Таня Делчева ни изпрати този симпатичен разказ за раждането на нейното бебе преди цели 15 години! Не очаквайте нищо сензационно или шокиращо. Просто едно раждане, протекло в малко шеги и закачки, малко болка и едно ненадейно секцио. И накрая се получило едно бебе, което, представете си, приличало на мъжа ѝ!
******************************
8.05.2002. 16:50 h.
Този час на раждане е записан в епикризата от болницата.
Контракциите, а с тях и болките, бяха започнали още по обяд на предния ден. Вече бях постъпила в болницата, тъй като „преносвах“, но си бях отскочила до вкъщи за един душ, понеже живеем на 5 крачки от АГО-то. Та, като усетих контракциите, побързах да се върна в болницата и да си лежа там.
Вечерта си гледам малкото телевизорче в стаята, а на гости на Слави – Горбачов. Изпяха му „День победы“, той се просълзи, аз се развълнувах и като се засилиха ония ми ти контракции... Веднага изтичах да кажа на дежурната сестра, а тя ми вика:
Чудесно, прекрасно, хайде, върви лягай и си почивай сега, и на сутринта, като дойде докторът, ще ти включим една система и ще родиш.
Хубаво. Легнах си и задрямах. Сутринта в 6 часа – хайде в предродилна, тоалет, системи, лежи тука сега. И оттам нататък мога да опиша деня с две думи: миг като вечност.
Много болеше и досега се чудя защо не ми даваха да ставам, въпреки че така не ме болеше толкова. Сестрите обаче само ми обясняваха – Ааааа, не може, ще ти спрат контракциите!
До мен имаше една за задържане и още две раждащи, които викаха като луди. Едната роди набързо, а другата викаше толкова силно, че накрая се обърнах към нея и ѝ казах: Престани и мене ме боли, но искам тишина!
А сестрите се смеят и ѝ викат: Айде, мълчи вече, че Таня иска тишина!
Майка ми (мед. сестра в Детско отделение в същата болница) от време на време ме навестява, а една акушерка ѝ обяснява каква съм била корава. Мама ме утешава, а аз я питам дали толкова много я е боляло, когато е раждала мен. Забравила – било преди трийсет години. Не преди трийсет, отбелязвам, а преди двайсет и шест.
През това време мъжът ми долу на пейката чете роман от Агата Кристи – да се разсейвал. А мен не стига, че ме боли, ами и от прозореца слънцето спряно пече!
По едно време се изсипа цял клас акушерки-стажантки, които ме наобиколиха. Голям интерес! Една ме гали по главата и ме пита състрадателно: Боли ли те, миличка? А аз – а, не! Изобщо!
Болеше като нищо на света, но по някое време задрямвах. И в ранния следобед докторът ми вика: Виж какво, няма да те чакам повече, плодът не тръгва, аз те предупредих, че може да се наложи секцио, хайде.
Не искам.
Няма не искаш, това бебе не може да излезе от това тяло!
Ама аз винаги съм мислела, че имам супер-тяло! А докторът вика - имаш, ама за други работи… Които явно водят до това положение.
Охлелеее, добре, само не казвайте на майка ми. Акушерките ми викат - няма да казваме, обаче докторът отишъл и ѝ казал, а тя станала „бяла като ей тая стена“.
И ако цял ден си мислех, че може да умра, преди операцията вече бях сигурна. Много ме беше страх, анестезиологът над мене ме гледа с едни сини очи, сложил на устата ми онази гумена маска, той ме гледа и аз го гледам и вероятно ме е хипнотизирал.
Като дойдох на себе си, не знаех на кой свят съм - боли, боли, всичко ме боли. Майка ми над мене, а докторът, с облекчение, ми казва: Брей, ти оживя, бе!
След известно време дойде една акушерка с 4-килограмовото ми бебе, изкъпано и повито и ми го мушна до лицето, а аз го помирисах - Боже, колко е бяла и хубава, и копие на мъжа ми. След това докторът дойде и ме пита – Видя ли си бебето? Видях го, викам, изцяло прилича на мъжа ми!
Е, ти какво очакваше, вика той, на комшията ли да прилича!
И ей така, в шеги и закачки, се появи моето бебе.
