fbpx
И аз съм човек

Когато тялото ти отказва да се покаже на плажа

30 юни 2019

Знам, че изпускам много, но все още не мога да облека бански, пише в ScaryMommy Рита Темпълтън и ни разказва как се чувства на плажа след 4 деца.


Обичам да плувам, но отдавна не съм го правила. За последно плувах в почти празен басейн с най-добрата ми приятелка. Tя присъстваше на раждането на децата ми, затова съм почти сигурна, че след като е виждала обезобразените ми интимни части, не би се ужасила от малко целулит.

И все пак прикривах тялото си до последния възможен момент. Влизах все по-дълбоко в басейна и махах хавлията едва когато водата покриваше бедрата ми.

Няколко години по-късно съм в аквапарк със съпруга си и четирите ни деца. Идеалният летен сценарий – силно слънце, галещ бриз, миризма на хлор и кокос. Заобиколена съм от веселото пищене на деца, техните енергични плясъци в басейна и хладките водни изпарения във въздуха.

Вместо да съм част от всичко това, аз го наблюдавам през сълзи и пиша този самосъжалителен монолог на телефона си. Като виртуална затворничка, вързана за шезлонга си от глупаво чувство на суета или гордост, или каквото там ме дърпа назад.

Защото за мен да нося бански на обществено място е като да държа импровизирана реч пред пълен стадион – самата мисъл за това предизвиква гадене. Имам чувството, че се разхождам чисто гола, следвана от ярката светлина на прожектор, а хората се подсмиват на всяка гънка и резка.

Не е нужно да ми казвате, че това са глупости. Давам си сметка. Знам, че в действителност на никого не му пука.

Осъзнавам колко са глупави тези мисли и това влошава нещата. Защото седя на шезлонга и изпускам цялото забавление, докато язвителният глас в главата ми, който повтаря колко отблъскваща съм по бански, ми натяква същото, засилвайки майчината ми вина.

„Толкова си повърхностна“, нашепва той. „Дори не можеш да загърбиш личния си комфорт, за да се насладиш на този момент със семейството си. Стегни се!“ Но въпреки опитите на разума да надделее, разбитото ми самочувствие всеки път печели спора.

Защо? Как може нещо толкова накърнено и крехко винаги да взема превес?

Износих, родих и отгледах 4 деца. Близо десетилетие тялото ми сякаш не принадлежеше на мен. Когато спряха да се нуждаят от него, те ми го върнаха – смазано и разпънато. С излишни килограми.

Когато отслабнах, остана излишната кожа. Кожа, която виси и се люлее, „татуирана“ с лилави и бели стрии, с пътна карта от напукани и разширени вени – сякаш „истинското“ ми тяло е обвито във висящи телеса.

Тъгувах по някогашната си стегната и плоска фигура, която приемах за даденост. Вече я нямаше, а с нея бе изчезнало и самочувствието ми. Късно осъзнах, че е трябвало да я обичам, докато съм я имала, скърбях. Скърбя и сега, години по-късно, защото как иначе да обясня причината да седя върху шезлонг в аквапарк, обляна в пот, по потник и широки шорти?

Наблюдавам разнообразието от фигури наоколо. Наистина има всякакви тела. Някои са изваяни и мускулести, други – хирургично подобрени и чувствени, трети – пищни. Някои са сбръчкани и с излишна кожа.

Не знам на кои завиждам повече: на жените с идеалните форми или на онези, които се забавляват въпреки недостатъците си. Аз обаче не се вписвам в нито една от тези категории – изтикана съм в някаква „ничия земя“.

Голяма част от мен иска да си бие два шамара и да се стегне. Все пак съм здрава. Спортувам редовно, а под всичката омразна кожа са силните и способни мускули, които обичам. В същото това тяло е и мозъкът, който мъдро и неуморно ме предупреждава: „Преди не обичаше тялото си, а трябваше. Обичай го сега, преди да се е променило отново. Ще ти липсва.“ Вслушвам се в него, като чета позитивни статии и гледам вдъхновяващи лекции на свръхуверени жени, които не се вписват в нереалистичните обществени представи за красотата и не им пука.

Опитвам се да убедя себе си, повтаряйки отново и отново: „Стриите ти са почетни значки! Тялото ти е страхотно – то е дало нов живот! Постиженията му трябва да са повод за гордост!“ Но ако получавах по долар за всеки път, когато си повтарям тези мисли, не знам какво бих правила с толкова много пари.

Бих се подложила на пластична операция, за да променя нещата, които ненавиждам. Защото съм лъжкиня, която е уверена и обича себе си, докато не ѝ се наложи да облече бански и да се наслади на семейната екскурзия в аквапарка.

Колко още чужди прозрения трябва да прочета, колко мотивационни оратори трябва да чуя, колко терапевти трябва да посетя… колко още е нужно, за да обикна – или поне да приема – себе си такава, каквато съм?

Осъзнавам, че миговете с децата ми отлитат. Дълбоко в себе си знам това. Не е нужно да ми казвате колко много пропускам, защото го разбирам и това ме убива.

И все пак седя в дрехите си под знойното слънце и ги гледам как отминават.


Още:

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross