fbpx
Животът с деца

Китайска капка? Нееееее, близнаци!!!!

22 май 2016

Даниела Димитрова е майка на близнаци и историята й граничи с филм на ужасите, изпъстрен със смешни моменти, които вероятно са смешни само за околните, но не и за нея. Ние решихме да ѝ дадем голямата награда в съвместния ни с Pampers конкурс "Как оцелях без сън", защото е една истинска майка-героиня. Вие четете и съчувствайте!

 

Откакто се помня, винаги съм обичала да спя много и до късно.  Когато забременях спането продължи до обяд. С изключение на някои от сутрините, в които мъжът ми, обувайки си дънките, разпиляваше по ламината шепа монети, дрънченето от които ми се забиваше в мозъка. Ако си беше направил застраховка живот, сега да съм богата вдовица... уви.

Споменах ли, че бях бременна с близначки? Последните две седмици от бременността обаче душевният ми мир беше нарушен, безвъзвратно. Започваше едно бутане, една борба за място, ръчички, петички, юмручета се показваха и скриваха когато и както си искаха. Още помня думите на най-добрата ми приятелка „Колко е сладко да усещаш риткането на малките краченца!”. С нея живеем в различни измерения. Борбата за пространство беше безмилостно жестока. Който е гледал Пришълецът срещу Хищникът знае за какво говоря.  Заспивах и се събуждах с мисълта, че ще ми излязат през пъпа, стига да можеха. Учила съм анатомия, но все още ми е трудно да си представя къде избутаха и навряха всичките ми коремни органи, докато се бореха за всеки сантиметър в тясното вече пространство.

И дойде моментът на истината – дългоочакваното раждане. Реанимация, болки и обратното броене започва. На съседното легло майка на близнаци (момченца) ме гледаше с огромни, влажни очи и с треперещ глас ме питаше „Ами какво ще правим после? Тук ни помагат, а вкъщи всичко ние ще трябва да правим”. Ооооо, я стига, споко сега да поспим, вкъщи всичко ще се нареди. Акушерка съм, споменах ли го? По време на дежурствата ми в детско отделение във всички боксове с бебета цареше тишина! Моята гордост -  всички бебета измити и повити, като пашкулчета спяха кротко. Обгрижени и обслужени, сякаш са си мои родни дечица. Та аз ли, дето съм се справяла с десетки бебета едновременно, няма да се оправя само с ДВЕ?! ДВЕ?! Двееее, смешна работа. Какво толкова прави едно бебе – спи, яде, пие водичка, пълни памперса. Идилия. Но вече у дома си осъзнаваш, че не всичко което лети се яде и разбираш какво точно прави едно, в случая ЦЕЛИ ДВЕ бебета.

И кошмарът започва! Кой спал, спал... Сигурно сте чували за „Китайската капка”? Китайско водно мъчение, при което капката капе върху челото на мъченика. Твърди се, че докарва жертвата до лудост. Е, като майка на близнаци ще ви кажа, че не са нужни нито китайци, нито капки за да получите суицидни мисли (за щастие без намерения). Цял ден, хранене, миене, събличане, обличане, стерилизация на шишета, биберони, ту едното, ту другото, докато дойде така мечтаната вечер или по-скоро нощ за да легнеш разбита в леглото и да ЗАСПИШ. О, блажено чувство! Нееее, блажени са вярващите. Заспиш ли казах? Да заспиш, да заспиш, колко да заспиш има няма половин час преди поредния зловещ бебешки рев. Нищо, казвам си, ще я нахраня и пак лягам. Да, ама не. Нахранвам я и я слагам в креватчето, като през цялото време се бутам в тъмницата да не събудя Негово Величество Таткото и другото Бебе... сакън. На пръсти стигам до спалнята, като внимавам да не стъпвам на местата, където ламината пука  под тежестта ми. Все пак пазя тишина. Полагам глава на възглавницата и сладко затварям очи. Има няма 20 минути чувам познатия рев. О, Боже, пак ли? Втори номер е наред, гладно и пищящо малко същество. Чудя се откъде ли вади тоя глас, в това малко крехко телце. Не глас, а гласище. Започваме наново процедурата по приготвяне на адаптираното мляко и хранене на мъника. Хайде обратно в леглото и то и аз. Щъпуркайки на пръсти чувам как памперса на бебе номер едно се пълни и се връщам отново за миене и пудрене на дупето. Каква съм тая майка, ако оставя детето си да спи с наакан памперс! Станало е 3 часа, сънят е така желан, но и така далеч. И така до сутринта 4-5-6... през час.

Тези процедури се повтаряха дни и нощи наред, ту едното, ту другото бебе, храни, мий, пудри, седни, стани, легни, стани през час и половина, максимум два. Месеци наред. Кошмар ли бе да го опишеш?  След няколко месечно хронично недоспиване започнаха да ми се привиждат разни неща, най-често хлебарки лазещи по ламината. Посягайки към поредната халюцинация, се оказваше, че там няма нищо. Започнах да забравям. Това ставане през час-два придружено от непрекъснатия бебешки плач ме побъркваше. Забравете за китайската капка, бебешкият плач може да вкара в лудницата и най-закоравелия престъпник и дебил. Записвах в едно тефтерче, кое бебе кога е яло. На сутринта, дет се вика на трезва глава гледам в тефтера - едното яло два пъти, другото хич. Здраве да е, нали мина и тази нощ.

Безсънието е нещо страшно! Години след това се чудя, как наистина оцелях без сън толкова месеци. Аз, която дори и на плажа ходя с грим, излизах с количката като същество от отвъдното – без червило, без спирала, с не дотам чиста коса (къпането с бебета е лукс, не знам дали знаете). Не ми пукаше как изглеждам и без това не говорех с хората. Нямах желание и бях забравила как се общува с нещо, което не пищи като заклано прасе. Едната близначка ми беше доста по-кротка, но другата... не ви трябва китайска капка, хораааааааааа!!! Който е имал такова бебе, ще ме разбере. Само когато спеше, не врещеше. Педиатърката каза – характеропатия. Навярно не съм първата майка отперила й въпроса: „Какво му има на това дете?” А навън... бих убила всеки дръзнал да си навре главата в количката, за да се порадва на децата с риск да ги събуди. Достатъчен беше неврастенният ми поглед на луда крава за да разберат, че не трябва да гукат заврели глави в количката при бебетата.

От безсънието освен халюцинациите, започнах да забравям, думи, дни, действия, с две думи затъпях. Бях на ръба на лудостта. От отчаяние и недоспиване започвах да тръскам ревящото с пълно гърло бебе за раменцата, после в пристъп на вина се тресях от безпомощност четейки за „синдрома на раздрусаното бебе”. Какво иска, какво му е, няма ли да спре най-накрая с този проклет плач? Няма ли да мога да поспя поне 3-4 часа без да се събуждам? Ех, мечти...

Не усетих майчинството. Не усетих радостта от него. Бях твърде изморена, изтощена, изхабена и истерична за да видя и хубавата му страна. Сенките под очите ми стигаха до коленете, зомбито в мен се развиваше без каквито и да е усложнения. Между годинка и половина и две, започнах да поспивам малко повече, а интервалите на нощно събуждане се разредиха до 3-4 часа, което беше истинско чудо. С времето бавно и постепенно нещата се стабилизираха. След седем години дойде денят, в който аз и двете хубавици можем да си позволим събота и неделя да спим дори до 11ч. Случва се  обаче точно унесена в сладък сън нечия рошава глава да се подаде от креватчето и да прошепне познатото „Мамо, не мога да заспя!”. Припомняйки си недалечното  минало изръмжавам стръвнишки ”И АЗ КАКВО ДА НАПРАВЯ???? АКО ИСКАШ СПИ, АКО НЕ - ГЛЕДАЙ В ТАВАНА!!!”. Насреща си чувам хлипане... После обзета от угризения, разкаяно ставам и я взимам при мен, докато се успокои и заспи. След десет минути я връщам в креватчето, вече заспала. Лека нощ.

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross