fbpx
И аз съм човек

Кучката Сали

22 януари 2021

Нали знаете как децата муфтят родителите си за най-различни неща? За бонбони, за тракторчета, за обувки, за дрехи.... ЗА КУЧЕ?? Мисля че от всички видове муфтене, родителите най-много ги е страх от муфтенето за КУЧЕ.

Не е тайна защо – защото и родителите са били деца, и те са муфтили техните родители за КУЧЕ (едно кученце, бе, мамооо, аз ще го разхождам, аз ще го храня, аз ще правя всичко!!!), и всички знаем какво се е случило след това. 

Но колкото и да е невероятно, почти всички родители - най-често майката - поддават на детското изнудване, при това, забележете, в пълно съзнание, че нещастникът, който ще разхожда, къпе, бърше, храни и пазарува за кучето, ще му бърше лигите, когато пътува с кола и ще го пощи от кърлежи и бълхи, е именно тази същата клета майка, която прави същото и за своите собствени, човешки деца.

Може би единствено фактът, че няма да се налага да кандидатства за езикова гимназия заедно с кучето, и да пише с него теми за баба Илийца, и да търси двете неизвестни на  ония уравнения, дето все не могат да си намерят неизвестните, я кара, майката, да пристъпи към това неразумно решение – ВЗИМАНЕ НА КУЧЕ.

Разбира се, аз не пиша всичко това, опирайки се на чужд опит или гадаейки на гумена топка за чесане на зъби – напротив. Пиша я, защото ЗНАМ какво е.

Та, ето моята история с куче, майка, брат, баща, две риби и котарак на име Гого.

Беше началото на 90-те години и ако знаехме какво десетилетие, изпълнено с всякакви видове кризи, режим на тока, водата и въздуха, висене по спирки на автобуси на минус 28 градуса, редене на опашки за сирене, опашки за оцет, опашки за хляб и опашки за пирожки, продавани върху щайга на спирката на 43-ти блок в Младост, и въобще – каква тотална мизерия ни чака, вероятно на мен и брат ми нямаше, в една чудна вечер, в която по случайност вкъщи имаше едновременно и ток, и сирене, да поискаме да имаме... и куче.

Но ние не знаехме, че живеем ЧАК в такава мизерия, защото така правят родителите – стараят се децата да не разбират, че някой е окрал цялата държава и всички трябва да ядат макарони в следващите 6 години. 

Затова ние, вече свикнали с наличието на домашни любимци под формата на огромен котарак на име ГОГО и две изключително грозни риби-скаларии, преценихме, че в квотата липсва само куче, и веднага започнахме офанзива.

Аз, разбира се, като по-хитра, първо пратих малкото си братче да пили на главата на баща ни. Помня, че го накарах да каже, че искаме немска овчарка (сега, като се сетя, ми става лошо - не стига, че нахална, ами и с претенции!)

Брат ми послушно отиде и бързо-бързо се върна в стаята. Викам – СЪГЛАСИ ЛИ СЕ??, а той ми казва - „Няма да стане“. Аааа, казвам, абсурд. Ще стане. Отивам аз при майка ни и започвам изложението – куче, разходки, приятели, ала-бала. НЕМСКА ОВЧАРКА.

Помня, че майка ми едва не се задави с бирата си и каза – КАКВА НЕМСКА ОВЧАРКА, АЛООО, МНОГО ТИ СЕ МОЛЯ!!! Ние нямаме пари да храним котката, куче ѝ се приискало!!

Или нещо от сорта, но с ясно послание, че куче ще видя през крив макарон.

Реших временно да забравя за случая, но някакси знаех, че ще стане нашето. Прецених, че може би е добра идея да отстъпя от желанието за конкретна порода и да се съсредоточа само върху най-важното, а именно – КУЧЕ. Да е куче. Да не е кон, маймуна или плъх, а куче. Пък какво куче... еми каквото Господ даде. Криво, право, с едно око, с шест крака, се тая. Куче да е, да се води на каишка и да лае. Това исках аз от моето куче.

Така дойде зимата на 91- ва година. Или 92-ра, не помня, сливат ми се. Баща ми замина за чужбина за 3 месеца и ние останахме тримата, с брат ми и майка ми, да борим живота с купони за храна, режим на тока и други подобни глезотии за деца.

Всички се хранехме с някакви странни неща – ние ядяхме това, което майка ми успееше да намери по магазините и да превърне в горе-долу хващащо окото ястие, котката ядеше някакви бъркочи и гледаше жадно рибите, а рибите какво ядяха просто не знам. Дано нещо са хапнали, горките. Искам само да подчертая, че не посегнахме нито на котката, нито на рибите.

И така, една прекрасна ледена вечер, в която с брат ми си ядяхме полагаемия ни се бъркоч, майка ми звънна и се яви на вратата с... КУЧЕ. Леле, каква радост, какво чудо – малко, сладко същество, с вид на нищо подобно, което прекрачва прага на къщата и очевидно вече е наше – иначе за какво ще го мъкне вкъщи? Както казах и по-горе, все още се удържахме да ядем кучета, значи трябваше да го е донесла, за да ни угоди на прищевките!

Полудели от радост, започнахме да го дърпаме и гушкаме, и ни отне известно време, за да се сетим да попитаме майка ни откъде, по дяволите, се е сдобила с него? А историята, разбира се, беше повече от прозаична – видяла се със своя приятелка, тя ѝ казала, че на строежа до тях една кучка е родила и има малки, които стоят на студа... и, оттам нататък знаете. Майчина сълза, майчино сърце, и прочие лирически отклонения и докато се усети, майка ми вече била на строежа, а минути по-късно го напускала с бърза стъпка и куче в джоба.

Кръстихме я Сали, защото макар и да живеехме на Редута и ядяхме сирене с купони , си мечтаехме да живеем в имение с огромна ливада, да закусваме яйца с бекон и да имаме куче на име Сали, което да търчи из полята и щастливо да си развява ушите.

От всичко това имахме само Сали и ушите ѝ, които наистина се развяваха насам-натам, придавайки ѝ доста нелеп общ вид, тъй като, няма какво да се лъжем, Сали си беше чистокръвен помияр. Улична превъзходка и така нататък, но от най-деликатен и мил вид, елегантна, тънкокрака и честно казано, отдалече, от МНОГО ДАЛЕЧЕ, примерно, гледана от Пазарджик, приличаше малко на гонче. Малко, ама приличаше.

Разбира се, първите дни беше страшна еуфория. Навсякъде имаше локви пикня, и човек не знаеше на какво ще попадне, като излезе от стаята – на кучешка пикня или на котешка пикня, защото пък и котаракът се обиди зловещо, че му натрисаме някакво си там НЕЩО, което търчи като гламаво из коридора и го бута с лапи. Бяхме благодарни, че поне рибите не пикаят в коридора... човек трябва да се научи да гледа положително на живота, дори когато гази в локви до глезените в собствената си къща.

Дойде време за първата разходка. Сложихме на Сали каишка и гордо излязохме с нея пред блока, все едно щяхме да разхождаме породист жребец. Кучето, разбира се, първо се напика и после клекна и се заземи, отказвайки категорично да тръгне. Започнаха се едни увещания, едно дърпане, едни клетви. Ама какво е това куче, бе, мамо!!!, казвахме в един тон с брат ми, тъй като бяхме останали с впечатлението, че кучетата са същества, които ходят на каишка до стопаните си, а не някакви магарета, които си пъхат главите между краката и клечат така с часове.

Жената направи всичко възможно да накара Сали да ходи – отиде до магазина, инвестира в кренвирш, и така, с парчета кренвирш и могъщи слова от вида АЙДЕ, МОЕТО МОМИЧЕ, ЕЛА ТУКА, ЕЛА ДА ТИ ДАМ КРЕНВИРШЧЕ!!!, Сали направи 5-6 крачки, след което всички се прибрахме изтощени вкъщи и на следващия ден повторихме упражнението с нов кренвирш.

След няколко седмици кучето свикна да излиза, и, честно казано, ние с брат ми наистина я разхождахме известно време. След това на него му омръзна, и останах аз, като по-голяма и съвестна, да водя Сали в калния парк на Гео Милев.

В тези години паркът приличаше на нещо като свинска кочина, а за да е по-достоверно, в една от къщите до парка наистина имаше свине. Гледах да не водя там кучето, защото нямах представа как ще завърши стълкновение между куче и прасе, а и мен от прасетата малко ме беше страх.

Придържахме се към централната алея, където Сали си имаше прекрасни забавления – въргаляне в мърша и лайна, въргаляне в кал, ядене на умрели гугутки и прочие великолепия, които природата ѝ я караше да прави. Що умрял гълъб съм изстъргала от тая муцуна, само аз си знам...

Междувременно баща ми се върна от чужбина. Вечерта, когато си пристигна, му представихме Сали, и, докато се тъпчехме с шоколади, салам и други благини, донесени от покварения Запад, всичко изглеждаше чудесно. Едно сплотено, мило семейство, което се радва на изобилието от храна и домашни любимци. Котаракът си ближеше задника в захлас, кучето спеше до радиатора, а грозните риби се дзвереха от аквариума и дори и те изглеждаха щастливи, въпреки че с тия криви физиономии това никога не може да е сигурно. 

Всички си легнахме с радост в сърцата, а сутринта баща ми стана, излезе – смея да кажа, твърде невнимателно и някак международно небрежно от спалнята, моментално стъпи в огромна локва пикня, каза КАКВО Е ТОВА, ДА МУ Е*А МАЙКАТА!!!, и така, рязко и с апломб, се върна в действителността. 

Така започна и нашият съвместен живот със Сали. Разбира се, тя беше част от семейството дори и когато нямаше с какво да я храним, освен с варени картофени обелки. Живя с нас 10-на години и дори стана приятелка с котарака, който с едно дране по носа постави ясни граници в отношенията и оттам нататък размирици нямаше.

Водихме Сали почти навсякъде с нас, въпреки че пътуването с кола беше някакъв ад, изпълнен с повръщане, лиги и непрестанен вой. Сали никога не се отказа от умрелите гугутки и от щастливото въргаляне в мърша, но пък имаше най-милите, хубави, кафяви очи и със сигурност беше по-щастлива, отколкото щеше да е на онзи строеж. 

След това един ден умря, покосена от хиляди болести, и, разбира се, след нея повече куче не си взехме. Рибите услужливо също умряха и останахме само с котарака, който също се пренесе в отвъдното, но след него взехме друг, а след другия – още един, който в началото беше жена, но на шестия месец му поникнаха ташаци и от Шери спешно беше прекръстен на Чарли.

Сали обаче си остана завинаги в сърцата ни и, честно казано, понякога през ума ми минава еретичната мисъл колко е яко да имаш куче. Все пак, парковете вече са нормални, в тях не се разхождат свине (имам предвид - истински), няма купища умрели гълъби и мърша, и всичко е много по-цивилизовано. 

После бързо отпъждам тази мисъл от главата си, но от скоро чувам 5-годишния ми син да ме подхваща невинно: 

„Мамо, а ние кога ще си вземем кученце??“

И, нали разбирате... сърце не ми дава да му кажа „НИКОГА“!


Красимира Хаджииванова

Съосновател и редакционен директор на Майко Мила

всички статии на автора
Споделете статията
cross