Няма начин да не ви се е случвало: колкото повече обяснявате на 2- или 3-годишното си дете, че се налага да свършите нещо важно, толкова по-жадно за вниманието ви става то и през 5 секунди започва да ви пита готова ли сте.
Това е родило следната класическа ситуация:
Сега сериозно. Въпросът е как да накараме децата в тази възраст да бъдат по независими, колкото и добре да си прекарваме заедно, и как да ги научим да се справят с част от нещата, без да сме лепнати за тях.
Джнет Лансбъри нарича това „Развлекателен капан“. "Прекалено отдадените родители лесно падат в него и със сигурност и аз щях да тръгна по този път с първото си дете, ако то не беше ми изпратило красноречиво послание по време на една лекция за млади родители.", разказва Лансбъри.
През първите 3 месеца от живота на дъщеря ми вниманието ми бе приковано в нея нон-стоп. Смятах, че е мой дълг да я забавлявам и да я правя част от всяко свое занимание. Тя стоеше предимно безучастно (мислех, че само толкова може). Един ден обаче реших да последвам съвета на инструктора си и я поставих по гръб върху одеяло на пода… и за мое удивление тя остана да лежи напълно спокойна и доволна цели два часа, до края на лекцията.
Посланието ѝ не би могло да бъде по-ясно – „Моля те, мамо, спри да ангажираш ума ми. Имам нужда от малко време да мисля.“
Тази стъпка назад се оказа много добър ход - започнах да опознавам дъщеря си и да се наслаждавам на времето с нея. Освен това можех да наблюдавам физическите, умствени и терапевтични ползи от нейната игра.
Но дори да осъзнаем, че пеленачетата са способни сами да научават това и онова, и да им даваме време да го правят, годините, в които започват да прохождат, са изцяло ново предизвикателство. В този период децата трупат независимост и откриват своята сила. Те трябва да покоряват нови граници, докато не нацелят прага ни на търпимост – изпитват ни, за да разберат какво може да ни накара да скочим като ужилени. Това не ги прави непослушни – те просто си вършат работата.
Ако се фокусираме прекомерно върху исканията на детето си, има риск да заживеем с мисълта, че то отчаяно се нуждае от нас и не би могло да се занимава само. Освен това, като отдадени родители често се въздържаме да налагаме собствените си нужди и желания, за да избегнем сблъсъка с бурните детски емоции. Какъвто и да е случаят, рискуваме да отучим децата си да играят.
Ето как да дадете свобода на децата (и себе си) в игрите и забавленията:
- Научете се да се занимавате с тях, без да се натрапвате
Слабо известен факт е, че когато седим тихо и безучастно, но същевременно вниманието ни е изцяло насочено към играта на детето ни, то се чувства също толкова обгрижено (ако не и повече), колкото когато участваме активно в нея. Те усещат нашето одобрението и изпитват увереност от факта, че са задържали интереса ни, без да се налага да се молят или трудят за него. Не е необходимо да ги хвалим, за да се почувстват оценени.
Когато възрастните играем с децата в традиционния смисъл, почти неизбежно в даден момент започваме да режисираме, доминираме или поне да променяме посоката на заниманието. Освен това имаме навика да развиваме у децата си зависимост от нашето участие, което много затруднява прехода им към самостоятелна игра, дори го прави немислим.
Нужна е практика, за да се превърнете от другарче за игра в „патерица“ – тя включва наблюдателност, отворено съзнание, разбиране и преди всичко въздържание (особено за онези, които имат склонност да действат, вместо да гледат). Но преодоляването на това предизвикателство ще ви отвори вратата за множество релаксиращи и удовлетворяващи преживявания.
Кога и как да се намесим, за да не прекъсваме независимата игра?
Трябва просто да следим посланията, които децата ни изпращат, и да се доверим, че при нужда ще потърсят нашата помощ, което обикновено правят с поглед или вербална комуникация. Тогава можем да се включим с ясен и сбит коментар.
Да речем, че детето строи кула от кубчета и тя се срутва. Ако той не погледне към нас, може би е най-добре да не казваме нищо и да не си внушаваме, че има проблем. Ако обаче ни погледне или измърмори, може да отговорим с: „Видях това. Когато опита да поставиш червеното купче отгоре, синьото и зеленото паднаха“.
Ами ако детето ми поиска помощ?
Никога не отказвайте помощ, но задавайте много въпроси и асистирайте възможно най-малко. Ако кулата от кубчета падне, опитайте да се доближите до детето си и да го попитате:
„Какво се опитваш да направиш?“
„Искам да построя кула.“
„Вече си сложил синьото и жълтото кубче едно върху друго. Кое ще добавиш сега?“
„Онова.“
„Добре. Покажи ми как поставяш зеленото върху жълтото…“
Обикновено този вид подкрепа е напълно достатъчна на детето.
2. Определете граници
Дори да беше възможно да определим време за самостоятелна игра, това би било напълно безсмислено. Играта не е игра, ако не е по желание.
От нас зависи обаче да спрем да бъдем сценаристи на развлекателно предаване и да отметнем задълженията си на възрастни, без да считаме това за проява на строгост. Когато детето ни врънка да играем с него, то просто си върши работата и търси ясен отговор на въпроса докъде се простират границите на търпението ни. Наша работа е да:
- Бъдем ясни и да демонстрираме увереност: „Отивам да свърша малко работа в кухнята.“ Помнете, че няма как детето да се чувства комфортно от раздялата с нас, ако ние се чувстваме така.
- Когато е възможно, давайте избор: „Искаш ли да ми помогнеш със сгъването на дрехите, или предпочиташ да играеш в стаята си?“
- Обръщайте внимание на чувствата и желанията: „Искаш ли да продължа да си играя с теб? Виждам, че си разстроен/а. Можем да си играем пак след вечеря.“
- Изберете време от деня за самостоятелна игра, за да свикне детето ви по-лесно с вашето отсъствие.
- Осигурете му 100% удобно и безопасно място с „отворени“ играчки или предмети.
3. Поощрявайте игри, които занимават ума
Колкото повече време прекарват децата в „пасивно-рецептивен режим“, толкова по-неумело и некомфортно ще се чувстват да играят сами. Затова…
- ограничете времето, което прекарват пред екран, до минимум;
- давайте им по-прости играчки и предмети, които изискват активно и творческо мислене;
- вместо да предлагате конкретни занимания, изчакайте детето само да си измисли такива;
- не се страхувайте от скуката;
- уверете децата, че каквото и да решат да правят (или да не правят), е „достатъчно“.
Запомнете, че колкото повече правим ние (или играчките)…
- толкова по-малко правят децата;
- толкова повече те си мислят, че ние (или играчките) трябва да правим за тях;
- толкова по-малко уверени и удовлетворени се чувстват те.
По темата:
