fbpx
И аз съм човек

Когато първото ти дете се роди в пандемия

18 ноември 2020

Да си бременна и да родиш в тези времена е истинско предизвикателство, най-малкото защото нищо не е каквото си си го представяла.

А ако това е първото ти дете, усещането е още по-странно – наясно си, че нещата не трябва да са точно така, но не знаеш и как съвсем трябва да са, защото “новото нормално” е единственото нормално за теб като майка.

Тъкмо за това разказва в текста си Никол Помарико, която ражда дъщеричката си през юни. Ето как се чувства една млада майка в пандемия. 


Да си признаем: всички имаме представи за майчинството, които са на светлинни години от реалността. Обикновено за това е виновен Инстаграм – новата житейска роля на майка със сигурност не е като по снимките с перфектно гримирани жени, облечени в дълги, феерични рокли насред поле, а в ръцете им кротко спящи новородени. 

Но за всяка жена, родила през 2020 г., както аз, представите за майчинството са много по-различни. Да станеш майка за първи път по време на световна пандемия е приключение, изпълнено с разностранни емоции и със сигурност е преживяване, което не съм планирала по подобен начин.

Раждането изобщо не беше каквото си го представях

Винаги съм си представяла, че на първото ми раждане ще присъства майка ми, а татко и сестра ми ще чакат отвън. Но тази мечта се изпари доста бързо. 

Проверявах сайта на болницата, в която щях да раждам, през няколко дни, за да видя дали няма да променят политиката си за посетители, но така и не се случи. Когато дойде време да родя през юни, бях доволна просто мъжът ми да е някъде около мен.

В крайна сметка всичко свърши с тотално непланирано секцио и по време на престоя ни в болницата не ми бяха позволени посещения. Други майки ми казаха, че това всъщност е по-скоро добре. Според тях посетителите в болницата са ужасно стресиращ момент и по-добре е майката и партньорът ѝ да имат време насаме един с друг и с новото бебе. 

За мен обаче нещата не бяха точно така. Чувствах се все едно изпускам възможността да покажа бебето си на хората, които обичам, в първия възможен момент. И това никога няма да мога да върна. 

Не отпразнувах раждането на детето си с приятели, както ми се искаше

Преди да удари пандемията, почти всички разговори с приятелите ми включваха планове как да включим дъщеря ми във всякакви нормални дейности. Вечери навън, пътувания до Дисниленд, безцелни разходки по магазините – всичко щеше да е така адаптирано, че да пасне на най-новия член на семейството ни. 

Чувствах се толкова щастлива, че бебето ми ще бъде заобиколено от хора, които я обичат и искат да са с нея.

Очевидно не се случи нищо такова. Досега се е срещнала с двама от най-близките ми приятели и в двата случая навън, с маски и само за няколко минути. Не ме разбирайте погрешно, благодарна съм, че имах възможността да я покажа на няколко мои приятели, но няма как да не ми е мъчно, че някои от най-близките ми хора изпускат тези моменти от живота ѝ.

Изолацията е ужасна

Да си майка за първи път само по себе си е събитие, което те поставя в някакъв вид изолация. Няма значение, че не си първата, нито последната – когато минаваш по този път, се чувстваш сама. 

А да родиш първото си дете в пандемия е съвсем друг вид изолация. Не може да организираш срещи за игра. Няма как най-добрата ти приятелка да те посети и да гледа за малко бебето, докато ти подремнеш. Не можеш да се разхождаш с други майки и да оставите бебетата да си общуват. Не и без маски – които бебетата няма как да носят.

Всяка кашлица е ужасяваща

Дори и без пандемия най-вероятно щях да съм параноично обсебена от здравето на бебето – струва ми се, че това е нормална част от първото майчинство. 

Но сега с всяка кашлица сърцето ми спира. От нея, от съпруга ми, от мен. 

Постоянно търся в Гугъл разни симптоми и я проверявам дали не е топла. Била ли е някъде, където може да се зарази с COVID-19? Не, разбира се, че не е била.

Тя не излиза от вкъщи. Но това не спира безпокойството, което ме обзема.

Всички бебета кашлят. Всички човешки същества кашлят. И кашлицата не би следвало да ти носи чувство за обреченост, което те удря в стомаха и те кара да се чудиш дали бебето ти няма да стане част от статистиката.

Имам чувството, че пропускам всичко от това да бъда “нормална майка”

Пазар с бебето. Приказки в библиотеката. Да ходим някъде и да правим всякакви неща без маска и без болезнената мисъл какво съм пипнала и къде ми е дезинфектантът. 

Знаех, че майчинството идва с много промени, но тези не са сред промените, които планирах.

Няма как да се запозная с майките от квартала и да се виждам с тях и ми се къса сърцето, че ужасно общителното ми бебе стои скрито от света. 

Тя не знае, че има други хора освен мен, баща ѝ, бабите и дядовците ѝ и леля ѝ.

Не знае, че има и други места освен нашата къща, къщата на баба и кабинета на педиатъра. 

Не знае, че има и други животни освен нашето куче и двете ни котки, на които се усмихва всеки път щом ги види и които съвсем скоро се научи да гали.

Вече не се чувствам себе си

Спазването на допълнителни мерки за безопасност означава, че вече не мога да практикувам любимите си хобита – нещата, които ме карат да се чувствам аз.

Като току-що пръкнала се майка така или иначе вече изпитвам някаква криза на идентичността, която идва заедно с тази нова житейска фаза. А сега съвсем не успявам да се оправя с новите емоции, защото в тези откачени времена механизмите ми за справяне съвсем са се предали.

В същото време виждам хора, които обичам и уважавам, навън по ресторанти, в самолети, на почивки. И съм ужасно ядосана.

От една страна знам, че те нямат новородено бебе и не им се налага да са толкова предпазливи, колкото съм аз. Знам, че всеки сам определя риска за себе си и до каква степен да вземе предпазни мерки, но пак се ядосвам.

Не знаят ли, че има пандемия и хора умират всеки ден?!

Все едно моят живот е на пауза, а животите на всички останали вървят с пълна сила. Аз съм си вкъщи с бебето, защото според мен това е най-добрият начин да я опазя. 

Много ми е трудно, но е само временно - надявам се

Може би ни предстои тежка зима, но се надявам, че нещата ще се подобрят. Това няма да трае вечно и със съпруга ми се опитваме да намерим начини да се чувстваме малко по-нормално – разходки из квартала и всякакви активности на открито и дистанцирано място, преди да е станало прекалено студено. 

Скоро я заведохме на единственото ѝ засега посещение на открито - бяхме в градина с тикви. И се смя страшно много като видя други хора там, хора, които не са от семейството ѝ. 

От нея струи живот. Има толкова много неща, които трябва да ѝ покажем. И това ще се случи някой ден.

Междувременно аз и тя сме живи и здрави и един ден ще ѝ разкажа как двете с нея сме минали през тази година заедно.


Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
made by cog + weband
cross