Краси Минкова е тук с история за една сънувана баничка и стотиците, които впоследствие е погълнала по време на бременността си и как те са се отразили на влизането ѝ в родилното - с търкаляне, или бодра стъпка - вижте.
Мога да прочета мислите ви: "Уф, поредната история за жена, спънала се в мазна баничка и продължила да се спъва в нейни посестрими, докато не почнала да се търкаля", нали? Ама не е точно така. Това е история за една баничка, спасила ако не живот, то със сигурност разсъдъка на една жена. Нека ви разкажа как.
Настъпва последния ден от старата година. Рипвам от леглото към банята да пишкам върху пластмасова пръчица. Търча обратно към леглото. Гледай, две чертички, ще имаме близнаци, викам на мъжа ми. Той ми се връзва, голям купон!
Залавям се да готвя вкусотии за празничната трапеза, гостите примляскват, аууу, колко вкусно! Заспивам с мисълта колко здравословно ще се храня, ама тъй, че бебето ще се роди с избуял спанак в ушите или поне био чери домат.
Настъпва първи януари. С игрива стъпка и предчувствие за греховни удоволствия потеглям към хладилника. Отварям вратата на терасата и миризмата на храна (при още затворен хладилник) ме блъсва фронтално. Като посечена падам ничком на дивана. Той, Препълненият хладилник, ми се хили ехидно в лицето, хем на една ръка разстояние и все пак… тъй невъзможно далеч. Лежа в кротък потрес и се дивя над току-що родилото се у мен отвращение към ХРАНАТА.
Аз, която винаги съм имала желание да ям (всичко и по всяко време), и която само благодарение на желязна воля и системен спортен тормоз над горкото ми тяло обитавам прилична женствена фигура тип пясъчен часовник.
Трите последващи дни прекарвам на дивана. Мори ме глад. Не мога да ям дори със щипка на носа. Всичко МИРИШЕ. Даже пастата на мъжа ми ме влудява и го гоня да си мие зъбите надалеч, за предпочитане у съседите. Преживявам на вода, твърд хляб със сол и много омраза към причинителя на злото - мъжа ми. Ще го ненавиждам докато съм жива.
На четвъртата нощ ми се присънва баничка: уханна, гореща, мазна и сочна, хрупкава и зачервена на правилните места. Отварям очи и някак знам: баничката ще е единственото нещо на тоя свят, което няма да ме побърква с миризмата си. Пращам мъжа ми да ми купи баничка от пазара. Той е готов и на оня свят да иде, ако това ще е оправдание да стои по-далеч от мен и новото ми освирепяло АЗ, пък макар и само за една баничка време.
Е, какво да ви кажа: тази сънувана баничка и стотиците, които я последваха в корема ми през следващите 3 месеца, спасиха мен, разсъдъка ми и не на последно място - мъжа ми.
С настоящото искам да реабилитирам баничките. Оплювани и низвергнати от всички, включително от мен през предходните 20 години. Сигурно се досещате, че нито спанак, нито авокадо ядох с такава замая през бременността си, с каквато се наслаждавах на баничките. И то от тези мазните купешки, мммм… още ми се налива устата със слюнка и се умилявам при спомена за тях.
Ако се чудите дали се търкалях накрая до родилното, или ме вкараха вътре с кран, нека ви кажа, че след цялата баничкова вакханалия, допълнена от мамините пържени тиквички и трицифрена бройка пици, влязох да раждам с 8 кг бременно тегло.
Разбира се, преди това бодро сгънах два сандвича с кашкавал, домат и филе Елена. За отскок. Сгънах и себе си в няколко асани, гаврътнах половин шишенце Бахова есенция и събудих мъжа ми да тръгваме за родилното.
Той като чу, къде отиваме, гаврътна другата половина от шишенцето. И развеселени потеглихме да раждаме.
Още:
