Да започнем с уточнението, че цялата идея в началното училище да се дават домашни е пълна глупост, пише Уенди Уиснър за ScaryMommy, която е открила най-добрия, валиден за децата в цял свят, начин за справяне с извънкласните задачи!
Достатъчно е, че днешните деца почти нямат време за игра и че започват да ги товарят с тестове и академични постижения на все по-ранна възраст.
Затова когато неотдавна първолакът ми започна да демонстрира сериозно отвращение от домашните, аз не му сложих чатал на врата.
Помолих го поне да се опитва да работи върху домашната си работа с уговорката, че ако се чувства твърде уморен или има нужда от почивка, не е нужно да се насилва.
На няколко пъти даже писах бележки до класната му, в които я уведомявам, че синът ми не е подготвен за часовете. И това никога не е било проблем.
Давах си сметка обаче, че това не е дългосрочно решение.
Трябваше или да намеря начин да направя домашното поносимо, или да се срещнем с учителката и да ѝ заявим, че... синът ми прекъсва обучението си.
Нещата излязоха извън контрол – детето ми захвърляше учебника все по-често и ядно и плачеше, докато около очите му не се образуват червени петна. Знаех, че нещо трябва да се промени.
Когато седнахме да обсъдим възможностите, той ми сподели, че всъщност иска да си пише домашните, но мрази да го прави във времето за почивка.
Казвайки го, той облегна сладко глава на рамото ми и на мен ми щукна една идея.
Осъзнах, че времето, което му определям за писане на домашни, е най-хаотичното и натоварено от целия ден. Чия къща не прилича на зоопарк между 4 и 7 вечерта?
Зачудих се какво би станало, ако „ребрандирам“ домашното от поредното досадно вечерно задължение в спасение от домашния хаос, във възможност да се сближим и да разпуснем заедно.
Звучи налудничаво, нали? И аз така си помислих. Но когато изпробвах хрумването си, макар и с доста импровизации, то се оказа тотален успех.
Заведох сина си в моята стая – далеч от купчините мръсни съдове, големия му брат и негово голямо домашно и непрестанната какофония от дърдорещи деца и възрастни.
В слабо осветената стая двамата – заедно с омразното домашно – се пльоснахме удобно на леглото.
Всъщност той започна да скача върху леглото и аз го оставих. Позволих му да си изразходи енергията. След това му заявих, че ще пишем домашно, но че този път ще е забавно. За щастие, той е на възраст, в която все още горе-долу ми вярва за подобни неща. И все пак трябваше да докажа, че не говоря празни приказки.
Първо се заехме с 12-те думи, които той трябваше да напише по 3 реда всяка. За щастие, подобни задачи не затрудняват сина ми – просто го отегчават до смърт. Затова ми хрумна да разиграваме всяка думичка след нейното написване.
Първата думичка беше „ям“, затова се престорихме, че си правим пица и я омахваме цялата.
Следващата дума беше „прегръдка“, затова се нагушкахме.
За „виждам“ се състезавахме кой ще издържи най-дълго, без да мига.
Схващате ми мисълта. Цялото домашно ни отне а-а-адски много време, но не колкото когато той ревеше по 20 минути след всеки 2 написани думи.
Щом най-сетне стигнахме до математиката, малкият се беше отпуснал и не ми се налагаше да бъда толкова изобретателна.
Играхме на „Нищо не разбирам от математика“. Заедно прочитаме условието на задачата и аз казвам: „Струва ми се, че знам колко е 16 - 9, но ми дай минутка да помисля“.
Докато аз си броя пръстите като пълен идиот, той започва да ми се нерви и накрая изкрещява: „Седем, глупчо“, след което попълва отговора.
Само да вметна, че проблемът на сина ми с домашното не е академичен. Той знае всички отговори и, ако има желание, може да направи всичко сам. Трудно му е обаче да прояви интерес и да поеме инициатива – да не говорим, че обикновено е скапан след училище.
Всеки родител, познавайки силните и слабите страни на детето си, трябва да изгради личен подход към „игровия“ елемент на начинанието.
Мога да ви кажа обаче, че след онзи следобед, в който преоткрихме домашното, нещата вървят изключително добре. Всеки ден той сам ме кара да се подготвим за предстоящия учебен ден, очаквайки с нетърпение всяка следваща „игра“ и възможността да си прекараме весело заедно.
Разбирам, че този подход може да не проработи при всяко дете и невинаги е изпълним, ако имате повече от един хлапак, който се нуждае от вас в конкретния момент.
По-големите деца пък нито искат, нито имат необходимост от толкова внимание при писането на домашно – според мен трябва да ги насърчаваме да бъдат по-самостоятелни в това начинание.
Ако обаче вашето дете е от опърничавите, можете да намерите свой начин да превърнете домашното във време за сближаване и забавление. Просто си изградете нужната нагласа и вижте накъде ще ви отведе тя. Идеята е домашната работа да стане част от деня, когато наистина дарявате на детето си с цялото си внимание и се борите със скучните задачи, превръщайки ги в игра.
Да, може би писането на домашното ще отнема повече време. Имайки предвид обаче, че 90% от домашното е да накарате детето си да седне и да го напише, „ребрандирането“ му в нещо, което хлапето чака с нетърпение, ви спестява цяла вечност.
Освен това възможността да превърнете едно досадно задължение в обич, игра, близост и допълнителни прегръдки винаги е прекрасна и добре дошла!
Още:
