fbpx
И аз съм човек

Италианска афера за многодетни майки: Яж, чети, почивай и пак яж! (част III)

14 февруари 2017

И така, пътешествието на Елисавета и нейния любим продължава.

След като предния ден изпрепускахме Барселона като два състезателни коня, за да хванем кораба и да не останем да плачем на испанското пристанище, клети, немили-недраги, да пеем „Хубава си моя горо“ и да си спомняме с умиление за децата си, се заклехме на другия ден в Марсилия да е по-различно.

„Ако трябва, само една катедрала ще видим и ще го бием айляк през останалото време, защото не мога да тичам повече в търсене на забележителности!“, тропнах с крак аз, а и отивахме в Марсилия - арабската столица на Европа, както аз сама си я бях кръстила, и имах тайни планове за нея.

И така! Слязохме на другия ден от кораба, освежени и наспали се, и хванахме такси заедно с трима италианци, вместо да се възползваме от транспорта, който ни предлагаха на кораба. Още в Барселона установихме, че не трябва да купуваме билети от самия кораб, защото цените бяха възмутителни, а да си потърсим транспорт сами. И се оказа, че вместо по 16 евро на човек за автобус от кораба до центъра на Марсилия, ние се придвижихме срещу 4 евро на човек с такси, а на връщане просто взехме градския транспорт.

Така че, ако се качите на круизен кораб, в никакъв случай не ползвайте техните методи за организирано придвижване, освен ако не сте богаташи, които хвърлят пари без оглед на обстоятелствата. Аз, все пак, бях на този круиз с една истинска Дева, която при мисълта да даде 32 евро за автобус отиване и връщане вдигна кръвно.

Качихме се в таксито с основна цел – да видим Нотр Дам дьо ла Гард, която се виждаше да се извисява на един хълм в далечнината. Така или иначе, таксито ни остави на легендарното пристанище в Марсилия, което е известно с изключителната си красота, та го видяхме мимоходом  и мъжът ми крещя весело на всички рибари "Как е? Кълве ли?" на чист български, но не разбрахме дали кълве, защото и те не ни разбраха.

Та, бяхме  си навили на пръста да видим тази катедрала и попитахме шофьора как да стигнем до нея пеша.

„Ооооооо, не можете да стигнете пеша!“, рече ни той с изумление. „Тя е в планината. Трябва с такси или специално влакче, което тръгва от пристанището.“

„Ще идем пеша“, отсече мъжът ми, който има доста планински наклонности. „Ей я къде е тая Нотр Дам, само да видим откъде да минем“.

Спряхме до една градска карта и заговорихме друг френски гражданин да ни упъти към катедралата. Аз вече бях леко изнервена, защото си представих как, вместо да прекарам един спокоен ден в изпълнение на тайните си планове, ще катеря дни наред като партизанка някакви планини, за да стигна до Нотр Дам и да ме спасят монасите (ако там въобще има монаси).

„Ооооо“, каза ни случайният гражданин, „катедралата е много далеч, в планината!!“ Вземете такси, защото инак сте обречени“.

„Ето“, казах си, „Сирма Войвода пасти да яде. Ще си купя две бохчи храна и - айде в планината, заради тоя мой упорит мъж, който си стисна джипиеса и хукна напред“.

Но какво да правя, нали съм разбрана, покорно заприпках след него. И тръгнахме с моя мъж … КЪМ ПЛАНИНАТА!!!! Вървяхме, вървяхме, вървяхме, словом и цифром 27 (двадесет и седем) минути и … стигнахме.

Толкова се смях, че за малко да падна от перилото на църковния двор.

„Еййй, големи мърди са тия марсилци“, цъкна иронично мъжът ми, докато разглеждаше катедралата. Тя, впрочем, беше разкошна и таман попаднахме на службата, та преливаше от богомолци, а две мънички монахини извиха ангелските си гласове чак до безкрайния таван, изнасяйки невъобразимо красив концерт.

Да си призная, аз съм католичка, обичам катедралите, вълнувам се в срещите си с тях, та мога искрено да кажа - Нотр Дам наистина си заслужава да бъде видяна. Ако идете в Марсилия, не се колебайте и не се оставяйте да бъдете подлъгани, че е в планината.

Постоях на службата, поговорихме си със Създателя, аз, както обикновено, му благодарих, че сме здрави, живи и с висок дух. После се върнахме за 16 минути в центъра и аз се втурнах да осъществявам коварния си план, а именно – ДА ЯМ.

Даааа, знам че за пореден път се показвам жалка и елементарна, но това съм аз – свиквайте! Първо, отидохме на шоколатерница, където си купихме ръчно изработен шоколад, който скътахме за черни дни и нощи по време на пътешествието. Следващата ни дестинация беше огромен арабски магазин за маслини, подправки и сушени плодове. Колко беше хубаво!

Безброй аромати, маринован чесън, захаросани праскови, хумус, милиони плодове и зеленчуци, туршии, маслини. Имаше всичко, беше като земен рай. И за ваша информация, хималайската сол струва 1 евро килограма. А не 5 хиляди лева. И никой не я счита за нещо кой знае какво. Защото тя не е. Но аз съм проста жена, соля си с обикновена сол.

А след този рай направихме най-умното нещо, което съм правила за 2016 година – потърсих арабския квартал.

Ах, колко мръсно беше там, уважаеми читатели!!! Купища боклуци по тротоарите, кутии, чували, хартийки, продънени щайги, прогнили плодове и безкрайно количество магазинчета, закусвални, сергии, жени, мъже и деца. Това, естествено, ме възхити до безкраен предел, защото знаех, че тук няма да ми сервират три зрънца кус-кус срещу 28 евро, а ще ям истински, както се полага на истинска жена като мен.

Но колкото и да се оглеждах, виждах само хлебарници, пици и баници. Всяка втора врата беше баничарница. „НЕ ИСКАМ БАНИЦИ“, закудкудяках разочаровано аз, докато с неприязън гледах как десетки арабски деца се редяха на опашка за пица.

„Тези деца са луди. Защо ядат пица? Какво се случва с този свят? Къде са дюнерите, къде са суджутата? Къде са искендерите, агнешкото къде е? А баклавите?“

Щях да ревна в отчаяние, когато в една уличка видях няколко масички, на които хора с работнически вид ядяха усърдно нещо!

Как литнах натам! Като гълъб на мира! Оказа се, че съм намерила ИСТИНСКИ, НЕПОДПРАВЕН (ако думата неподправен може да се използва за арабските ястия) ТУНИЗИЙСКИ РЕСТОРАНТ, познат само на местните, които ядяха там истинска, неописуема тунизийска храна.

Нямаше бели покривки. Имаше огромни валма пара, които излизаха от огромни казани, в които се варяха някакви неприлично ароматни чудеса, а огромни мароканци, в огромни престилки, носеха огромни купи с нещо на хората.

„КАКВО Е ТОВА, КАКВО Е ТОВА??“, заподскачах аз в абсолютна паника, че няма да разбера какво е това и може да си замина от тоя свят без да знам.

Оказа се, уважаеми, най-вкусното нещо на планетата.

На дъното ти наронват малко хляб, после слагат доматен сос с милиони подправки, после настъргват хрущялчета и месце от джолан, врял и кипял в други аромати, заливат със задушен в 11 соса нахут, бухат едно пържено яйце и добавят РИБА ТОН, ЗА РАЗКОШ. 

Не помня много… мъжът ми каза, че не ме е виждал никога по-щастлива. Темето ми омекна, ушите ми щръкнаха, сетивата ми, несвикнали на тази вселена от вкусове, се взривиха под формата на емоционална Девета симфония от Бетовен, изпълнена от оркестъра на Сейнт Мартин ин дъ Фийлд.

Мисля че плаках, после ядох. После ядох още.

Накрая, като свърших, повдигнах разтрепераното си дупе и го преместих … на съседния стол, където беше баклаваджийницата. Пих разкошен арабски чай със свежи листа от мента, ядох баклава и повтарях Аллах Акбар в унес.

Толкова ѝ трябва на вашата католичка. Да хапне малко по-добре и, айде, вече се заглежда по други религии.

После опънах крака и си починах един час, вдишвайки марсилския въздух. „Това е абсолютният връх на мултикултурализма“, отбелязах, докато поглаждах корема си.

Мъжът ми, който никак не споделя моите либерални възгледи, нито любовта ми към джолан с нахут и риба тон, си хапна добре люти маслини, хрупкав хляб и някаква разядка от задушени зелени чушки, чесън, лук и други разкошни неща, които нямах капацитет да осмисля.

