Миналата седмица Елисавета сподели разказа си На татко зверчето – за градивните и подкрепящи взаимоотношения, които има с баща си и за това как те са я формирали като силна и независима личност. Не всеки обаче има такъв късмет. Няколко дни по-късно получихме историята на една жена, която предпочете да остане анонимна. Тя споделя какво е усещането да изтеглиш късата клечка и да се родиш дъщеря на кофти човек. Такъв, който, като те види на улицата, минава на другия тротоар. Който подава жалба срещу теб, защото имаш нужда просто да присъства в живота ти. Това отношение, или по-скоро липсата на такова, оставя зейнала яма в психиката на детето и трябва да сме сигурни, че когато създаваме нов живот, сме способни да вложим много разум и любов, за да не расте то с дупка в душата.
**********
Не съм от хората, които ожесточено пазят – понякога от страх, а друг път от чиста суета – житейските ситуации, неволи и тревоги, а дори и радости, през които минават. На този етап от живота си съм на мнение, че трябва да се споделя. Смятам, че клишето е абсолютно точно – че веднъж споделена болката е половин болка, а два пъти споделена болката е излечима болка – но само ако попаднеш на правилния психиатър.
Да растеш без един родител, който по презумпция е бащата, е като дърво без стълб.
Имаш корени, знаеш кой си (ти си човек), знаеш произхода си, знаеш до някаква степен накъде отиваш, но същността ти – съзнанието, душата, идентичността ти, емоционалното и психическото ти здраве, са оглозгани. На дупки. Почти изсъхнали. От човешките взаимоотношения, които са идентични с природни бедствия. През годините, също като короната на дърво, те се разлистват, изсъхват и после пак всичко наново. Опитваш се да изградиш своята идентичност, самочувствие, кариера, семейство, или поне общоприетите за нормални човешки нужди и качества за един пълноценен живот, към който всички се стремим. Когато направиш една крачка, се разлистваш, когато няма с кой да я споделиш – посърваш. И така всеки път.
Един от първите ми съзнателни спомени е как един човек ми казва всяка вечер за лека нощ колко много ме обича. Следващият е как този човек си тръгва завинаги от живота ми. Този човек беше мой баща, докато не се разведе с мама. С развода сложи край на живота си дотогава.
Раздели се със съпругата си, с децата си, с бащинството, с обичта, обещанията и вричанията си.
Аз бях дете – около десетгодишна – все още неосъзнаваща какво се случва, но, да си призная, тази раздяла първосигнално ме зарадва. Защото чувах думите, но не усещах тяхната истинност. Виждах тялото, но я нямаше душата – чувах, че някой ме обича, но това бяха просто думи. Думите нямат стойност, когато в тях не се влага желание, емоция, мисъл... И защото най-накрая вкъщи нямаше да има крясъци и напрежение. Никой не вярваше, че привидно щастливо семейство се е разпаднало след толкова дълги години брак.
Беше много трудно в началото. Ужасно трудно. Разбира се, имаше го и класическия проблем не само с бягането от отговорност като родител, а и бягането от финансова отговорност – не искаше да плаща издръжка и всъщност накрая го правеше по принуда, директно му удържаха от заплатата.
Когато станах на 17 г., започнах работа през лятото, за да мога да си купя необходимото за училище. Работех навън, на възлово място. Той минаваше покрай мен с жена си, заобикаляйки ме на съседния тротоар. Тогава реших аз да го потърся и исках да поддържаме връзка и добри взаимоотношения, доколкото това е възможно. Веднъж го догоних и поисках да се видим някой ден да си поговорим. Разговорът беше кратък. Отказа ми. „Зная за какво ще говорим“ каза. И толкова.
Явно не разграничаваше нас от майка ни. Ненавистта към нея се прехвърляше към нас. Дори не се опита да ни обясни неговата гледна точка – той просто не искаше да се занимава с нас. И така се оказа, че не сме на една вълна и той не пожела да ме види. Звънях му по телефона, а той не вдигаше. Подаде жалба срещу мен – за това че му досаждам. А и нали вече беше с друга жена. С нейните деца. За какво съм му аз да се бъркам във взаимоотношенията помежду им, да отнемам от времето им и да ги „разделям“ в безупречното им щастие. Примирих се с мисълта, че явно ще продължа нататък без него. Голяма работа! Нали съм голяма вече?
След това реши, че иска апартаментът да бъде разделен на две или да му се изплати неговата част. Искаше да ни остави на улицата – майка с три деца. Съди майка ми. Тя беше безработна. Недоумявам какви са били законите по онова време и как е било възможно това. Наложи се брат ми да изтегли заем, за да му изплати неговата част. С какви очи би поискал един родител това от детето си?!?
