fbpx
Животът с деца

Когато имаш Бебе Дафне: По-добре ужасен край, отколкото ужаси без край

30 май 2017

Днес е последният ден, в който представяме отличените текстове от конкурса "НАЙ-ВЛУДЯВАЩАТА ИГРАЧКА" и искаме да ви кажем, че този е направо шедьовър. След като вече се запознахме с безумния пеещ октопод Дингъл-Дангъл и ужасяващо досадната котка Том, днешната история ще ви разкрие съвършено други измерения на израза "влудяваща играчка". Защото историята по-долу е не просто есе за най-досадното и пищящо чудовище, което някой е подарил на детето ни, а истински психотрилър - ама от тия, дето само на Стивън Кинг мозъкът му ги ражда. Авторката на тази великолепна история - Нети Коева, си заслужава на 100% наградата от партньорите ни от Ozone.bg, както и вашите аплодисменти!

*********************

Годината е някаква много далечна, още от преди началото на летоброенето. Аз съм във възраст, в която майка ми е преценила, че не трябва да гледам телевизия. Същата тази възраст, която е изпълнена с любопитство и която имплантира в съзнанието трайни спомени. Мислех се за много хитра и се присламчвах до затворената холна врата, и гледах телевизия през ключалката. Ей, колко безсънни нощи си сътворих с това гледане, колко треперене под завивките и страх от тъмното. И колко смахнати постъпки на дърти години....

Помните ли "Детска игра" по Стивън Кинг? Аз го помня.

Близкото минало. Годината е 2005. Срещнала съм бъдещия баща на детето ми. И той е срещнал мен (горкият). Хвърчим из розовите облаци, пърхаме с мигли и се състезаваме да си правим подаръци. Една пролетна вечер звъни на вратата - решил да ми направи изненадващ подарък. Голяма кутия, екстравагантна опаковка, блясък в очите му.

- Този подарък е много специален. Като я видях в магазина, направо ми "проговори" - създадена е за теб.

Вече тръпна от невъздържано вълнение и нямам търпение да млъкне, за да разкъсам елегантната опаковка и да видя какво има вътре. Какво е това "проговорило" нещо в женски род, което е създадено за мен?! Искам да знам СЕГА!!!

Той млъква, аз късам предната страна на опаковката и...

- О, Боже! - хвърлям кутията на пода и затварям очи. "Стегни се!", заповядвам си наум.

Поглеждам го.

Той е в ступор.

Аз съм в шок.

Кутията лежи на пода.

През скъсаното място на опаковката наднича едно малко, бяло, зловещо личице. ПОРЦЕЛАНОВО!

“Ми как няма да ти проговори?! Това е порцеланова кукла! Нещо различно ли очакваш?! На тях това им е работата - да ти проговорят, да се намъкнат в дома ти, да воайорстват известно време и когато спреш да им се радваш - да вземат бензиновата резачка и да сътворят невиждана и нечувана досега касапница, в която от основно действащо лице, ти ще се превърнеш в част от интериора, екстериора и канализацията”.

Всячески се опитвам да се овладея.

Не успявам.

- Какво е това?! - пронизващ фалцет.

- Ами, порцеланова кукла - отговаря той на очевидния въпрос, борейки се с некомфортното чувство, че се намира в небрано лозе.

- Виждам! - “Овладей се, ненормална, жено! Осъзнай какъв разговор водиш! Виж какво причиняваш на човека отсреща, само защото си луда! ЛУ-ДА!”.

Той вдига кутията. Аз продължавам да стоя вцепенена.

- Виж колко е красива! Наистина ли не ти харесва? - излишен въпрос, но го оправдавам, предвид обстоятелствата и поведението на останалата част от тук присъстващите.

- Красива е. Не я харесвам. Прибери я.

- Ама, вземи я, за теб е.

“Той не разбира ли?! Наистина ли не разбира?! Да я взема?! Как да я взема? С ръка? И после какво? Какво?”

- Вземи я ти и ела да седнем.

Седнахме. Разказах му. Не ме разбра. Но и не се трогна особено, предвид, че прекара с мен следващите девет години.

А куклата - приех я като предизвикателство. Сложих я в спалнята. Е, добре, де - в дъното на гардероба, под четири одеяла и без да я вадя от опаковката. Но в спалнята!

Още по-близко минало. 2011-та година.

Горепосоченият подарявач (знам, че няма такава дума) на кукли, който, както вече казах, НЕ разбра какво му обясних онази вечер, подари на четиригодишната ни дъщеря така желаното от нея Бебе Дафне.

Бебе Дафне е едно отвратително изделие на китайската индустрия, което пее, мрънкя, смее се с кибер-дебилен смях и удължава крайниците си. За това бях предварително информирана. И бях адски много против.

Но кой ли те пита против ли си, не си ли?! Свършен факт - самодоволен баща, пищящо от радост дете, безумната гумена купчина и ... аз.

- Мамо, пусни го! Мамо, пусни го! Мамо, пусни го! Мамо, пусни го! Мамо, пусни го!

- Баща ти да го пусне. Или си го пусни сама. Ти го искаше - ти си го пускай! - мобилизирала съм се и ще се държа адекватно! Дано...

- Мамооооо, ти го пусни. Ти си най-добрата мама и ти го пусни. Мамоооо, пусни го!

Оффф, ще трябва да го пускам.

"Абе, ей, я се стегни и стига вече с твоите дивотии! Бебе-играчка... Да, вярно, че е с размерите на малко пони, но все пак е бебе-играчка."

Взимам Бебе Дафне, слагам го седнало до себе си на дивана. Дъщеря ми сяда от другата му страна. Включвам го.

- О, Боже! - бутам Бебе Дафне на земята и закривам очи с ръце. "Не може да е истина! Имам дежавю!”. Паническото чувство беше абсолютно същото, както с порцелановата кукла.

Гадното изхождане на манипулативните производители на детски играчки, освен описаните по-горе функции, си движеше и лицето!!! Със зловещи механични движения отваряше и затваряше очи и уста! Включвам го и то започва да ми прави потресаващи гримаси!!

- Майка ти малко се плаши от кукли - със злорадо подхилкване бащата вдига адското изчадие от пода и започва да се радва на куклата заедно с дъщеря си.

Бясна и безсилна заявявам, че това е гавра и не искам повече това НЕЩО да бъде доближавано до мен.

И така, заживяхме си кротко и щастливо с Дафне - аз в едната стая, то - в другата.

До момента, в който не му се скапа механизмът. А този момент беше в около 04:00 часа на някаква сутрин. Това е един от многото недостатъци на така нареченото “спя много леко” - чуваш всички шумове наоколо. А тези, които звучат като на умирачка, направо пронизват съня ти и те изстрелват от леглото като тапа.

Скапаното бебе цвилеше като хибрид между разгонена котка, кикотеща се вещица и давещият се в собствените си хрипове Вейдър. Хукнах към детската стая. Бясна грабнах среднощния си кошмар и се запътих към банята.

Хвърлих го в душ кабината, пуснах водата и ГО УДАВИХ! ХО.ХО.ХО.

Удавих гадното чудовище.

Окъсѝх му жичките.

Die, MF!

На сутринта казах на дъщеря ми, че съм го изкъпала, защото бебетата трябва да се къпят. Когато разбра, че са му секнали жизнените функции, малко се ядоса, но бързо забрави. Аз наврях останките му в някаква дълбока кутия за играчки, където и до днес чакат да срещнат кофата за боклук.

Една година по-късно.

- Мамо, виж ми писмото до Дядо Коледа.

Чета опитите за писмо: разни подобия на думи, ала-бала и изведнъж - "Бебе Аморе"!

- Ааааа, не! Никакво бебе Аморе! Дядката подарява само по едно бебе на всяко дете! Пиши ново писмо!

Сега малко съжалявам, че не се съгласих с Бебе Аморе, защото можеше да се уредя с някоя награда.

Всъщност - не! Не съжалявам!

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross