Здравейте с втората част от пътешествието на двама преуморени граждани от българската работническа класа в Италия. Ако сте забравили, Елисавета и нейният мъж са на пристанището в Генуа и се качват за пръв път на круизен кораб на 13 етажа, с капацитет 3000 пътници и 1000 служители.
И така, ето ни и нас – отпочинали, ведри и похапнали, се явяваме с още 2900 (цифром и словом) граждани от целия свят, за да влезем в огромния търбух на чудовището, наречено круизен кораб.
Още на чекин-а забелязвам, че всеки от бъдещите пътници държи по един куп хартии и попълнени документи, а аз съм само с един прост лист, принтиран от интернета, и лична карта и си викам „Край, останахме си в Генуа, мърлява жено!“
Още на първата опашка ни казаха "Екскюз ми, но нямате пвхдгдслслсйдддйслс (неразбираем поток от документи), идете там“. Ние, леко напрегнати, отидохме ТАМ, където аз разтревожена казах на мъжа ми "Божеее, пак нещо не съм разбрала, сега никъде няма да се качим!“. Внезапно срещу нас чухме на звънък български „Здравейте, какъв е проблемът?‘
Оказа се, че сред хилядите учтиви хора, които работят на кораба има и една българка. Аз, разбира се, мигом ѝ се хвърлих на врата и след точно 3 минути имахме карти, предреждайки поне 600 човека. Служителката толкова се беше престарала, че предредихме всички останали и влязохме без да чакаме.
И попаднахме, драги ми читателю, сред една разкошна, неописуема атмосфера – злато, килими, блестящи полилеи, учтивост и разкош.
Отвътре круизният кораб прилича на осемнайсетзвезден хотел, в който асансьорите са от злато, стълбите блещят до ослепяване, а таваните, подовете и всичко, което не е застлано с килими, лъска в хиляди кристалчета. Така се облещихме, че ни досрамя какви сме избушени пътници със сиви раници, сиви якета и сиви обувки. Всеки момент очаквах към нас да се приближи някой от служителите и да каже на изящен френски, че мястото ни не е тук и е добре да напуснем през слугинския вход.
Наместо това ни посочиха накъде да вървим и тръгнахме към каютата. Както споменах, бях запазила най-евтината каюта. Без балкон, без прозорец. Дори без дупка към морето, през която мога да си пъхна пръста и да усетя роматичния бриз. И със свито сърце поех по безкрайния коридор, който водеше към друг безкраен коридор, който водеше към друг... абе, с други думи, обходихме едно огромно разстояние от единия край на кораба до другия, като останахме с впечатлението че той (корабът) се простира в рамките на километри, достойни за сравнение с разстоянието между Петрич и Стара Загора.
Накрая стигнахме, отворихме вратата и о, изненада. Каютата ни беше ПРЕКРАСНА. Меки килими, огромно легло, телевизори, огледала, луксозна баня. И някак, не знам как го бяха направили, но изглеждаше просторно, въпреки че не беше. Щяхме да припаднем от щастие. А поради невероятната игра на съдбата, вратата ни беше точно срещу единствената външна врата, която водеше на малка палуба навън – за пушене и гледане към морето. Та, ако ще си резервирате круиз на кораб Магнифика, гледайте да е каюта 11246. Небивало удоволствие! Излизаш си навън по чехли, пиеш вино, гледаш залеза и цъкаш с език съвсем сам и необезпокояван въпреки останалите 2900 пътници.
И така, настанихме се и... ЗАСПАХМЕ. Ние, както ще забележите, заспиваме където ни падне, но не защото сме под влиянието на наркотици или страдаме от тежка сънна апнея, а защото сме преуморени и не се свеним да заспиваме навсякъде. Щом се събудихме, ето ти време за вечеря.
Лъскав ресторант, собствена маса за двама и... 4500000 келнери, които обикалят в безупречни ливреи и раздават изискани менюта. Продължавахме да се чувстваме като Пижо и Пенда на Виенския бал, но се опитахме да го преглътнем с храната, която ни дадоха.
Храната, да ви кажа, не беше никак лоша. Да, не беше свръх прекрасна и изискана, но беше чудесна и бяхме безкрайно доволни. А ако душа ти иска, може да не вечеряте в ресторант, а да идете на 13тия етаж, където има шведска маса, по-дълга от Кресненското дефиле, и да си избрете каквото желаете. Аз лично се изгубих два пъти на този 13-ти етаж и мисля, че веднъж мъничко си и поплаках, защото на кораба телефоните нямат обхват и не можех да си намеря половинката в безкрайните километри ядене и хора, които също искаха да си намерят половинките, масата, яденето и нещата, като цяло.
Та, така. Сега ще ви обясня как стоят нещата на кораба. Имате няколко етажа сервизни помещения, няколко етажа безкрайни коридори с каюти, застлани с червени килими, като на всеки 300 метра има златни асансьори, а накрая има три етажа за забавления – дискотеки, барове, казино, зала за пушене на пури, галерия, азиатски ресторант, спа център с масажи, библиотека, интернет зала и театър с размерите на Сатиричния, в който всяка вечер се изнасят спектакли.
А най-отгоре са откритата палуба, джакузитата, басейна и въобще местата, които са предназначени за плацикане, коктейли и онези прословути шезлонги за пенсионери, на които очаквахме да умрем.
Уви, през ноември желаещите да се къпят в ледения басейн наброяваха точно нула, шезлонги нямаше, а и аз не обичам спа процедури. Ето, вече познавате един човек, който не обича спа процедури. Показвам се всяка първа сряда от месеца на площада с табела „Жената, която мрази спа процедури“ и хората ми хвърлят пари в шапка.
Така че, не мога да ви кажа какво е да се къпеш в басейн , а корабът да плава изпод нозете ти, но вие може да се пробвате в по-топли месеци.
Започнахме да обикаляме дискотеките, пиано баровете и всички музикални развлечения, докато чакаме величествения спектакъл в Театъра. Кога сме били ние на театър на кораб?
На круизния кораб цялата музика е на живо освен асансьорната, която, слава богу ,е на запис, иначе би било доста тясно. Та всички барове си имаха свои собствени малки групи с певица, които пееха различни по стил музика – от съвременни хитове, през ретро до боса нова и джаз.
Аз не съм голям специалист по свиренето и пеенето, но мога смело да кажа, съвсем от личен опит, без да ангажирам други хора, че това бяха най-ужасните певици на планетата.
Не знам откъде бяха дошли тези певици, но имах чувството, че круизната компания е сключила многомилионен договор с Мюзик айдъл и получава всяка година свеж набор от онези участници, които се въртят из интернет и всички им се смеят.
Е, размишлявах си аз, не може всичко да е перфектно – явно тук певиците са слабото място, разхождайки се бавно от бар на бар, а след мен се носеше тъжния, протяжен вой на съответната изпълнителка, който ми навяваше чувство за безнадеждност и дълбока артритна болка.
Та, бяхме се отпуснали ние, влачехме бял чехъл из кораба, дори намерихме и време отново да си полегнем преди театъра, когато от хиляди високоговорители, намиращи се в хилядите каюти, се разнесе глас, който ми изкара акъла. На 6 езика бяхме любезно помолени да се включим в задължителното упражнение по безопасност, да си нахлузим едни огромни, нелепи, надуваеми оранжеви ризи и да се съберем нейде в някаква огромна зала, за да ни прочетат инструкциите по безопасност.
Аз, естествено, станах, съвсем дисциплинирано си нахлузих оранжевата риза и тръгнах. Македонецът, който от страна на другата си рода е шоп, та всъщност е шопо-македонец, обаче, каза „Не!“ и ми държа 5-минутна реч как трябва да въстанем срещу този организиран терор на оранжевите ризи. Обясни ми, че това е безобразие - да ни карат като стадо, за да се блъскаме хиляди хора, и той ще си остане тук, и ще си лежи!
И така – аз, кротка жена с Кенди кръш в ръка тръгнах за сберилото, а той остана упорито в леглото.
Отидох аз, наблъсках се като гъска с още наистина хиляда човека в една зала , седнах, не чух нищо от инструкцията, видях, че никой не слуша, а всички си правят селфита и се убедих в едно: ако тръгнем да потъваме, няма никакъв шанс някой от нас да се спаси. И колкото по-малко знаем, толкова по-бързо и безболезнено ще умрем и дори няма да си въобразяваме, че знаем нещо.
Но ако ме питате – винаги ходете на всякакъв вид инструкции и изпълнявайте разпоредбите. Така е правилно. Ако питате мъжа ми, той друго ще ви каже, но на него думата сега няма да му даваме.
Та, така. Оставих унило оранжевата риза и отидохме на театър. Както предполагате, то това не беше точно театър, а нещо между мюзикъл, кабаре и акробатика, за да може да бъде достъпно за всички пътници на борда.
След като ни приветстваха на италиански, френски, немски, испански и английски, започна същинското шоу, което ни забавляваше доста. Имаше хора, които жонглираха с топки, хора, които подскачаха на летва, и балет. Сега… балет беше много силно казано. Аз, като дъщеря на балерина от Националната опера, по едно време се притесних, че лицата, участващи в балета, са пасажери, които открито са отказали да платят престоя си и затова са били декорирани и пуснати на сцената, за да заработят прехраната си с едно единствено указание – „тичайте в кръг и гледайте да не се блъскате един в друг“.
Това ми мнение не беше споделено от мъжа ми, който беше доста доволен от спектаклите „Айде, айде. Много си беше хубаво. Това да не ти е Болшой театър на Седемте морета“, ми каза, като чу претенциите ми.
(Забелязвате, предполагам, че имаме и някои фундаментални различия и затова се обичаме)
И така, оядени, (за пореден път, свиквайте, в този пътепис тепърва ще се говори за ядене), изпълнени с култура и акробатика, седнахме на нашата си, тайна палуба, извадихме си едно шише вино, което бяхме забравили в чантата на влизане, отворихме си един шоколад и се загледахме щастливи в тъмните води, които се вълнуваха под нас. Беше прекрасно време, прекрасна вечер, а ние бяхме на място, което ни правеше истински щастливи.
Накрая съвсем оклюмахме, прибрахме в каютата и си почетохме на глас – един любим навик, за който имаме толкова малко време, че всеки път се наслаждаваме докрай. И заспахме.
Но, не задълго, приятели. Час по-късно се събудих в огромното си, луксозно легло, климбичкайки се на всички посоки. Имаше вълнение и целият кораб се вълнуваше заедно с него. Изобщо не беше неприятно, но беше страшно. Поне на мен ми беше. Мъжът ми, от своя страна, ни най-малко не се трогна и стоически ми отговори на следните питания:
„Ще умрем ли?“
„Убеден ли е, че няма да умрем?“
„Откъде знае, че няма да умрем, ако никога не е бил на такъв кораб ?
„Защо не е бил на обучението? Сега само аз съм била, а нищо не разбрах.“
„Мен ли обича най-много на света?“
И други жизненоважни въпроси, които се нуждаеха от спешен отговор преди да напуснем този свят.
Накрая така се изтощих и така хубаво ме люлееше корабът, че заспах и се събудих съвсем здрава и щастлива на пристанището в Барселона.
Закусихме, поотупахме се от съня и хоп-троп на рейса, който ни изхвърли в каталунската столица.
Моментално попаднахме на един био базар от който си купих много гадно вино, ама нали био, хак да ми е, и тръгнахме да обикаляме със скоростта на светлината, защото имахме само 5 часа.
Първата ни дестинация беше Музеят на съвременното изкуство в Барселона. Ние обожаваме съвременно изкуство и където има музей на това специално изкуство, веднага се мятаме нетърпеливо към него.
Е, мога да кажа, че за пръв път бях дълбоко разочарована от Музей на съвременното изкуство. Висяхме там два скъпоценни часа, за да гледаме посредствени неща и така се ядосахме, че свят ни се изви. Но смело продължихме към известната катедрала в Барселона, в която трябваше да сме си запазили час, за да влезем, та я видяхме само отвън. Великолепна, изключителна сграда, пред която седнахме, изядохме по един сандвич и продължихме да тичаме.
Какво тичане падна. Ама тичане ви казвам! Да минем през музея на Салвадор Дали, да минем през квартала с невероятните дюкяни, магазини и барове. Да притичаме през цяла Барселона, задъхани, потни, провиквайки се от време на време „Гледай, гледай тоя балкон, лелеееееее“ и после продължавахме да препускаме нататък.
Всичко видяхме на забързан каданс. Един невероятен град – с по-бедни квартали, в които имаше комунистически клубове, пълни с млади 15-годишни момичета и момчета, а до тях страхотно стилни бръснарници и фризьорски салони. Великолепни сгради с такава архитектура, че очите ти се насълзяват. Изключителни барове, страхотни ресторанти, стотици маси навън, на които всички пиеха мохито в еднолитрови халби.
Не видях много от Барселона. Мисля, че мога да се кандидатирам за най-бързо разглеждане на Барселона за годината. Накрая, напълно изтощени, се прибрахме с био виното в ръка, ядохме, ударихме един душ, един театър (всяка вечер нова постановка – луксозна работа), една вечеря и остатъкът от вечерта не е ваша работа!
Следващия път ще ви разкажа за най-щастливия си момент от 2016-та. Не, не е нанасянето в новото жилище. Не е и новата ми работа. Не е и шестицата на детето по български. Най-щастливият ми момент се състоя в най-мръсния арабски квартал на Марсилия. А защо, ще научите другият вторник или просто се опитайте да познаете. Мисля имате достатъчно информация за ограничената ми персона и нейните любими занимания.
МАЙКО МИЛА ИЗДАВА ПЪРВАТА СИ КНИГА! ВЕЧЕ МОЖЕ ДА НАПРАВИТЕ PRE-ORDER ТУК, А МОЖЕ ДА ДОЙДЕТЕ И НА ОФИЦИАЛНОТО Ѝ ПРЕДСТАВЯНЕ НА 23 ФЕВРУАРИ – ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ ЗА СЪБИТИЕТО ТУК!
