fbpx
Ние и детето

Какво да НЕ казваме у дома

3 април 2018

Това, което говорим, влияе на децата – все пак се учат от родителите си как да възприемат света и да реагират в различни ситуации. С думите си можем да им предадем емоции и да дирижираме вътрешния им глас, без дори да го осъзнаваме. Днес Анна Герджикова споделя с нас какво не се казва в нейното семейство – няколко неща, които пропускат, за да растат децата ѝ по-добри и уверени.

**********

Преди да се роди дъщеря ни, изчетох маса литература с цел подготовка как да не окепазим съвсем детето. Не помня почти нищо от прочетеното – 15 години минаха и много вода изтече оттогава, включително се сдоби с двама братя. Една мисъл, прочетена незнайно къде, се загнезди в главата ми, а именно, че нашият глас се превръща във вътрешния глас на децата. Демек, каквото ние казваме ден след ден, те постепенно започват да чуват в главите си, като техен личен глас, съответно ръководещ душите и делата им. Не знам колко е вярно, но понеже не искаме да рискуваме да сме причината, заради която в главите им кънти постоянен негативизъм, има няколко неща, които се стараем да НЕ казваме в нашето семейство.

Нямам време

Ако нещо е наистина важно за нас, време има. Например, да има сготвена храна в нашата къща. Често казваме „не знам дали ще сва̀рим“ за по-маловажни неща – при нас в това число е чистенето. Но това има друг привкус и се предполага, че ние избираме как да използваме времето, а не то да ни води за носа. Ясно, че време за всичко няма, но идеята е да се намали списъкът (често съвсем кратък у нас) до наистина важното за участниците. Да се научим да планираме и приоритизираме семейно – все хубави неща, с които да запознаем децата – и тогава време бол.

Нямам пари

Както с времето, за жизнено важни неща – в нашия случай основна храна, якета, моливи – пари има. На непрестанното охкане кой какво иска, като бяха по-малки, отговаряхме: „Запиши в листа за Коледа / рождения ден“. За по-засукани неща, от типа „Гошо ще ходи на ски в Алпите, ние защо не?“, отговаряме нещо от типа „Това не е семеен приоритет в момента, може би догодина” (малко в духа „татко ще ми купи колело, ама друг път“). Пак идеята е, че избираме ние колко и за какво харчим, а не страдаме клети, че последният ай-уред е на повече от 4 ръце разстояние.

На диета съм , че как ще облека бански / Трябва да ходя във фитнеса, на нищо не приличам

У дома за килограми и телесни форми не се говори. Децата чуват и виждат много повече, отколкото си мислим. Има доста изследвания, чиито резултати сочат, че непрестанното себе нехаресване на родителите – външно и вътрешно – води до негативи у децата, затова и в тяхна чест ядем баклава на воля. Ходим да се движим – често зорлем – за да сме здрави и с енергия, караме и децата – често зорлем – да го правят ежедневно със същата мотивация – здраве, не размер на талия в сантиметри.

Как мразя да ходя на работа

Работата, така да се каже, е неизбежно зло. И цар да е човек, пак му се налага да се труди на някакво поприще. Расла съм, за щастие, с майка, която обича работата си. Това, мисля, има огромно значение за моето отношение към работата, а именно, че невинаги е суперлесно и забавно, но като цяло харесвам осемте часа извън дома ни и намирам, че правя нещо смислено. Как иначе се мотивира тийнейджър да учи латински, да се бори с тригонометрия и да гони оценки – всичко насочено към перспектива за добра работа – като  вижда постоянно недоволство у дома? Уморяваме се, понякога не ни се ходи, има безумно скучни дни, някои позиции не са оптимални – това не крием – но работата като цяло е хубаво нещо.

Ти / баба ти / съседката сте лоши / тъпи / друго

Избягваме етикети от какъвто и да било характер. И ние, и околните, правим грешни избори – казваме неверни неща, чисти безумия дробим понякога – но това не не прави „еди какви си“, а „понякога с поведение Х, У, Z, което не е за хвалба“. Критиките по адрес на роднини и заклеймяването на близки хора са ни особено неприятни, защото съвсем объркват децата – „Как така баща ми е лош? Значи и аз съм лош?“.

Начинът, по който говорим, влияе на това как мислим, подобно както езика на тялото влияе на настроенията и емоциите ни (помните ли Ейми Къди?). Факт е, че откакто се напънахме да внимаваме какво казваме на глас, сякаш в главите си се борим по-малко с непрестанно усещане, че нещо все не достига. Колкото до децата, надяваме се вътрешният им глас – когато нашият, външният, дето все каканиже, го няма – да им казва, че повечето от нас сме щастливци. Че имаме достатъчен избор да оцветим както искаме картинката и лилавото има много нюанси, а никой с нищо не ни е длъжен и с малко добро по на често далеч се стига.

А какво спряхте да казвате във вашето семейство, за да помогнете на децата да растат уверени и способни да обичат себе си и другите?

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross