Темата за репродуктивните трудности не е чужда на Майко Мила! – вече споделихме с вас няколко трогателни разказа, като „Една щастлива инвитро история“, „Инвитро процедурите в България. Игра на надежда и мълчание.“ и „Моите недоносени бебета, моите малки герои“. Сега своята история споделя Виолина, която веднъж успешно е преминала инвитро процедурата и дори е била донор на яйцеклетки, а днес пред нея стои ново предизвикателство – да зачене втори път. Силно се надяваме краят и на тази история да бъде щастлив!
******
„Майко мила!“
Това може би беше първото, което си помислих веднага след излизане от кабинета на докторката... Или може би второто, веднага след „Ами сега накъде?“.
Та, историята отначало, ама накратко, че да имаме време и за изводите, съветите и правилата, към които е добре да се придържаме, влизайки в „битката“ за така желаното дете!
24-годишна, млада, красива и умна, среща млад, но не чак толкова красив и умен младеж, и желаят да създадат семейство. Започва се ходенето по лекари, лапароскопия за отстраняване и на двете маточни тръби.
Първо инвитро – успешно. Роди се Тя – моето малко фъстъче, както сама желае да я наричам днес. Вече 7-годишна.
В рамките на 5 години след нейното раждане опитахме още няколко пъти – 2 пъти финансирано от Центъра за асистирана репродукция, приключващи с положителен кръвен тест, но не и последваща бременност.
Тогава вече знаех за това, че има много жени, които всъщност чакат своя донор. Донор на яйцеклетка. Защото те нямат свои, въпреки че има и около 25 – 30-годишни момичета.
И реших – ще стана донор! Ще разделим сумата за медикаментите, непосилна ми е иначе. И ще даря – ще има за нея, ще има и за мен. Така и стана, дарих!
Ей, да знаете само какво хубаво му става на човек! Знам, че ще има и много които няма да ме разберат – тази лудата, дето ѝ става хубаво, след като е дарила част от себе си, за да гледат чужди хора детето ѝ.
Но този разказ не е за тях.
Та, дарих. Чувството на удовлетвореност сигурно малко хора го знаят. И на щастие – неописуемо. Защото и аз бях бременна. Чаках момченце. Обаче сърчицето му спря в 12-та гестационна седмица.
Спонтанен аборт. Мисед аборт. Все тая кой как ще го нарече. Изключително добре описано в статията 10 неща, които научих от спонтанните аборти.
Последваха добре познатите чувство на саморазруха, празнота, караници и не чак толкова неочакван развод. Държа да кажа, че не съжалявам за нищо, най-малко за развода.
Сега съм щастлива, приела пораженията, загубите, развода. Срещнах моя Човек, който ни обожава с моята 7-годишна фъстъчка. И започнахме да мечтаем. Докато не чухме – изчерпан яйчников резерв, стойности на Анти-Мюлеров хормон – по-ниски от 0,5...
Шах, ама с пешката! От позицията на донор ставаш човекът, който се нуждае от донор! Отчайващо се нуждае от донор!
Да, де, ама се нуждая аз.
Ами той?
Той какво ли ще каже, какво ли мисли? Би ли го приел? Би ли минал по този път с мен? Би ли го обичал? Би ли се грижил за това дете, което няма да е съвсем негово? Хаос от мисли, въпроси, самообвинения, самосъжаление.
А отговорът е тъп и прост.
Той ме обича. Разведена. Обича дъщеря ми. Която съвсем не е негова и дори не е станал свидетел и участник в бременността и раждането. Нито пък в отглеждането ѝ през първите ѝ 6 години. Но я обича и иска най-доброто за нея. И за мен.
Сега ни предстои избор на пътя, имаме няколко пред нас. Ще го изберем заедно. И по който и от всички пътища да тръгнем, аз знам едно – Той ще ме държи за ръка. Дъщеря ми - също.
На него мога да кажа само „Благодаря ти! Обичам те!“
А на непозната жена с огромно сърце, която би станала донор (някак така и не я харесах тази дума) на отчайващо бленуващите за дете, като мен пък, не съм сигурна какво бих ѝ казала.
Ще е нещо между:
1. Благодаря!
2. Ти си най-великодушният човек на света!
3. Бъди благословена!
4. Всичко се връща!
5. Не знам как бих живяла без теб!
6. Ти не си донор на биологичен материал. Ти не просто даряваш живот! Ти ме караш да вярвам в доброто!
7. Нека светлината, която ти ми даде, се върне при теб, поне трикратно!
8. И още хиляди все още неподредени фрази, въртящи се в главата ми. Неподредени, но в една посока – всичко най-най-най-добро за тази свята жена!
Аз вярвам, че тя е там. Аз вярвам, че ще извървим пътя, отреден ни за да стигнем до така желаното бебче. Аз знам, че той е Моят Човек. Аз знам, че дори и пътят да не завърши с желаното бебе, то поне ще имам много поводи да вярвам в доброто. Че добро все още има в много от нас, и си го носим, и чакаме то самò да излезе.
Аз вярвам в чудеса и имам мечти, които дори медицината не може да ми вземе!
