само през компютър, затова не повярвал в мен.

Всяко чудо за три дни. Всекидневието ми не се подобри и все още чувам сподавен кикот зад гърба си. Дискриминацията е имагинерна проява на вечно недоволния ми женски нрав.


Още:

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross