Публикуваме историята* на Димитър Димитров, споделена в два поста в личния му фейсбук профил, в която той разказва как се лута между институциите и близките на възрастен негов съсед, на когото се опитва да помогне, и колко трудно и обезкуражаващо е всичко това.
Защото липсват механизми за сътрудничество между отделните звена в държавата (или не се задействат), защото когато си близо 100-годишен и не знаеш къде ти е личната карта, няма кой да ти помогне да си извадиш нова, ако не отидеш сам, защото дори всичко друго да е наред, когато си сам и най-близките ти хора не искат да общуват с теб, помощта отвън изглежда не може да оправи нищо.
В текста ще откриете и оригиналните фейсбук постове, чрез които може да се свържете с Димитър, ако имате идеи как още може да се помогне.
Искам да ви разкажа една история, която илюстрира какво се случва, когато се опиташ да помогнеш.
В моя вход на последния етаж живее дядо Никола. Дядо Никола е на 97 години и е трудно подвижен. Често не успява да стигне дори до магазина до блока, а когато успява, това му коства страшни усилия. Затова понякога гладува и отслабва още повече.
Съпругата му почина миналата есен. Единствените му живи роднини са двете му сестри - на 89 г. и 92 г., които живеят в едно село извън София и също са трудно подвижни. Има и дъщеря на около 70 години, която поради някаква причина отказва да го посещава, да се грижи за него и дори не му вдига телефона. И внук, който се държи по същия начин.
Дядо Никола позвъни на вратата ми преди около две седмици, понеже му бях казал, че ако някога има нужда от помощ, да ме потърси. Каза ми, че не е ял нищо от два дни. Оказа се, че съседът, който обикновено му помага с покупките и му носи му храна, заминал по работа. Дядо Никола се опитал на няколко пъти сам да стигне до магазина, но неуспешно.
Веднага разрешихме проблема с храната. Напазарувахме му всичко, което поиска. Но това не реши по-големия проблем - тоталната самота, депресията и безкрайната тъга, които го смазват всеки ден. И желанието да сложи край на живота си.
Оттогава се опитвам да помогна на дядо Никола, за да му осигуря по-нормален живот. След няколко телефонни разговора стана ясно, че повечето му роднини са прекалено възрастни, за да помогнат. Дъщеря му отказваше да вдигне телефона, въпреки че звънях по няколко пъти на ден в продължение на седмица. Накрая реших да потърся помощ от общината, социалните служби и държавата.
Обадих се в социалната служба към общината. Обясних им ситуацията и основните приоритети - да не оставим човекът да умре от глад или да се самоубие. Получих уверение, че ще се направи всичко възможно, за да се помогне и ще издирят роднините на възрастния човек.
Два дни по-късно ми се обади социалната работничка, която прие сигнала. Каза ми (АЗ) да се обадя на общинския "Социален патронаж" - да ми обяснят какво е необходимо да се направи, за да започне да получава храна.
Социалната работничка ми даде телефона и на личната лекарка на дядо Никола, понеже само тя можела да помогне за психическото му състояние. Каза ми, че понеже на нея не ѝ вдигала телефона, (АЗ) да се опитам да се свържа с нея. В същото време социалните били издирили и дъщеря му, но нямало как да ѝ се обадят, понеже "не било сериозно", затова щели да ѝ напишат писмо.
И с това се приключи. Никой не дойде да го види, да го прегледа или да поговори с него.
Последва разговор с общинския "Социален патронаж". Така научих, че за да се запишеш, са необходими 9 (девет!) на брой документи от различни институции (впоследствие стана ясно, че не всички са необходими, но все пак...):
▪️молба декларация
▪️медицинска бележка от личния лекар
▪️документ от НОИ за размера на пенсията
▪️документ за самоличност
▪️решение на ТЕЛК, НЕЛК или ЛКК
▪️документ за собственост на обитаваното жилище
▪️удостоверение за ветеран от войните
▪️медицинско удостоверение от психо-диспансер
▪️актуална снимка
Обясних, че ще бъде почти невъзможно да предоставя тези документи, тъй като за него е непосилно да отиде лично. Няма как и аз да ги извадя от негово име, понеже нямам (и не мога да получа) пълномощно за това. Няма документи, няма храна - такива били изискванията.
Не успях да намеря и институция/служба/телефон, които да помагат на хора със самоубийствени наклонности. Според социалната работничка тел. 112 не бил опция.
Няма да споменавам имена, но благодарение на хора от Столичния общински съвет и общинските социални служби, в крайна сметка дядо Никола беше посетен от представител на социалния патронаж и психолог в дома си. От социалната служба към общината ме увериха, че с общи усилия ще преодолеем проблема с липсващите документи, за да може дядо Никола да получава храна всеки ден.
Много по-трудният за решаване проблем е този за психическото му състояние и желанието му да се самоубие. В следващите дни Дядо Никола беше посетен от още двама психолози, които са разговаряли с него, изслушали са го и са опитали да го разубедят.
Междувременно, няколко дни преди това, той сам беше извършил истинско геройство. Ако преди седмица някой ми беше казал, че 97-годишен старец може да извърви близо 3 километра в най-големия юлски пек, нямаше да му повярвам.
Дядо Никола често дори не може да стане от леглото. Въпреки това е успял да се добере съвсем сам до апартамента на дъщеря си в другия край на квартала. Това беше неговият последен опит да разговарят и да преодолеят кавгите и различията от миналото. Последен опит да бъдат семейство.
Помислих, че ми се привижда, когато телефонът ми звънна и изписа, че ме търси дъщерята на дядо Никола (след като ѝ бях звънял вече поне 50 пъти, без да получа отговор). Побързах да вдигна. Така разбрах, че дядо Никола е извършил геройския пешеходен подвиг.
Обясних подробно цялата ситуация на дъщеря му. Помолих я най-човешки да дойде и да му обърне малко внимание - да се погрижи да не гладува и да му помогне с най-елементарните битови нужди. Обеща да го направи. На предупреждението ми, че човекът обмисля самоубийство, ми отговори с "да, знам".
Трябваше да дойде на следващия ден. Така и не го направи. Повече не успях да се свържа с нея.
За съжаление усилията, които се полагат към момента, не дават резултат. Основната причина за това е, че дори в дома му да се изсипем целият град, дядо Никола иска там да влязат само двама души - дъщеря му и неговият внук. И да се почувства нужен и обичан.
*редакциите на оригиналните фейсбук постове са направени със знанието и разрешението на автора и са с цел да бъдат обединени в една обща история.
