Разводите са особена работа. Понякога се получава много добре за всички замесени, както в текста на Нети Коева "Моето голямо и щастливо семейство, пълно с разведени родители", който публикувахме преди време. Друг път обаче нещата са особено трудни, защото се появяват разни аспекти на раздялата, които никак, ама никак не си очаквал. Като в историята, споделена от Линдзи Къшман, която се оказва щастливо и осъзнато разведена, но и в невъзможност да преодолее всички последствия от това.
Да продължа напред беше най-трудната част от развода ми. Ситуацията беше изключително странна и болезнена за мен без значение дали аз се срещам с някого, или бившият ми съпруг.
А това, което я влошава, е фактът, че вече дори не искам да съм с него, но все още ме боли като виждам, че ходи по срещи. Осъзнавам колко нечестно е това – и за мен, и за него, обаче е истина.
Опитвах се да разбера защо толкова ми пука, че излиза с други жени, и мисля, че успях да набележа няколко причини.
На първо място, само като си представя друга жена, която се явява като майчина фигура в живота на сина ми, и усещам все едно някой буквално ме удря в корема. Когато родих преди 9 години, никога не ми е минавало през акъла, че един ден може да има "мащеха". Тъща – да, мащеха – по никой начин. Разбира се, по това време бях влюбена в съпруга си, така че мисълта, че той може да се ожени за друга също не присъстваше в уравнението. Дори потенциалната бъдеща "майка" на сина ми да е чудесна, ми се струва, че чувствава ми са нормални. Аз съм мама. И не искам никой друг, дори да се доближава до тази роля.
Второ, много ми е трудно да се откажа от навика да мисля за бившия ми като за моя съпруг. Когато си с някого толкова дълго и си се обръщал към него като към свой съпруг повече от десет години, си отнема време да пренастроиш мисленето си и да започнеш да разсъждаваш за този човек само и единствено в качеството му на другия родител на детето ти. Странно е – щастлива съм, че вече не ми е съпруг, но съм и тъжна в същото време. Загубата си е загуба, без значение колко правилно е било решението. Трябва да се скърби по подходящ начин за загубеното, за да може истински да го превъзмогнеш.
На последно място, физическата част от нещата също е трудна. Да знам, че докосва, целува и обича друг човек, се усеща като изневяра, макар и да не е. Когато даваме онези обети, се програмираме вече да не искаме друг човек по този начин. Една хартия, на която пише, че вече сте разведени, не променя автоматично това. Даже в един момент се усетих, че се обръщам към човека, с когото излизам, с името на бившия ми. Това е неволна грешка, но тя само показва, че сме същества, които свикват с редица обстоятелства, и понякога е невероятно трудно да се откажеш от тези навици.
Връзката ми с бившия ми съпруг не беше добра от дълго време. С развода дойде огромно чувство на облекчение и свобода, но има разни индивидуални особености, които изскачат периодично и ми пречат да преодолея истински всичко това и да продължа.
Чудя се понякога кога ще спра да усещам нещата като изневяра? Кога ще стигна до момента, в който няма да ме боли, когато той се обръща към друга жена като към "приятелката ми"? Дали изобщо ще стане така? Дали някога ще приема да има друга жена в живота му?
Тези неща се появяват във връзките ми след развода. Фактът, че ме бърка дали бившият ми излиза с някого, е огромна бариера пред възможността да продължа с живота си и да бъда щастлива в нова връзка. Опитвам се с всички сили да се отърся от това. Защото наранявам не само себе си, а и човекът, с когото се срещам. Давам си сметка, че изобщо не искам да слушам за неговите неустановени чувства относно това с кого излиза бившата му, така че защото той да може да понесе същото от мен?
Слушам как други разведени хора заявяват как въобще не им пука с кого е бившият им. Виждала съм безброй мемета, шегуващи се колко съчувстваме на жената, която в момента е с бившия ни, защото сега той е неин проблем. Ужасно силно искам и аз да се чувствам така. Не искам състоянието, в което съм в момента, да определя живота ми. Искам да стигна до етапа, в който гледам на бившия си съпруг единствено като на бащата на сина ми и нищо повече.
Знам, че звучи като оксиморон – не искам бившия си, но ме боли да го виждам и с други. Може би е егоистично. Може би трябва да желая да има щастлива връзка, дори и тя да не е с мен. Вероятно просто си трябва време, за да спреш да мислиш за своя бивш съпруг като за нещо твое.
"Да обичаш и почиташ, от този ден нататък, докато смъртта ви раздели" – тези думи не трябва да се казват току-така. Разводът преустановява законовия аспект на брака, но емоционалният остава дълго, след като документите са подписани.
Не знам колко време е необходимо, за да се разкъса тази емоционална връзка. Мина година и макар че става по-лесно, щом чуя, че излиза с някоя нова жена, все едно сърцето ми се качва в гърлото за няколко секунди. И когато това се случи, си напомням всички причини, поради които се разведохме и колко далече съм стигнала, което някак позволява на сърцето ми да се успокои.
Без съмнение не желая да съм с бившия си съпруг, но все още ме боли, когато се среща с други жени. Така че засега мисля да оставя нещата така, понеже съм човек и разводът е трудно нещо. Ще проявя малко милост към себе си. Засега.
