Три българки бяха ликвидирани от партньорите си през изминалата година в зловещо доказателство на иначе сухо звучащия факт, че домашното насилие е придобило епидемични размери в държавата ни.
Официалната статистика сочи, че всяка четвърта жена (а вече се говори и за всяка трета) у нас е жертва на домашно насилие, а в тази статистика очите бодат следните няколко случя от изминалата година:
смъртта на Виола (убита от партньора си Стефан Станев, който първо я удрял със стик за голф, след това я душил и накрая я ръгал с три различни ножа, в продължение на 1 час)
смъртта на Елена (застреляна от упор с четири куршума, докато пиела кафе с приятелка в столичния квартал „Лагера“; убиец е съпругът ѝ, с когото е била разделена от 2 години )
смъртта на Катя (причакана на връщане от работа от съпруга си, с когото била разделена от месец, който пред десетки свидетели я удря и я намушква с нож, оставяйки я да умре на улицата)
Към тази смразяваща хронология прибавяме десетките случаи на жени, които са насилвани, бити и дори заливани с киселина (Бела от Велинград, майка на пет деца, която е причакана от съпруга си, с когото са разделени – той я пребива и след това я залива с киселина).
Като всеки друг криминален случай и тези предизвикват широк обществен отзвук (поне за известно време), а парадоксът е, че колкото повече стават, толкова по-видими стават сходствата между всички тях. Ето няколко – почти всички от жертвите вече са подавали (многократни) сигнали в полицията, че партньорът им ги тормози и насилва, а Елена дори е изкарала ограничителна заповед срещу бившия си партньор. Това обаче въобще не му пречи да я доближи посред бял ден и да я застреля с пистолет пред очите на десетки хора.
В Майко Мила! всяка седмица получаваме по някое и друго съобщение от жени, жертви на домашно насилие. Някои от тези разкази вече сме публикували, други тепърва ще пускаме, защото сме наясно, че първата стъпка в борбата с домашното насилие е вдигането на завесата над проблема.
Срамът у жертвата, нежеланието да се признае проблемът от страна на роднини и близки, стигмата “Тя сама си е виновна, кой знае с какво го е предизвикала“ и арогантното отношение от страна на обществото, изразяващо се в „неразбиране“ защо жертвата просто не стане и не си тръгне, както и от страна на близките на жертвата, които много често я пращат обратно при насилника с думите „Той ти е мъж, ще си го търпиш“, не правят нищо друго освен да осигуряват на домашните насилници комфорт и чувство за тотална недосегаемост.
Много често водещата причина жените, жертви на домашно насилие, да стоят при насилника, е фактът, че той е направил живота им тотално зависим – финансово, емоционално, социално.
Често тези жени нямат собствени средства, не работят, в огромен брой от случаите са с малки деца (малко известен факт е, че домашното насилие придобива яростен характер, след като жената забременее).
В Майко Мила! няколко пъти сме получавали съобщения от жени, които ни пишат с отчаяна молба за помощ и преди или малко след като сме успели да им отговорим, те изтриват профилите си във Фейсбук или ни предупреждават, че ще изтрият цялата комуникация от съображения за сигурност – тъй като партньорите им следят какво правят и с кого общуват онлайн.
Водещият въпрос от тези жени е – към кого да се обърна за помощ? Кой може да ме защити?
И отговорът на този въпрос не е много лесен, нито пък изобилства от разнообразни опции.
Българската държава не осигурява убежище за жени, жертви на домашно насилие. Това, което осигурява, е описано в Закона за защита от домашно насилие, и в конкретика включва:
- задължаване на извършителя да се въздържа от извършване на домашно насилие (когато жената е викнала полиция вкъщи или е подала жалба в районното) (как се задължава да СЕ ВЪЗДЪРЖА от насилие можем да попитаме трите убити жени)
- отстраняване на извършителя от съвместно обитаваното жилище за срока, определен от съда;
- забрана на извършителя да приближава пострадалото лице, жилището, местоработата и местата за социални контакти и отдих на пострадалото лице при условия и срок, определени от съда;
Уви, всички тези мерки никак, ама никак не бяха от помощ на Виола, Елена и Катя, а вероятно и на много други жени като тях, чиито партньори са били предупредени от полицията да се въздържат от домашно насилие.
На фона на всичко казано дотук, тези дни в държавата се развихри един безобразно нелеп и нагъл сценарий, скалъпен от шепа хора (ако трябва да сме фактологично издържани - Корнелия Нинова и няколко мъже - Валери Симеонов, Красимир Каракачанов, Божидар Лукарски, Петър Москов, Ангел Джамбазки), във връзка с така наречената Истанбулска конвенция за борба с домашното насилие и насилието над жени.
В желанието си да отместят фокуса от основния проблем - че всяка трета българка е жертва на домашно насилие, и в опит да създадат несъществуваща новина, няколко български политици засилиха по наклона на общественото доверие абсурдната концепция, че този документ отваря врати към навлизането на „трети пол“ и „узаконяването на гей бракове“.
И всичко това – заради употребата на израза „социален пол“, в който те видяха удобна опаковка за внасяне на сексуална паника и смут сред иначе консервативното българско християнско семейство със здрави полови и сексуални устои (свободна перифраза на всичко, което се чу от противниците на Конвенцията).
За да бъде спрян този водевил, е необходимо да се разясни какво Е Истанбулската конвенция, защо е важно България да я подпише и защо подписването ѝ не ни обрича на риск в страната да нахлуят „ирански травестити“ (пак част от нелепите аргументи на противниците на документа).
Като начало – пълното име на конвенцията е Конвенция на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието срещу жени и домашното насилие (подписана е в Истанбул и затова краткото ѝ название е такова). Това е най-пълнообхватната законова рамка, която съществува в момента по отношение на борбата с насилието срещу жени и момичета.
Истанбулската конвенция залага минимални стандарти, които правителствата трябва да покриват и изпълняват в борбата с насилието срещу жени. Когато едно правителство ратифицира Конвенцията, то вече е законово обвързано и задължено да я следва.
Ратифицирането освен това означава дългосрочно национално задължение за борба с насилието срещу жени и създаване на мерки за повишаване на сигурността на жените в страната. Това е прагматичен закон, който не просто стои на хартия, но има и реално изражение – благодарение на него момичетата и жените ще знаят, че имат право да живеят живот, свободен от насилие и страх от насилие.
Някои от страните, които вече са ратифицирали конвенцията, са: Албания, Андора, Австрия, Белгия, Босна и Херцеговина, Дания, Франция, Италия, Малта, Монако, Черна гора, Португалия, Сърбия, Словения, Испания, Швеция и Турция.
Ето какви мерки са заложени в документа:
ПРЕВЕНЦИЯ
редовно провеждане на обществени кампании по проблема за домашното насилие;
обучение на хора, които да работят с жертвите на домашно насилие;
образователни инициативи за равенството между мъжете и жените, половите стереотипи, насилието срещу жени и момичета и ненасилственото разрешаване на конфликти в межуличностните отношения;
стимулиране на медиите и частния сектор да прилагат по-силни политики, напътствия и стандарти за превенция на насилие и уважение към достойството на жените;
създаване на специални програми, в които да бъдат включвани извършителите на домашно насилие и сексуалните насилници;
ЗАЩИТА
Страните, които ратифицират Истанбулската конвенция, трябва да осигурят на жените и момичетата, жертви на насилие, следната защита и подкрепа:
Изграждане на достатъчен брой убежища, осигуряващи безопасно настаняване
Изграждане на достатъчен брой кризисни центрове за жертви на изнасилвания и сексуално насилие, в които да бъде осигурена медицинска и съдебно-медицинска помощ, психологическа помощ и консултиране на жертвите
Задължение за въвеждане на денонощни, национални и безплатни телефонни линии за помощ, в допълнение към специализираните такива (ако има такива)
Осигуряване на достъп на жертвите до услуги, от които имат нужда, като съдебна помощ, психологическо консултиране, финансова помощ, настаняване, образование, обучение и помощ за намиране на работа
НАКАЗАТЕЛНО ПРЕСЛЕДВАНЕ
Страните, ратифицирали Истанбулската конвенция, трябва да предприемат мерки за наказателно преследване на извършителите на домашно насилие, като:
дефинират и криминализират различните форми на насилие срещу жени и момичета, включително психологическото и физическото насилие, сексуалното насилие и изнасилванията, следенето, гениталното осакатяване, насилственото встъпване в брак, насилствените аборти и насилствената стерилизация;
взимат мерки за осигуряване на ефективно разследване на всеки сигнал за насилие срещу жени и домашно насилие
гарантират, че културата, традициите, религията, навиците или така наречената „чест“ не са смятани за оправдание и обяснение на случаи на домашно и друг тип насилие срещу жени
Можете и сами да прочетете пълния текст на Конвенцията и е добре да го направите, за да се уверите със собствените си две очи, че никъде в нея не се говори за трети пол, гей бракове и сексуални извращения.
Говори се обаче за някои много по-неприятни неща, които доста българи предпочитат да не излизат на бял свят, а да си стоят там, където винаги са си стоели – на топло и добре заметени под изтупаното (от жената) чердже.
Говори се за „насилие срещу жени“, което е дефинирано като нарушаване на човешките права и форма на дискриминация срещу жени, и което означава всички актове на насилие, базирано на пола, резултатът от които е, или би могло да е, физическа, сексуална, психологическа или икономическа вреда или тормоз срещу жени, включително и заплахите за подобни действия, насилственото лишаване от свобода, независимо дали се случва публично или в домашни условия:
В Конвенцията думата „пол“ означава социално-конструирани роли, поведение, дейности и качества, които определено общество смята за подходящи за мъжете и жените.
Насилието срещу жени, базирано на пол, означава насилие, което е насочено срещу жена, защото тя е жена, или което засяга предимно жените.
А нали знаете каква е социално-конструираната роля, поведение, дейности и качества на женския пол в България, обяснено на прост език?
Айде, не се правете, че не знаете!
Това е онази роля, в която на жената, по силата на „традициите“, „очакванията“, „навиците“, „християнските устои“, любимото „а пък бабите ни едно време...“ и всякакви други удобни, високопарни и нищонезначещи изрази, ѝ се приписват следните изключителни и абсолютни отговорности, задължения и вярвания от типа на:
готвенето е женска работа
чистенето е женска работа
прането е женска работа
гледането на децата е женска работа
жената е слабият пол (толкова е слаб, че дори нямаме броично изражение, за разлика от мистичния „трети пол“)
„Само жените плачат“
розовото е за момичета
жените са смирени
жените са усмихнати
жените си стоят вкъщи и гледат децата, мъжете ходят на работа и пътуват
шофираш като жена
крякаш като жена
жената трябва да бъде „научена“
и т.н., и т.н.
Много ясно, че когато някоя жена изрази несъгласие социалната ѝ роля да се изчерпва с изпълнението на тези изключителни и абсолютни отговорности, се стига до насилие, облечено в следните следните нефелни обяснения:
не си изчистила
не си изпрала
къде си тръгнала да излизаш??
не си сготвила
кой ще ТИ гледа децата, докато...
аз сега ще те науча!!
и т.н, и т.н.
Всички тези схващания се заформят и поддържат още от ранно детство, благодарение на същото това традиционно, консервативно и богобоязливо общество, което, като отиде в магазина за играчки, купува на малкото момиче мъничък моп, с мъничка кофичка и мъничка метличка, за да се учи от малка да е домакиня, да помага на мама с готвенето и да се грижи за къщата, и да не ѝ знае много устата.
Или ѝ купува мъничка кухничка с множество мънички розови чашчици, за да може от малка да се учи да сервира чайче и кафенце на момченцата, да е добра, усмихната и спретната домакиня, която не се противопоставя и не възразява, защото такава е природата на жената - тиха и смирена.
А след това продължава да ѝ внушава през целия ѝ живот, че нейната роля е да гравитира около тези битови и домакински дейности, за да осигурява - по дефиниция на пола ѝ, разбира се - комфорта и благоденствието на семейството.
