Текстът, който ще прочетете, е личната история на наша читателка, която иска да остане анонимна, но има нужда да разкаже какъв е животът ѝ и пред какви избори и предизвикателства я поставя, за да получи обратна връзка дали все пак е подходила правилно.
Историята, както вече казахме, е лична и реална, но е написана в трето лице единствено число, като фикция, защото на дамата ѝ е по-лесно да разказва за всичко случило ѝ се с дистанция.
Когато прочетете, може би ще разберете защо.
Това е история за силата на човешкия дух. Ни повече, ни по малко.
Тя беше на 35 и страдаше от нелечимо заболяване. Страдаше не толкова от заболяването, колкото от изолацията, в която то я поставяше. Изолацията често беше доброволна – научи се, че диагнозата ѝ е безпогрешен тест за това колко си близък на отсрещния човек.
Намираше страха на хората за разбираем – може би е част от инстинкта за оцеляване. А и отдавна си беше дала сметка, че ако тя беше от другата страна, може би също като 75% от хората щеше да се страхува даже да се ръкува с такъв човек.
Много ѝ беше минало през главата. На 22 погреба дъщеря си. Спря да се грижи за себе си. Не се хранеше. Живееше в някаква мъгла – механично и с дупка в сърцето. Разболя се. Лежа половин година в болница – между живите и мъртвите.
Оцеля – беше млада и организмът ѝ се пребори. В болницата се запозна със свестни хора и малко по-малко се върна към живота. Свикна с дупката в сърцето си и само понякога плачеше. Раздели се със съпруга си – рискът на ранните бракове. А може би сянката на мъртвото дете помежду им пречеше да са истински щастливи един с друг. Всеки продължи живота си.
И го срещна – точният човек за нея. Този, с когото ти е лесно да живееш, който те кара да се усмихваш и с когото най-после усещаше, че обича истински.
Около тях започнаха да се раждат бебета. И на нея ѝ се искаше да му роди дете – едно такова хубаво и добро като него. Чувстваше, че ще е страхотен баща – грижовен и отдаден. Теоретично, можеше да има здраво дете. Раждането ѝ преди години обаче за първи път я сблъска с това колко страшна и отблъскваща е диагнозата ѝ.
В изолатора на родилното за първи път разбра, че хората може да са много лоши. Да съдят, да се възмущават, да се отвращават. „Как може да ражда дете – тя ще умре!“ Решението да запази детето, предизвика недоумението на професора, завеждащ отделението: „Разбрахте, че сте позитивна и веднага решихте да забременеете?!“. „Баш в моята смяна ли се падна да ражда!“ – лош късмет – падна ѝ се най-злата акушерка.
Категорично отказали на баща ѝ да и направят цезарово сечение, въпреки че предлагал и пари. Роди през нощта, срязаха я, за да роди по-бързо и после я шиха на живо. Крещяха ѝ да спре да хленчи. На сутринта неонатоложката установи, че даже не са прочистили дихателните пътища на бебето – сигурно ги е било страх да не се заразят.
То живя година и половина. Донесе много слънце в дома им. Тя се промени – майчинството я направи отговорна и състрадателна. Имаше си теория, че това си е някакъв биомеханизъм при жените – задейства се, и от егоист ставаш всеотдаен.
И този копнеж по дете се завърна. Но я беше страх.
Медиците доста се бяха образовали за 15 години и вече доста по-рядко срещаше страх и прикрити откази от лечение. Тя ходеше при лекари само по спешност – да я зашият, да ѝ извадят зъб. Имаше и достатъчно пари, които може би щяха да ѝ осигурят адекватни медицински грижи. Но не смееше да рискува – и миналия път ѝ бяха казали: „Ако си пиеш лекарствата, шансът детето да се роди здраво е 98%“. Е, тя се падна в онези 2%.
Премисли и сурогатно майчинство. В страната ѝ не беше законно, но в бивша съветска република беше възможно. Струваше страшно много пари. Крои планове, развива стратегии, чете истории. После дойде големият скандал с клиниката в бившата съветска република – оказа се, че децата, които се раждат там нямат много общо с генетичния материал на мечтаещите да са родители.
В Испания пък бяха отнели детето на двойка, ползвала услугите на сурогатна майка – начинът, по който се оформяли документите не бил съвсем законен. И мечтата за собствено, безопасно родено и здраво дете повехна.
Но те все още се обичаха твърде много и вярваха, че могат да дадат от тази любов и на едно малко човече. Обмислиха осиновяване. Седнаха и като големи хора поговориха искат ли го наистина, ще могат ли да се справят, имат ли претенции.
Тя беше чела, че хората доста подбират и затова трудно се осиновява. Нямаха претенции към пола. Пита го: “Притеснява ли те, ако е циганче – повечето изоставени деца са такива”. „Нали ще си е нашето циганче“, усмихна се той.
„Само да не е болничко, мила, ако си е наше и е болно ще си го гледаме, но да се грижа за тежко болно дете – не мога да поема такава отговорност.“
Разбираше го. Беше гледал болния си от рак баща, който почина година по-рано. Да гледаш близък болен и да го изгубиш много боли. Остава ти дупка в сърцето. А и кой не иска да има здравичко дете? Хареса ѝ, че той беше достатъчно откровен с нея, а не после да установи, че не може и да я остави сама с детето.
Споразумяха се, че условието е да не е с тежки увреждания. Чувстваше се тъпо, че точно тя има условие да е здраво. Някак си си мислеше, че единственият начин на нея, болната, да ѝ дадат да осинови дете е, ако и то е болно. Но условието „здраво“ не можеше да прескочи, а и нея я беше страх да ходи по болници и да изживява цялата мъка отново.
Тъй като осиновителите трябваше да представят здравни изследвания, измисли хитър план да „заобиколи системата“. Ще кандидатства само той. Отидоха в службата по осиновявания. Говориха със силна строга жена и млад току-що започнал социален работник.
Жената ги гледаше малко скептично – сигурно доста тъжни истории са ѝ минали през ръцете. Човек загрубява малко, научава се да се дистанцира от тежките съдби и става недоверчив. Става по-суров. Дадоха им различни формуляри, които да попълнят и, разбира се, дори само той да осиновява, искат се изследвания и от нея.
Беше съкрушена. Дни наред мисли. Нейна приятелка дори предложи да даде кръв вместо нея. Отхвърли предложението – освен че можеха лесно да ги разкрият, не ѝ се струваше правилно.
Осъзна, че системата действа в интерес на децата – при лошия им старт в живота нормално е стремежът да е да им се осигури максимално сигурна среда, а ако едно дете загуби и втората си майка, това би било съкрушително.
Тя не можеше да гарантира, че ще живее достатъчно дълго да отгледа детето. Както и всеки друг човек – катастрофи, злополуки, инфаркти се случват всеки ден. Но някак беше рискова и не вярваше, че ще ѝ дадат да осинови.
Отказа се.
И плака. Плака вкъщи. Плака пред приятелите им по-късно. Плака пред роднините си. Мъката и копнежът преливаха през очите ѝ, докато пресъхнаха. От време на време още плаче.
Майчинският инстинкт не я остави. Понякога се чувства като майка на всички човеци – може да види уплашеното или объркано дете у всеки.
И той още е с нея. Взеха си куче. Там системата не е толкова строга.
