fbpx
В двойката

Как да не избягаш от яслата с двеста

19 юни 2018

На пръв поглед детето ти е да е прието в държавна ясла е голямо щастие, но истината е друга. В началото то почти не стъпва в нея - не само защото на власт идват Хремата, Кашлицата и други страшилища (спомнете си Как оцеляхме през първата година на ясла).

Тръгването на ясла или детска градина представлява вълна от рев, рев, рев, напрежение и пак рев, като реват не само децата, но и родителите, а препоръката на възпитателките е: „Оставяш значи детето и бягаш, защото ако се вкопчи в теб, ще реве още повече!“ Това ни разказа фантастичното същество NX06 в Детска ясла: началото (през погледа на един микроб).

Те всички реват! – мотото на българската детска градина е още една история за драматичното въвеждане на децата в място, пълно с други плачещи деца, родители на ръба, приповдигнати госпожи, микроби и сополи.

Разбира се, има начин всяко дете и неговите родители да преминат през това с темпото на собствените си емоции. Ще намерите този модел трудоемък за възрастните, но не и потопен в кофа сълзи. Директно от една малка стая в една берлинска ясла Тоня Йотова ни разказва за спокойния местен метод на адаптация на децата към първата им раздяла с дома.
_____________________

И в Берлин да получиш място в ясла е ужасно трудно. Кандидатстването започва още преди раждането на детето. Приемът се отпразнува с фойерверки, а родителите три дни не могат да си намерят място от кеф. Познато, нали?

За щастие, към институцията, в която работи съпругът ми, има ясла и детска градина за децата на служителите. Тя също е държавна, но тъй като право да кандидатстват в нея имат хора от определен кръг, вероятността за прием е по-висока. Така се разминахме с обикалянето по градини и разочарованието от липсата на места.

ТРЪГНАХМЕ на ясла в началото на март. Не, не съм от майките, които са слели идентичността си с тази на децата си. Аз и почти двегодишният ми син буквално тръгнахме заедно.

Във всяка ясла тук е предвиден адаптационен период, който в повечето случаи продължава между 2 и 4 седмици. Масово децата тръгват на ясла, когато навършат една година, тогава и родителите им се връщат на работа. Модел, в който майката стои вкъщи с детето няколко години и единствено бащата работи, е по-скоро изключение.

Първата седмица беше опознавателна за всички. От понеделник до сряда със сина ми стояхме заедно по един час в групата, като получих указания как да се държа с моето и с другите деца.

Изключително приятно ми беше да видя една от стените на стаята, в която децата си играят и се хранят. На нея имаше залепени къщички от хартия, а във всяка къщичка имаше семейна снимка на всички деца, техните родители, братя и сестри. Така те винаги са пред очите им... искат или не.

Получих списък с всичко, от което детето ще се нуждае, обясниха ми как ще протича денят му и ме разпитаха за неговите навици и особености на характера. На четвъртия ден дойде време да изляза от стаята за 10-15 минути. Това време с течение на дните и по-скоро седмиците се увеличи до 2 часа. Съответно и моето присъствие постепенно се редуцира до минутите, в които го подготвях и предавах на възпитателките.

Не си мислете обаче, че тези два часа ги прекарвах в шляене по улиците или че се наслаждавах на свободата си, пиейки кафе и четейки вестник. В сградата има малка стая, предвидена за родители на деца в адаптационен период, където те са на една ръка разстояние, ако се наложи да се прекрати по-рано предвиденото за деня време на детето, което все още свиква с новата ситуация.

Дълбоко в себе си съм убедена, че тази стая е отмъщение за родители като мен, които през живота си не са стъпвали в детска градина. Не големината от 3 кв. м и липсата на обхват се оказаха проблем, както си мислех първоначално.

Там освен мен чакаха и други родители, така че почти никога не бях сама, а книгата, която си носех, си остана непрочетена. Част от тях говореха постоянно за памперси, гледачки и нощното будене на децата си – и като всички новоизлюпени родители развиваха теории, в чиято истинност бяха убедени.

В тези моменти се питах кой от двама ни точно се адаптира, кой ще свикне по-бързо с присъдата си. И с надежда и с насълзено око поглеждах към вратата – дали пък майка ми няма да дойде и да ме вземе най-накрая от тая проклета градина вече?

Дълго време на вратата стоеше негова снимка с послание за добре дошъл. Въпреки това правилата важат за всички, не се правят изключения за важните неща. Така постепенно моето дете започна да закусва и да обядва в яслата, а сега – четири месеца по-късно – вече спи там и участва във всички обичайни дейности.

Отне му по-дълго от обичайното, но това е разбираемо по ред причини. Вкъщи общуваме с него съзнателно единствено на български език и за първи път се оказа съвсем сам в немскоговоряща среда. Не е свикнал с отсъствието ни - отглеждаме го сами, без помощта на роднини и бавачки. Друга причина, за която ни споменаха в яслата, би могла да бъде и възрастта му - едногодишните деца свиквали много по-лесно.

Без значение какви са причините, на нас ни беше предоставено достатъчно време за адаптацията, за да не се насилва и стресира детето. Всеки ден напредъкът му беше поощряван, информираха ме как е реагирал на промените, какво се е случило и какво ни предстои.

Постоянно имах и имам достъп до помещенията в яслата и така виждам усилията и творческия подход на всеки учител. Случвало ми се е да вляза в стаята им и да открия там възпитателката, която отговаря за часовете по музика, да свири на китара, седнала на пода с децата – ей така непринудено и просто, за да го разсее, защото той обича музика и тя го успокоява.

Днес синът ми не тича с радост всяка сутрин към градината, но когато е там, не плаче, играе и се усмихва. Моментите, в които се усещаше, че нещо го тревожи, отдавна отминаха. Научи се на много неща, включително и на някои много важни думи на немски, а и е доста по-самостоятелен.

А аз съм спокойна, защото и на двама ни беше даден шанс да изживеем раздялата по нашия си начин. Човек има нужда от точно толкова малко, за да се отпусне и да се довери.

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
made by cog + weband
cross