Когато децата са малки и искат да прекарват време само с мама и татко, изобщо не си помисляме, че един ден няма да ни гледат сякаш сме малки божества в тяхната единствена вселена. Но навлизането в тийнейджърските години може рязко да промени това. И авторката на този текст Ашли Питърс го е изпитала на гърба си, след като година и половина почти не е имала нормални отношения с дъщеря си.
Аз съм горда майка на три деца – на 11, 14 и 15 години. Постоянна и уверена съм в нещата, които правя като родител, макар да не съм съвършена. Гордея се с всичко това. Именно несъвършенствата ми като родител ми дават възможността да уча, да израствам и да успявам да посрещна нуждите на всяко от децата си доколкото мога. Както за повечето майки, едно от важните неща в живота ми е да съм точно този родител, от когото детето ми има нужда. Освен това са човечна, грижовна и обичаща.
Най-голямото ми дете, 15-годишната ми дъщеря, която ме направи майка и ми показа, че съм способна да обичам някого толкова силно, ми разби сърцето. Мислех, че е без да иска, макар че имаше моменти, в които вярвах в обратното.
Около 13-годишна започна с пренебрежителното отношение към мен. Стана пасивна, когато ставаше дума за мен, и изглеждаше, че нищо, което правя или казвам, не я вълнува по никакъв начин. Вече не означавах нищо и макар никога да не се е държала толкова неуважително, че да го каже, действията ѝ говореха достатъчно ясно.
Приятелите ми, които са минали през подобни моменти с техните деца, ме уверяваха, че всичко това е напълно нормално и че ще се върне към мен след някоя и друга година. Чела съм достатъчно неща и знам, че тийнейджърските години с момиче може да са трудни.
Никога не съм очаквала да продължи да е така привързана към мен, както когато беше по-малка, или пък дори да ме харесва кой знае колко, но това беше различно. Това си беше всекидневно поведение, потвърждаващо, че аз съм без значение; че е все тая каквото и да кажа; и че едва ли не може да ме изключи от живота си без никакви чувства.
Почти всеки ден съпругът ми се опитваше да ме убеди, че не бива да го приемам лично. Винаги отговарях, че се опитвам, но не съм робот. Знаех, че аз трябва да съм стабилната и непоклатима майка, но колкото и да се опитвах, не успявах.
Живях така с разбито сърце 18 месеца, правейки се, че всичко е наред. Все още я карах с усмивка на волейболни тренировки и турнири, на училища, на всичките ѝ социални занимания. Ходех по тънката линия на между това да общувам с нея и да съм ѝ родител, без да я разстройвам или притискам.
Даже в един момент почнах да се самонадъхвам, преди да говоря с нея. “Хайде, ще се справиш. Просто влез и ѝ кажи, че следващия път когато намериш мокра хавлия, захвърлена на пода, тя ще отговаря за прането на всички кърпи в следващите две седмици. Ти си родител. Не се притеснявай да я притиснеш малко. Просто влез!”
Беше абсурдно, ужасно и самотно. Особено за такава последователна и уверена майка като мен. Чувствах се толкова сбъркана. Но не както преди – с недостатъци. Чувствах се недостатъчна, безполезна и абсолютно сбъркана като човек, не просто като родител.
Една вечер се прибирахме с трите деца, след като ги бях взела от всичките им тренировки и занимания. Беше в началото на март, точно преди всичко да затвори. И тогава, докато влизахме през вратата, дъщеря ми каза нещо, което просто ме съсипа. Дори не си спомням какво беше, а може би и настроението ми през целия ден беше такова, че бях свръхчувствителна, но направо рухнах.
Тя веднага започна да се качва по стълбите, но аз ѝ креснах да спре. Другите две деца спряха във фоайето. Стоях пред стълбището, пуснах всичко, което носех, и започнах да плача от дъното на душата си.
Тя седна на стълбите точно там, където беше спряла, и просто ме гледаше – без никакво изражение. Плаках още малко, преди да мога изобщо да говоря и после ѝ казах, че може да продължи да ме мрази, ако иска, завинаги, но това няма да промени нищо за мен – нито колко я обичам, нито готовността ми ВИНАГИ да съм зад нея.
Казах ѝ, че ще продължа да казвам “да”, когато иска да си покани приятели вкъщи. Казах ѝ, че ще продължа да бъде първият родител в целия салон преди всеки мач. Казах ѝ, че ще продължа доброволно да правя каквото се налага в училище, което ѝ помага.
Застанах пред нея и докато хлипах, ѝ казах, че ще продължа да съм на нейно разположение, когато има нужда от мен, винаги и завинаги, защото така правиш, когато обичаш някого повече от себе си. Казах ѝ, че сърцето ми е разбито отдавна и ако трябва, ще се опитвам да се справя с това цял живот, но тези неща никога няма да се променят и ще ѝ помагам, докато съм жива.
Другите ми две деца плачеха. След това второто ми дете, единственият ми син, ѝ се разкрещя: “КАЗАХ ТИ, ЧЕ Я СЪСИПВАШ!”. И аз се разревах толкова силно, колкото никога досега в живота ми. Думите му означаваха, че той се е опитвал да говори с нея и това много ме развълнува.
Тя най-спокойно се изправи и отиде в стаята си. А аз бях изтощена и бях казала всичко, което можех да кажа.
На следващата сутрин влезе при мен и легна на леглото ми, докато си ровеше в телефона. Нищо не каза, нито пък аз. Това беше началото на нова глава.
Странно е, че когато започна да се държи “нормално”, все още бях с вдигнат гард и трябваше да направя осъзнато усилие да не бъда. Трябваше тя да види и да почувства, че съм отворена и готова да я приема.
2020 беше година, която много малко хора искат да запомнят. Не и аз. За мен това беше годината, в която си върнах детето. Не много след моето рухване и промяната в нейното отношение светът се затвори и нашият хаотичен, забързан живот между две училища и четири спорта застина. Научихме се отново да бъдем заедно и имахме достатъчно време, за да го правим.
Сърцето ми цяло отново и съм благодарна.
