fbpx
И аз съм човек

Италианска афера за многодетни майки: Яж, чети, почивай и пак яж! (част I)

31 януари 2017

Да идеш в Италия – кой не го е правил? Aко не сте го правили, тутакси съберете оскъдни средства, огледайте се за някой евтин полет и тичайте да видите страната, в която Бог, ако съществува, е събрал всички красоти, произведения на изкуството, вкусотии и прелести на този свят. Гмурнете се в тази прекрасна държава, надарена с великолепна природа, вина, меса, спагети, опера, картини, сладолед, прекрасни хора, статуи и хилядолетия история.

Нашето пътешествие до Италия беше малко по-различно, защото решихме да го съчетаем с тридневен круиз на един от онези грамадни кораби, които сте виждали по немските филми, на които или се заражда любов или някой мистериозно бива убит. В колективното световно съзнание тези кораби са населени предимно с пенсионери и всички се спукват от скука, плетат ковьорчета или ги намират мъртви от старост на някой шезлонг към обяд.

Ние, макар и да не сме пенсионери, а преработващи се представители на българската работническа класа, решихме да идем, защото не бяхме ходили на почивка от година и половина и определено имахме нужда, па дори и това да значеше да лежим като болни от артрит на някой шезлонг.

Всъщност, не го решихме заедно, а го реших аз, докато мъжът ми тънеше в неведение, защото той не обича да планира и всяко планиране го изнервя неимоверно.
Но аз мечтаех... Круиз само за нас двамата! Да заплуваме като герои на средна възраст от роман на Розамунде Пилфер, вятърът да вее моя шал и неговото пардесю, да пием коктейли и да танцуваме валс под звуците на елегантен, чуждоземски оркестър.

Цялото това преживяване бе предназначено да бъде подарък за рождения му ден и да бъде предплатено, за да няма как да се измъкнем от осъществяването му. Ние, да ви кажа, сме властелините на измъкването от почивки. Ако ни оставите сами да решаваме, спонтанно се отказваме от всякакви почивки, докато не получим тремор от преработване.

Но аз бях решила. Беше 12 юли и ако резервирам круиз и хотели за ноември все щяхме да намерим време да идем, щом веднъж всичко е платено.

Този ми ти круиз, обаче, трябваше да отговаря на няколко условия:

1. Да е евтин. Ние все пак имаме три деца, току що си бяхме купили ново жилище, вечно на косъм от байпаса и всеобщия семеен банкрут. По принцип изразът евтин круиз звучи като пееща камила или розов крокодил, но всъщност нещата не се оказаха толкова страшни.

2. Да е хубав. Да, знам , че капризнича, но все пак не ми се щеше да прекараме единствената си почивка за годината на дъното на някоя виетнамска джонка, да си ловим сами риба и да спим на кълбо с други 34 виетнамци и 24926493 пиявици, за да се топлим нощем.

3. Да е кратък. Хората с три деца нямат много време да се развяват наляво-надясно. Кой луд би ни гледал децата за 2 месеца, докато ние обикаляме на забавен каданс с вплетени ръце из Нова Зеландия и откриваме с далекогледи нови животински видове?

И започна едно ровене в интернета. Не, не се обадих на фирма за екскурзии, а може би трябваше, и си направих всичко сама. Открих най-евтината круизна компания в Eвропа – MSC. Спрях се на 3 дневен круиз „Генуа-Барселона-Марсилия-Генуа“. Месец – ноември.

Цена – 1000 лева общо и за двамата.

Преди това, разбира се, елегантно и небрежно го подпитах дали би се качил на кораб, докато навън е студено и вали, а той ми отговори, че не му дреме дали вали и не му се ходи никъде в жегата. Така че, ето!!! Бях готова. Изпотена и истерична, с треперещи пръсти платих с кредитната си карта и след това си казах – край, няма връщане!

И тъй като все пак отивахме в Италия, а и бях успяла да разквартировам децата за цяла седмица, си казах, че няма да е зле да обиколим и да скокнем елегантно до Флоренция и Рим с влак за по една две вечери. Двама хипари с по една раница обикалят из Италия, за да пристигнат в лъскав апартамент или хотел - какво по-хубаво.

Но това, уважаеми читатели е страшно планиране. Кога да кацнем и къде, кога трябва да сме на кораба, после кога да хванем влака за Флоренция, после кога за Рим, откъде се прибираме, хотели, условия, закуски.

Какво, мислите, направих?