И така, 4 месеца по-късно мога да кажа: „Обичам те, Марсилия. Ще се върна!!!“
Корабът ни напусна пристанището на Марсилия и на другия ден слязохме окончателно от него отново на пристанището в Генуа, за да хванем тутакси влака за Флоренция.

Далеч от лукса на златните парапети и диамантените подове, само с раници на гърбовете си, отново се почувствахме млади. Купихме си една бутилка коняк, седнахме и си четохме на глас роман на Лий Чайлд, докато стигнем до Флоренция, където се настанихме в хостел.

Във Флоренция имахме 2 нощувки. В Рим имахме 3 нощувки. Имахме общо само 4 нощи в Италия. Не знам дали ме разбрахте, но още лятото реших да направя нещо революционно. Платих една и съща нощ спане и във Флоренция, и в Рим, защото не знаех какво ще ни щукне да правим! Дали да останем 2 нощи във Флоренция, или само една? Революционната ми идея беше фантастично глупава според мъжа ми, но аз му казах, че веднъж се живее.

Ако не сте били във Флоренция и обичате изкуството, кутурата, яденето и щастието, моля ви, не ходете за два дни. Идете за 5. Това, мисля, е абсолютният минимум, който можете да си позволите.

Но аз не знаех този факт. Узнах го благодарение на прекрасния младеж от рецепцията на хостела. След като ни посрещна с искряща усмивка и много топлина, той извади една карта и произнесе тържествено:

„Във Флоренция има 77 музея. От тях всеки е изключително важен!“.

Като чух 77, започнах да се смея нервно. Аз си падам малко сноб и бях решила, че ще видя основните забележителности преди да си тръгна, каквото и да ми струва това. Е… 77 беше число, което не можех дори да проумея.

Но накрая просто отидохме на най-посещаваните места, гледахме такива красоти, че се уморихме до смърт. Неописуемият Палацо Векио, фантастичния музей Галерия Уфици, архитектурата, улиците, Флоренция е безкрайно красива. Безкраен, нестихващ водопад от култура, който те залива и не спираш да мислиш как е възможно преди 1000 години да е съществувало такова съвършенство на естетиката, ненадминато никога повече, развивано и преповтаряно стотици пъти.

Ако обичате скулптура, особено класическа или ренесансова, там е вашето място. Имаше моменти, в които чувствах, че се намирам в каменния град на божествата. Огромни титани с великолепни тела, застинали завинаги в миг на щастие, смърт или бой. Велики личности, които ви гледат от колоните на безкрайни коридори. Хиляди огромни фигури, които неуморно бдят с каменните си очи над града. Флоренция ни взе дъха и се намести завинаги в сърцата ни. Там дори открихме книжарница, в която оставяш прочетените си книги на английски и си взимаш други срещу скромно заплащане.

Освен това ядохме великолепно, флорентинско шкембе, което не мога да не похваля. Оказа се, че Флоренция не е градът на спагетите и пиците, а на огромните Т-боун (телешки стекове), телешки специалитети, телешко шкембе, невъобразими сирена и червено вино.

Качеството на кухнята е толкова забележително, че не можете да повярвате, че се намирате в световен туристически център!

Разбира се, много се смяхме на факта, че горките флорентинци, в опита си да бъдат в крак с тенденциите, навсякъде до витрините с огромни сочни пържоли, бяха сложили надписи „без глутен“. Имаха и пици без глутен, и спагети без глутен, но първото място по „без глутен“ безспорно взе сладоледът - без мляко и без захар.

Ние, естествено, го пропуснахме и отидохме да се наглутеним като истинско селячество.

И така, Флоренция е незабравим град. А на нас ни остана само Рим, за който ще разкажа в последната си част другата седмица. В тази последна част ще има страх, паника, крясъци, писъци и ... да, малко храна, за разтуха.

МАЙКО МИЛА ИЗДАВА ПЪРВАТА СИ КНИГА! ВЕЧЕ МОЖЕТЕ ДА НАПРАВИТЕ PRE-ORDER ТУК, А МОЖЕ ДА ДОЙДЕТЕ И НА ОФИЦИАЛНОТО Ѝ ПРЕДСТАВЯНЕ НА 23 ФЕВРУАРИ – ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ ЗА СЪБИТИЕТО ТУК!

Елисавета Белобрадова

Съоснователка на Майко Мила

всички статии на автора
Споделете статията
cross