След като се запознахме с трилъра “Китайска капка” на Даниела Димитрова, както и с преживяванията на Елена Стоянова и нейния Август с херувимче, днес имаме за вас една невероятна история. Разказът на Галина Кондова е показателен за това, че който каквото сам си направи, никой друг не може да му го направи. В случая - съдбата я дарява със спящо по цяла нощ бебе, но тя не е съгласна с тази манна небесна и доброволно става ВСЯКА НОЩ, защото... бебето е нейно и ще прави каквото си иска! Посмейте се с историята на Галина, която е вторият подгласник в съвместния ни с Pampers конкурс “Как оцелях без сън!”, и не правете като нея!
Мразя Рейчъл от сериала „Приятели“. Знам какво ще си помислите веднага – каква е тази, която започва писанията си с думата мразя. Всъщност, аз съм доста приятен човек - усмихната, забавна и с чувство за хумор, далеч над средното за една блондинка. Но мразя Рейчъл от „Приятели“. Само че омразата ми е от един много специфичен вид. Не е като да си например 90 килограма, а покрай теб да мине 50-килограмова красавица с убйствени крака. Не. Спомняте ли си епизода, в който Рейчъл се беше надвесила над бебето си и искаше да го събуди, а всички около нея размахваха пръст срещу лицето ѝ и обясняваха, че заспало бебе не се буди? Е, отговорът ѝ беше „Бебето е мое, ще си правя с него каквото си искам“.
Тогава идеята за майчинството беше на разстояние около един трилион светлинни години от мен, но си харесах тази фраза. Еднократно си представих как един ден ще имам бебе, всеки ще ми дава съвети какво да правя, а аз ще погледна към този всеки, ще пърхам с гримираните си мигли, ще сбърча червисаните си устни, ще размятам фризираните си букли и просто ще изписукам с кифленско гласче: „Бебето си е мое, ще правя с него каквото си искам“. Е, може и да тропна с крак, а ръцете ми ще бъдат на кръста във формата на буква Ф.
Но ще внимавам много, за да не намачкам перфектно изгладената ми рокля. Представях си всичко толкова ясно, без да подозирам, че това изречение ще се превърне в моя най-голям враг. Или по-скоро – в най- големия враг на моя сън!
Родих на възраст, на която се водя късна първескиня или нещо подобно. 35 години. Защо го казвам ли? Защото на тази възраст жените, или по-скоро аз, си мислят, че знаят всичко. На тази възраст жените, или по-скоро аз, си мислят, че са прочели толкова (и те са), че на теория знаят как се гледа бебе. И така - родих момиченце. Най-прекрасното. Като изключим първите 22 дни, в които тя трябваше да се научи да суче, а аз – да кърмя, общо взето не разбрах, че гледам бебе. Колики – идея нямам какво са. Ревове – само колкото да ми напомни, че все пак е зодия Овен. Зъби – добре че постоянно я инспектирам, оглеждам, премервам и замервам, за да разбера, че ще има зъби. Можеше и да пропусна този момент. Изобщо, бебе-мечта.
Мина периодът, в който нямаше ден и нощ - тя се събуждаше на 2-3 часа да суче, съответно пълнеше памперса, за да ми покаже, че суче и то повече от достатъчно. Цялото ми денонощие минаваше в кърмене и смяна на памперси. Отвсякъде ми казваха, че съм луда да кърмя на поискване, то нямало край да има, бебето щяло постоянно да се буди, много трудно се отучвало от нощното кърмене... кога съм щяла да спя... А аз потривах ръце, поглеждах с присвити от недоспиване, а не от злоба очи и си мислех: „Това е моето бебе, ще правя каквото си искам“!
Минаха няколко месеца и - о, чудо – бебето ми спря да се буди за нощно кърмене. Започна да спи по цяла нощ и съответно памперсите оставаха почти сухи. Изобщо бебе-мечта. Приятелките ми - същите тези, които ме бяха обявили за луда, ненормална и изобщо извършваща най-голямото престъпление с това кърмене на поискване, започнаха искрено да завиждат, представяйки си ме как спя блажено по цяла нощ, докато те дундуркат ревящите си бебета, хранени на режим. Сигурна съм, че тайно започнаха да вярват, че притежавам някакви свръхестествени дарби. Не, просто си имам бебе-мечта и си правя каквото си поискам!
Само че майката на това бебе-мечта не спеше. Тя кроеше пъклени планове – как да накърми бебето си, което вече не се събужда за нощно хранене, и как да продължи да сменя памперси като бясна, на 3 часа, както през деня. И съответно - да опъне нервите на мъжа си като дъвка, ластик или каквото разтегливо нещо се сетите.
И така - за тази жена изразът „Заспало бебе не се буди“ изобщо не важеше. Без значение дали бебето спи или не. Без значение дали памперсът беше мокър или не. През деня това се случваше без проблем и графикът се спазваше така, все едно швейцарски часовник отброява времето. Но нощният памперс.... нощният памперс си беше своеобразна инквизиция! Започна се едно бясно навиване на аларми, които можеха да проглушат ушите на всеки човек, но не и на някой, чието бебе спи непробудно по 12 часа на нощ, а той е толкова недоспал от постоянното събуждане за смяна на памперси, че не успява да се събуди, за да смени поредния памперс.
Следваше успиване, пропускане на часа за смяна на памперса, стряскане, събуждане, нервно тропане с крак, размятване на рошавата коса, неразбиращо пърхане с мигли и дежурното „Пак се успах“. При което мъжът ми отваряше в полусънно състояние едното си око, поглеждаше ме с поглед, който красноречиво показваше, че иска минимум да ме убие, максимум да ме подложи на някакво мъчение, задето тормозя него и детето, и се провеждаше следният диалог: „Пълен ли е памперсът?“. „Не, почти не е пишкала. Но ще го сменя.“ Мълчание. „И не съм луда“. „Нищо не съм ти казал“. „Но си го помисли“. Тишина.
„Това е моето бебе, ще си правя каквото си поискам“, си казвах на ум и продължавах смело да извършвам своите геройски дела в посока опазване на дупето от така ужасното нещо, което дори не исках да се споменава на глас и само тихичко си прошепвах. Под-си- ча-не.
Тук е важно да се подчертае едно нещо – до ден днешен, през цялото това време, бебето-мечта НЕ се събужда. То стоически изтърпява набезите на майка си без дори да си отвори очите. И ако смятате, че това е всичко, лъжете се. Около осмия месец най-кроткото и спящо по цяла нощ бебе на света спря да се буди за нощно кърмене. Повечето нормални майки биха се съгласили мъжете им да се изнесат за една седмица при „мама, за да ми готви“, или пък любимата свекърва да гостува цял месец, само и само да им се случи такова чудо. Само че... ще познаете ли какво започнах да правя аз? Да спя? Не!
Започнах да я будя, за да я кърмя. Все пак бебето си е мое – аз решавам кога ще суче то. Това не е концерт по желание – яде ми се, не ми се яде.
А филмът „Аз в страната на безсънието“ си течеше с пълна сила. И така нощ след нощ. Бебето спи. Не се събужда да суче. Памперсът сух. Аз – не спя. Кърмя нощем и сменям памперси. На сутринта – крива и недоспала. Непоносима. Но... бебето си мое и ще правя с него каквото си искам.
Ето затова мразя Рейчъл от „Приятели“. Защото заради нея аз започнах да употребявам тази фраза. И заради нея не се наспивам. Нищо, че бебето ми спи по 12 часа нощем. А дали съм оцеляла? Да, оцелях. Престраших се и започнах да я оставям по-дълго през нощта с един памперс. И не се е подсякла. Преживях и факта, че не се събужда да суче нощем.
И наистина съм винаги гримирана, винаги съм с фризирана коса и съм с гланц на устните, когато излизам някъде. И така всъщност сбъднах онова, което си представях. А съня – ще наваксам с него. Но не сега – защото имам бебе. И го будя, когато си поискам.
