fbpx
Жените могат всичко

Ирина Атанасова и кожата, в която живеем

24 септември 2020

Това на вашите екрани е Ирина, която не се страхува да пита и да говори за психичното здраве, което е сред най-неглижираните проблеми в България.

Прави го в платформата си “Кожа”, която противно на всички схващания е сайт за психично здраве, а не за дерматологични продукти. 

В нея Ирина пише по всякакви теми, свързани с психичните разстройства и тяхното адекватно комуникиране, успявайки да привлече за каузата си някои от най-обичаните и популярни българи, които споделят своя опит и преживявания.

(Вашите Красимира и Елисавета също са сред тях.)

Докато се опитва смело да промени обществените нагласи към това какво е психична болест в държава, в която е по-сигурно да отидеш да си лееш куршум, вместо да посетиш психиатър, Ирина разделя времето си между България, Белгия и Германия.

Работи в Брюксел като комуникационен експерт на свободна практика, а след завършената българска филологи и магистратура по психология в Лондон, от тази година Ирина отново ще учи.

Междувременно (кога?!) успява да организира и благотворително събитие с кауза, свързана с психичното здраве.

На 26 и 27 септември на стадион Раковски се организира “Здрав дух, здраво тяло” с атлета Краси Георгиев. Той ще тегли огромен пикап като символ на тежкото психично бреме, с което често всеки от нас живее.

Който има желание, може да се включи да подърпа с него.

Ако тегленето на пикап не е вашата дисциплина, на стадиона ще има много други забавни и полезни и за духа, и за тялото активности. Всеки е добре дошъл, а пък за деца ще е чудесно.

По време на събитието ще се събират средства за изграждането на мека стая в психиатрията в Ловеч по инициатива на “Кожа” и Ирина Атанасова.

А ето я и нея самата в любимата ни рубрика “Жените могат всичко”.
И още как.

Ирина Атанасова

В какъв момент решихте да създадете платфомата за психично здраве “Кожа”? 
– Аз имам т. нар. преживелищен опит с депресия и тревожно разстройство. В преломния период между гимназия и университет това за мен стана проблем, който не можеше повече да бъде пренебрегван. 

Тогава нямаше много смислена онлайн информация на български. В общи линии темата се изчерпваше с “уплах”, който се коригира с леене на куршум и всичките производни. 

В дългомесечното си търсене на решение минах през изследвания, скенери, психиатри, невролози, антидепресанти и накрая попаднах на психотерапевт, с когото минах през лична терапия, а това ме отведе да уча в Лондон. 

Фондация “Кожа” има няколко предшестващи проекта. Първият беше седмична колонка в наш всекидневник, която разглеждаше различни психични теми и отговаряше на писма от читатели. 

В началото си мислех, че ще трябва да си ги пиша сама, но за изненада на всички, писма започнаха да пристигат от цялата страна. 

Вторият вариант беше блог, в който правех интервюта със специалисти в сферата на психичното здраве от водещите световни университети. 

Еманацията на този опит беше “Кожа”. 

За мен беше важно да има онлайн пространство с информация на български за най-разпространените психични разстройства, където да се говори открито за грижа и превенция. След това започнахме и интервютата с популярни хора, за да направим темата по-позната, по-малко страшна, по-малко стигматизирана. 

По време на фотосесиите с популярни хора за интервютата им в "Кожа"

Какво ви изненада, когато започнахте да каните популярните лица?
– Не спира да ме изненадва положителното им отношение. Имаме единични случаи на непредвидени реакции, но повечето участници откликват много радушно, разпознават отсъствието на темата от обществения диалог и подкрепят каузата да се говори открито за психично здраве. 

Наблюденията ми обаче са, че към темата се подхожда предпазливо и витае боязън от обществената оценка - какво ще се случи, ако това, което споделя, бъде отхвърлено, осмяно. 

Имахме случай на популярен участник, който се отказа в последния момент от притеснения как ще бъде интерпретирано интервюто от жълтата преса. 

Често прекрасно изглеждащи мъже и жени споделят за проблемно самочувствие, хранителни разстройства, но и за триумфите си над робуването на стереотипното мислене, над съмненията и угаждането на измислени очаквания. 

Какво според вас значи “да се чувстваш добре в кожата си? Кога за последно се чувствахте така?
– Полагам грижи да се чувствам всеки ден добре в кожата си, защото знам колко зле мога да се чувствам в противен случай. 

Това за мен означава, на първо място, да не съм тревожна, мисловният ми процес да не е затлачен от негативизъм и черногледство и да имам енергия. Все неща, на които, ако си склонен към депресия, както съм аз, можеш да се наслаждаваш безплатно. 

На второ място, идва и суетата ми. Моята е психопат.

Издебва ме и когато се разсея, започва да ми шепти в ухото, че ще се чувствам по-добре, ако отслабна с 3 кила, ако си набия ботокс между веждите и “Ако за следващия рожден ден си сложиш мъъъничко филър в устните”.

Както и: “О, Боже Господи, какво ще правим, когато бузите ти увиснат съвсем?!?”

Ирина Атанасова

Какво може да “пробие” вашата кожа?
– Светът, в който живеем, с всичката информация и избор, и несигурност, и псхопатия, и нелекувани неврози (моите собствени и тези на другите) ни предлага всекидневен обстрел от неща, които ни пробиват. 

Дали в изблик на домашна драма ще кажа нещо тъпо и обидно на партньора ми и след това сама ще се “дупча” отвътре в пристъп на самонаказание, или ще се зачета в изказване на някой от българските управляващи и това ще ми скапе настроението за деня – все пробиви, които се опитвам да избягвам. 