Проблемът ще продължи да съществува в същия вид, докато не бъде изваден на бял свят в цялата си уродливост и срещу него не започнат да се прилагат истински мерки – например като тези, посочени в Конвенцията. А понеже всички вече знаем, че превенцията е най-добрата защита – да, това включва И въвеждане на подходящо образование, така че децата да растат със знанието, че:
- мъжете и жените са равнопоставени
- когато една жена каже „Не“, това означава „Не“ (а не маскирано и свенливо „Да“)
- домакинската работа е обща, а не „женска“
- гледането на децата е обща работа, а не „женска“ (в този смисъл, няма нищо, което една жена прави като майка, което да не може да го прави и мъжът - освен физическото раждане и кърменето. Ако мъжът може да си забърка уиски с кола, вероятно може да забърка и мляко с вода)
- жените имат право да избират своя партньор, работата си, образованието си и начина си на живот по същия начин, по който имат право да го правят и мъжете;
От векове българската жена е подлагана на тормоз, насилие и всякакви посегателства, базирани именно на стереотипните схващания за нейните отговорности и задължения.
Достатъчно е да влезете под произволна новина за насилие срещу жени и да се зачетете в мненията отдолу – ще ви стане ясно, че проблемът е по-голям, отколкото можете да си представите, и съществува в размери, от които ще ви побият тръпки.
Вчера прочетох следното мнение на мъж:
„Жената е родена за БЕЗУСЛОВНА любов, но при мъжът е точно обратното - когато обича жена, той ѝ поставя условия. Формира я, извайва я, и я подчинява.“
Това изумително по своята наглост изречение олицетворява целия проблем.
В България МНОГО мъже са научени, че жената им е длъжна безусловно заради социално-конструираната, пардон – полова, женска роля. По тази причина те се смятат за овластени да я „подчиняват, извайват и оформят“, ако се наложи – със стик за голф, пистолет или нож.
Това обезличаване и малтретиране на жената е наложително да спре, но то няма да спре, защото мъжете, които бият жените си, ще се плеснат по челото и ще си кажат – айде, стига вече съм я извайвал и оформял, а вместо това да взема да изчистя вкъщи!
Ще спре, когато има национална политика срещу домашното насилие, когато насилниците знаят, че ще бъдат преследвани от закона, когато жертвите знаят, че имат защита от тях и когато на децата им се обяснява в училище и вкъщи, че момичетата и момчетата са равни, както и че момчетата няма специални привилегии и права само защото са момчета, и получаването на отказ няма да увреди честта или половите им органи (по популярното схващане „нали е момченце, да не му стане нещо“).
И докато държавата и възмутени граждани се тресат от ужас заради измислиците как в училище децата ни ще учат за несвойствените полови роли, същите тези деца ще продължат да живеят в домове, в които, съобразно изконните български традиции, бащата бие майката и я праща в кухнята да пържи яйца, вместо да се прави на много умна, да иска да работи или да има личен и самостоятелен социален живот.
Ще живеят в домове, в които майка им довечера ще бъде набита, ритана, малтретирана, а може би и убита, защото не е изпрала, не е изчистила, не е сготвила и, въобще, не се е държала така, както социално-конструираната ѝ роля, пардон – ПОЛ, на жена ѝ отрежда да го прави.
За това е Истанбулската конвенция. За това и нищо друго.
Създадена е, за да се бори със схващането, че социално-конструираната роля на мъжа му дава правото да се държи така с жените, както и с вярването, че това е в реда на нещата. Или, хайде, не съвсем в реда на нещата, ама по-добре да не говорим за това, защото така или иначе винаги си е било така, а и "кой знае какво ще си кажат другите".
Но социално-конструираните роли са изградени върху традиции и тези традиции са устойчиви, издържали са през вековете, и, нали разбирате - няма сега да се пречупят пред някаква си Конвенция, която ще ни задължи да наказваме насилниците, да построим убежища за жени, жертви на насилие, и да им осигурим защита, подкрепа и сигурност, така че да почнат тия жени да си въобразяват, че имат някакви права.
Ето в това е проблемът и ако някой ви каже, че проблемът е, че в тази Конвенция се говори за Трети пол, не му вярвайте. Тя е насочена единствено към проблема с насилието над жените.
А нашият проблем е, че ако подпишем Истанбулската конвенция, ще се наложи да си разбутаме удобния социален конструкт, в който нещата са ясни и прости - жената чисти и пере, а мъжът пие и бие.
Така, както си е било цял живот. И който оцелее - оцелее.
Е, Виола, Елена и Катя не успяха. Но нали всички знаем? Те са си виновни.
И няма да допуснем това да се промени.