Оставих го на моята любима приятелка и колежка в предприемачеството – Ани. Велик организатор, който разчерта една екселска таблица, насложи всички полети, спанета, абордажи, дори мисля включи и няколко случайни смъртни инцидента за по–голяма сигурност, избра ни хотелите и накрая след 2 часа и 40 минути планиране,
резервиране и разплащане, се облегна назад и каза „Готова си, ще ти изпратя списък с места и дати“. И после си легнахме, че трябваше да ставаме в 5, за да работим.

Ако нямате такава приятелка, можете да се справите и сами, не е страшно.

Всичкото това планиране се случи през месец юли. Едвам дочаках края на август за да подаря на мъжа ми подаръка.

Той много се зарадва, но ще ви излъжа ако ви кажа, че сме го чакали с нетърпение и сме говорили за това. Всъщност, нищо не чакахме, а се пренасяхме в новото жилище. И работехме. Долазвахме до леглата, пребити като кокер шпаньоли, преплували Ламанша. Не се и сещахме за пътешествието до самия ден на заминаване.

Бяхме на ръба на тоталната депресия от умора и стрес. В деня на заминаването мъжът ми стана с налудничав поглед и обяви, че никъде не иска да ходи, иска да лежи ей тука и никой да не му говори един месец.

Аз побеснях. Отчаяно тръшнах раниците на земята

„ДОБРЕ, НИКЪДЕ НЯМА ДА ХОДИМ. КРАЙ“

и ревнах безутешно. Исках да го убия, а после да се убия себе си, да ни намерят в новия ни апартамент умрели и никой да не може да ни каже „Айде ставайте да работите, да бършете сополи и да попълвате фактури“.

Той въздъхна, каза ми да не му обръщам внимание и се успокоихме с мъгливата идея, че всичко ще се нареди. Клети и в несвяст се подпряхме един на друг, качихме се на едно такси, слязохме от него и като два бели трупа от криминални разследвания Маями се натоварихме почти в безсъзнание на самолета.

3 часа по-късно, все още стресирани, нещастни и потиснати слязохме на летището в Милано, където мигом мрачно се качихме на влака и после на още един влак за Генуа. Ако очаквате да ви кажа какво представлява Милано, няма как, защото помня само, че изядох един дюнер и се метнах на вагона. Но това е положението – иди до Италия да ядеш дюнери! Любовта ми към дюнерите е интернационална.

Щом слязохме в Генуа нещата започнаха сякаш да се пооправят и да виждаме мъничка светлина в края на тунела и в буквален и в преносен смисъл.

Всичко, всичко е зад гърба ни. Проблемите, безкрайните месеци непрестанна работа, огромното количество деца, президентските избори. Пред нас беше само морето, пет звездния хотел на пристанището, който бях резервирала за една вечер преди да отплуваме на половин цена и ...

Е, и университетската библиотека в Генуа.

Сигурно си мислите, че Университетската библиотека е някаква голяма генуезка забележитеност, че да хукнем към нея веднага след пристигането ни. Всъщност забележителността си я водех с мен. Моят възлюблен не беше дошъл току така в Италия. Той, освен всичко, е и твърдоглав македонец с голяма любов към историята и имаше задача да намери интервю, което Яне Сандански бил дал през пролетта на 1903-та за Il Seculo – най-големия италиански ежедневник по това време.

Та, слязохме от влака, той отиде в библиотеката и любезните италиански власти му предоставиха фотографирани на лента всички броеве на Ил Секуло от март до юни - да седи, да гледа на един апарат и да търси. Да търси и да се вълнува, докато се взира в малките буквички и намери къде Яне се е провикнал, че морен сокол пие вода на Вардаро.

Въобще не очаквахме, че толкова лесно ще се случи. В България, като идеш в библиотеката, то са карти, картони, вписване на данни, „имате ли абонамент“, заплащане на такси. Тук влизаш, казваш, едва ли не на диалект, "я подай, ми мили италиано, своя вестник“ и той веднага скоква и подава. Че и усмихнат и доволен, все едно кой знае какво хубаво си му казал.

Аз, уважаеми читатели, от своя страна, излязох навън, обикалях, мушках се по китайски магазини, блях, подритвах кофички, гледах морето и чаках библиотеката да затвори.

Генуа ми беше таман по мярка – красив, мръсен, оживен и на море.

Не забравяйте, че идвах от пъпа на света – София, където сивото е преобладаващият цвят през ноември и където бяха всичките ми задължения, напрежения и задачи.

Генуа, от своя страна, беше цветен, нацвъкан с палми и с най-лазурното море, което бях виждала, преливащо директно в най-лазурното небе, което бях виждала (беден ми е речникът и "виждала" съвсем естествено идва втори път).

Та, директно от жилищните квартали на нашата столица, се намерих сред сини, розови, бледо жълти къщи, сладкарници, ресторанти, море и десетки огромни кораби (един от които - нашият), хиляди яхти и стотици хиляди лодки. Генуа е най-важното пристанище на Италия, град с многовековна история, който е бил център на търговци, банкери и властимащи още от 12-ти век.

Беше ми хубаво, седнах на една пейка, дочетох си книгата и библиотеката затвори. Метнахме си раничките и отидохме в скъпия хотел, който бях намерила през юли на изключителна цена, която пак беше доста висока. Но бяхме щастливи.

Изкъпахме се, излязохме и малките, мръсни улички на Генуа ни очакваха. Там намерихме прекрасни хамбургери с телешко, великолепна италианска бира (Moretti), седнахме на стълбите на една църква, ядохме, пихме бира и си говорихме като че бяхме на двайсет и отново можехме да дишаме с онази свобода, която бях забравила, че съществува.

Цяла вечер се разхождахме, ядохме сладолед, подпирахме се по стените и гледахме към морето. Имахме време. Беше незабравимо.

После се прибрахме и заспахме като мъртви. До другата сутрин, когато всички пари за хотела се отплатиха - на пищно отрупаните със закуски, шунки и плодове маси, се мъдреха няколко бутилки просеко или шампанско - така и не разбрах. Аз съм проста жена - просто си сипах.

Хотелът ни се намираше точно срещу известния генуезки делфинариум и огромните му прозорци гледаха към десетките яхти, паркирани в морето пред нас, виждахме и подскачащите делфини, хапвахме и си говорехме само за едно. Че все едно вече сме втора седмица на почивка, а дори още не сме се качили на кораба.

Всичко тепърва предстоеше.

И така моята първа сутрин в Генуа започна с няколко чаши просеко/шампанско, кроасани с шунка и рокфор, чай, кафе и... делфини.

След като закусихме обилно, мен внезапно ме удари истерията, която неминуемо ме удря навсякъде, където отида - НЯМАХ ДОСТАТЪЧНО КНИГИ ЗА ЧЕТЕНЕ. Какво ще правя аз на тоя ми ти кораб, където бях платила най-евтината каюта на най-евтината палуба, без прозорче, без дори процеп, през който се вижда морето?

На тая цена сигурно ни бяха изпратили в трюма, където ще ни връчат по една препаска и една летва с парцал да търкаме палубата, да перем чехлите на богатите немски пенсионери и да гнием в мизерия. Поне книги да имам. Та, обиколихме набързо Генуа, видяхме колко чудесен град е, намерихме книжарница и аз се заредих с един куп книги.

Трябва да отбележа, че тъй като бяхме избрали един ниско тарифен полет и се бяхме екипирали за обикаляне пеша из Италия, имахме само по една клета раница за цяла седмица, в която беше по-разумно да има повечко дрехи и тоалетни принадлежности, но в моята имаше предимно книги, защото хигиената и красотата са на преден план, но

психическите отклонения са винаги на най-преден план.

След като завършихме тази мисия, аз с бързи крачки се отправих към едно суши, в което ядеш колкото сили имаш за 20 евро. Не спагети, не пици – суши! И ядох. Ядох така, че ушите ми пращяха, очите ми обикаляха орбитите, а косата ми хвърчеше на всички страни. Мъжът ми, който не е фен на тези японски глупости, си намери един класически италиански уличен тезгях отрупан с бутове, кървавици, салами, шунки и бахур.

Посочи бута, посочи бахура и кървавицата и му направиха един мощен италиано-македонски сандвич, който беше далеч от изисканите японски салтанати, които аз погълнах. И така... охранени тръгнахме към пристанището, за да се качим на огромния, необозрим кораб, където на единадесетия етаж се намираше нашата каюта - 11246.

А другата седмица ще ви разкажа какво стана на кораба, дали умряхме от старост на шезлонги или оживяхме и се върнахме подмладени. На бас, че не може да предположите дали сме умрели или не!

МАЙКО МИЛА ИЗДАВА ПЪРВАТА СИ КНИГА! ВЕЧЕ МОЖЕ ДА НАПРАВИТЕ PRE-ORDER ТУК, А МОЖЕ ДА ДОЙДЕТЕ И НА ОФИЦИАЛНОТО Ѝ ПРЕДСТАВЯНЕ НА 23 ФЕВРУАРИ – ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ ЗА СЪБИТИЕТО ТУК!

Елисавета Белобрадова

Съоснователка на Майко Мила

всички статии на автора
Споделете статията
made by cog + weband
cross