Драгослава Греве ни изпрати история, от която отначало ни втресе, защото си представихме как това се случва в България. Когато прочетохме, че случката се е разиграла в Цюрих, си отдъхнахме, посмяхме се от сърце и решихме да я публикуваме, за да се развеселите и вие, пък и да прочетат повече хора какво се случва, когато швейцарски влак потегли с все децата и количката, но без майката!
Вярно е, че съм пишман-майка. Пишман-майка на близнаци. Но да съм си забравила количката с децата във влака – не съм. По-скоро влакчето забрави да качи мен и отнесе децата, докато аз подскачах глуповато по платформата, крещейки и размахвайки ръце.
Тази история обаче не е и за изгубените във влака деца, а за онези малки детайли и непознати хора, които направиха всичко възможно да си прибера безаварийно леко шокираните наследници няколко спирки по-надолу.
Тогава близнаците нямаха още две години, Емил се представяше като Миу-миу, а Карл гордо се определяше като 'айче-байче. В кантон Цюрих, като правило, хората не се срамуват от майки с колички и хората в инвалидни столове, и за това са им създали сносни удобства за придвижване както по улиците (шок!), така и в градския транспорт (ужас!).
Въпреки старанието на общинската управа, моят малокалибрен танк изискваше определено планиране на маршрута, главно за да намеря превоз с достатъчно големи врати. Тази злополучна сутрин влакът, който пристигна, явно беше пуснат извънредно - от старите, вече извадени от употреба модели, със стъпала и малки тесни вратички. Въздъхнах и започнах да вадя оборудване – огромна чанта с всичко за всички, дете номер едно, дете номер две, междувременно успях да придумам случайно изпречил се господин да се включи в помагането да набутам кервана във влака, ако е възможно - днес. Качи той чанта; качи дете едно; качи и дете две; аз през това време успях да сгъна количката, да му я подам и в момента, в който дойде и моят ред, влакът изпуфтя, затвори врати и плавно започна да се отдалечава, оставяйки ме, както отбелязах, да подскачам глуповато, крещейки и размахвайки ръце по платформата.
Минута и микроинфаркт по-късно се озовах на гишето, където обясних на младата девойка как ей те тоя те влак, дето току-що замина към центъра, ми отнесе децата. Докато аз разработвах драматични сценарии как – край, тия деца стигнат ли Централна гара, пиши ги разфасовани за органи – младата дама много професионално проведе няколко разговора по телефона и ме уведоми, че:
а) всичко ще бъде наред;
б) транспортната полиция е уведомена и ще се качи във влака 4 спирки по-надолу;
в) в този влак няма комуникационна връзка, но шофьорът на насрещния влак е уведомен и ще сигнализира, ако види децата на някоя от спирките;
г) и всичко, все пак, ще бъде наред.
В някакъв момент на просветление се сетих, че би било добре да се обадя и на бащата на децата, което и направих, докато около мен обществеността се организираше в спасителна операция.
Една възрастна швейцарка си отвори чантата и ми предложи нещо успокоително за нервите, вероятно местния еквивалент на Диазепам; друга жена ми предложи някакви зловонни бонбонки, от които ми изтръпна езика, но пък след това се оригвах на билков чай; от някъде се появи шофьор на такси (турчин) с бутилка минерална вода и готовност да гоним влака.
Диспечерката ни прекъсна, че шофьорът на идващия влак е видял количка с деца, отговарящи на описанието, на перона две спирки по-надолу. Ако мъжът ми не се беше обадил, че ме чака на паркинга зад гарата, вероятно щях да получа и топла супа с пилешко по пекински от съседите азиатци. Късметът ми жестоко проработи, защото в подлеза под гарата се осъществи среща на тристранката - аз, мъжът ми и Човекът от влака, който ми помогна с количката. Той, горкият, запъхтян и накуцващ, ми разказа, че са свалили децата на едикоя си спирка, оставил е две жени да чакат с децата, спрял някаква кола на стоп и ето го, идва да ме води при децата. Добре, каза, че не съм тръгнала нанякъде си.
В колата, Човекът ни разправи как, след като влакът тръгнал, той намерил две жени (испанки), разбрали се криво-ляво те да пазят децата, а той хукнал от вагон на вагон към шофьора. Понеже наскоро бил опериран, не успял да се придвижи толкова бързо - отнело му цяла спирка докато стигне до локомотива и каже на шофьора какъв е идиот. Свалили децата, жените слезли и те да помагат, извадили бисквити, Човекът спрял кола на автостоп, обяснил какво е положението, колата го докарала до нашата гара и ето, сега всички, облекчени, пътуваме към децата. Те били добре, между другото, похапвали бисквити.
Сърдечно благодарих на милите хора, опазили децата ми. Често си мисля как, когато си го прибрах, Карл все още стискаше парченцето ябълка, което му бях дала на гарата, точно преди да започне приключението с влака.
Често си мисля и за всички случайни присъстващи и намесени, които можеха да отминат, да се оправдаят, да са заети. Всички, без изключение и без оглед на произход, националност и език се погрижиха за изгубените във влака дечица и за изплашената им майка. Вечно ще съм благодарна.
Ние, хората сме велика работа. Можем да сме пълни кретени, можем да сме добрата фея от приказките. Въпрос на личен избор.