Иначе много умело се изкарва жертва. Срещат ме през годините различни хора и ми разказват как се оплаквал, че не ни виждал, че му било гадно, че вече бившата му жена го накарала да съди майка ми и после му „взела“ парите. Тя ги била раздала на нейните деца. КАКВО?!? Ще вземеш от своите деца, за да дадеш на чуждите? Радвал се, когато според него е станал „дядо“. Няма как да бъдеш дядо, ако преди това не си бил баща! Черпел, че съм родила. Детето ми вече е на седем години и никога не се е виждало с дядо си. Не искам да коментирам цялото това безочие.
Но нещо в мен се преобърна, когато родих своето дете. Като че ли дупката, която през годините се опитвах да натъпча с някакви различни и излишни емоции, се пропука и зейна огромен болезнен кратер. Не ми липсваше той като личност, защото аз не го познавах. За мен той беше като човекът на опашката преди мен, като касиерът в банката или човекът на седалката до мен в автобуса. Просто един непознат. Но ми липсваше присъствието на бащата, обичта, опората, куражът, топлината, надеждата.
Оглеждах се постоянно в чуждите бащи. Търсех в тях своя изгубен баща. В съзнанието си вече съм придобила и изградила представа от наблюденията ми върху отношенията на мои приятели и познати с техните родители, какво все пак е да имаш баща и какъв би могъл да бъде той. Така и не се примирих, че човек, зарязал децата си, не поискал да ги види години наред, може да бъде мой баща. От хронологията на събитията през годините и много беглите ми контакти с него имам впечатлението, че този човек е от КОФТИ хората. Не намирам опорни точки между нас, което прави възприемането му още по-трудно. Как би могъл да срещнеш своето дете на улицата и да го подминеш хладнокръвно, сякаш сте двама непознати?
Животът ми винаги е бил труден, благодарение на този благ човек. Никога не съм мечтала каква искам да стана. Не съм имала ясни цели в живота си. Така и не се научих на любов. През всичките радости и трудности, през които минавам, се чувствам получовек, полущастлива, дори полутъжна. Няма я Силата да ми стисне ръката, да ме прегърне и да каже „Всичко ще бъде наред, аз съм с теб“... или поне така е в представата ми. Дори ми изглежда твърде нереалистично.
Често се провалям – позволявам на празнотата да ме води. Аз съм едно наивно, ранимо, комплексирано и депресирано момиче. Не живея, а левитирам. Да, но вече не съм момиче! Аз съм жена. Горда, възпитана, самоуверена, емоционално стабилна, със самочувствие и цели, мога да се справя с всичко сама, но дори и най-малкото разочарование ме връща отново към момичето със сълзите и комплексите. И край с моята гордост и самоувереност. За това бягам. Бягам от хората, бягам от отговорност, бягам от чувствата и ето такава шизофренична цикличност е моят живот.
Не ме разбирайте погрешно, говоря за празнотата от липсата на единия родител, защото да, аз имам мама, но мама не е тате. Каквото и да прави майката, тя не е супергерой и не може да играе ролята на двама родители едновременно. Мама е мила, нежна, добра, емоционална, ранима, дори меланхолична, и с годините е доказала своята гъвкавост. Тати е силен, горд, умен, той е баланс и спокойствие. И ето тук тръгват сълзите. Сълзи на огорчение. Защото тати не е такъв. Него го няма. Той е непознат, хладнокръвен, далечен…
Искам само да кажа на хората, които създават живот „случайно“, че съвсем случайно този живот принадлежи на един човек, на една личност, на едно логично и огледално продължение на вашата същност. Този човек има чувства, мисли и усет. И от вас зависи бъдещето му. Ако всички хора влагаха разум и чувство в създаването и отглеждането на своите деца, вероятно светът щеше да е едно много добро място за живеене.
Независимо от отношенията с другия биологичен родител, помнете, че това дете има нужда от двама родители. Единият не може да замести другия. За него вие двамата родители сте целия му свят. Вие сте ВСИЧКО. Преглътнете егото си и поемете отговорност.
Едва ли друго дете би ви признало искрено, със силна прегръдка и големи, искрени очи, колко ви обича. Едва ли много хора ще ви чакат с нетърпение да се приберете от работа и ще ви подарят собственоръчно направена картичка със сърчица, усмихнати човечета и надпис „Обичам те!“. Едва ли някой друг би ви зарадвал толкова с успехите си, колкото вашето дете. Едва ли за някой друг, освен за вашето дете, бихте били герои. Едва ли в много очи бихте видели целия си свят и целия смисъл на своето съществуване.
За да вземеш, трябва да дадеш. Няма как да дадеш нещо, което никога не си притежавал. За да дават вашите деца любов, трябва първо да я получат от вас.