Кои според вас са основните проблеми, свързани с психичното здраве, които съществуват у нас?
– Да започнем оттам, че политическото отношение към психично-здравната грижа в България и нейното управление е трагично. 

Условията в психиатриите са “нечовешки и унизителни”, както констатира доклад на Комисията срещу изтезанията към Съвета на Европа, а нашето собствено Министерство на здравеопазването определи миналата година същите тези условия като “критични”. 

На този фон обаче Националната стратегия за психично здраве е на трупчета повече от година. Психиатричният бюджет е около 2% от държавния здравен бюджет, а за посрещане на реалните нужди, трябва да е около 10%. 

Има огромна липса на специалисти. Общият брой на психиатрите в България към 31 декември 2016 г. е 518. Това е 7,29 на 100 000 души. За сравнение, броят на психиатрите на 100 000 в Швейцария е 30, във Финландия 26. 

И нищо чудно, че специалисти няма, при средна месечна заплата от 900 лв. 

Профилактика и превенция няма никаква, няма и следболнична помощ. Здравната каса покрива само преглед при психиатър и стационар, съответно психичното здраве у нас започва и приключва с психиатричната болест. 

Но и психично болните, стигнали до болница у нас, трябва да разчитат на късмет - да не ги малтретират и унижават, да не станат част от схема за източване на касата, да не потъпчат човешките им права, да не се поддават на ужаса от мизерните условия и в крайна сметка - късмет да оцелеят. 

В началото на 2019 г. трима души нямаха късмет и изгоряха живи в пловдивската психиатрия, заключени в стаите си.

Няколко месеца по-късно пожар имаше и в психиатрично отделение в София, тогава нямаше жертви. 

След този инцидент тогавашният министър на здравеопазването обеща да отпусне 10 милиона за ремонт и подновяване на материалната база в психиатриите в страната, както и да приоритизира обучението на млади психиатри.  

Вече няколко месеца се опитвам да получа информация били ли са отпуснати тези пари и как са били усвоени. 

По време на фотосесиите с популярни хора за интервютата им в "Кожа"

С какви предразсъдъци във връзка с психиката и възприемането на тялото, в което живеем, сте срещали най-често?
– У нас комфортно и задружно битуват всички клиширани предразсъдъци: мъжете не плачат, жените са слабия пол и не могат да шофират, алкохолът лекува всичко, депресията е мързел, на психолог ходят само лудите, психотерапията е прищявка, какво ще си кажат хората, той/тя си го е заслужил…

Ето съвсем пресен пример: писа ми моя позната, притеснена, че мъж от приятелския им кръг често говори, че не вижда смисъл и ще сложи край на живота си. 

Поговорихме, насочих я към психолог, с когото да обсъдят как да подходят към тази деликатна ситуация, както и да поговорят с този свой приятел с емпатия и разбиране, да му предложат подкрепа и връзка с професионалист. 

Съпругът на моята позната обаче се оказа, че не вярва в “такива неща” и “ние тук” решаваме проблемите с бутилка уиски и задушевен среднощен разговор. 

Надявам развръзката на тази история да има своя щастлив край. Но истината е, че психичното разстройство депресия не се лекува с алкохол. 

Всъщност, алкохолът е депресант. 

След няколко бири може и да ти просветне за два часа, но в дългосрочен план е лоша идея.  

На следващата сутрин, когато отвориш очи, освен натежала глава ще имаш и дваж по-тежки мисли. 

И ако приятелският ти кръг “не вярва в такива неща” и настоява да се лекуваш с пиене, тогава нещата стават сложни. 

Виждам като проблем битовия алкохолизъм и припознаването на алкохола като панацея, а пиенето му като признак на сила и мъжество. 

А оттук виждам и проблем в генералното ни разбирането за “сила” и “мъжество”, и в това, което сме изградили като имидж на “успешния човек”. Този имидж е дълбоко свързан с клишетата, които изграждаме и преливат в предразсъдъци, теми-табу, стигма. 

Ирина Атанасова

Тези предразсъдъци ли са причината хората да не търсят помощ, ако се чувстват потиснати, в депресия, тревожни?
– Често не разпознаваме дискомфорта, с който живеем, като психично-здравен проблем. 

Тъй като темата е дълбоко табуизирана, често липсата на думи, с които да назовем негативните преживяванията и усещания, ни оставят сами с преживяването. 

Думите, свързани с психично здраве, са дълбоко натоварени с негативно преживяване и с неразбиране. 

Знаем за депресия, може би сме чували за тревожност, говори се за панически атаки и наркотични зависимости, но асоциациите с всички тези понятия са тъмни, страшни, свързваме ги с отчаяние, изолация, нищета, самота, обреченост, с подигравки. 

Такъв е и начинът, по който грижата за психичното здраве съществува у нас - психиатрии, изолирани извън населените места, в окаяно материално състояние, пълни с оставени, необгрижвани с години хора. 

Няма грижа в общността, няма усмихнати, млади и приветливи лекари, няма информация, няма превенция, никой не говори за успешния си опит с психично разстройство или заболяване. 

Не помага и това, че много от личните лекари не са подготвени да откриват психично-здравни проблеми. 

Често оплакванията се квалифицират като проблеми “на нервна почва”, което идва да служи като генерално успокоение: щом е на “нервна почва”, значи не е “истински проблем”. 

От какво имаме нужда, за да се подобри средата в посока по-голяма толерантност и разбиране на психичните заболявания и душевните разстройства?
– Имаме нужда от смяна на културата. Това отнема много време и усилия, но не бива да се отказваме да настояваме за нормалност. 

Сега като че ли повече от всякога, в тези нестандартни условия на изолация, се заговори за грижа за психичното здраве и за неговата важност. 

Малко по малко се заговаря за психично здраве на работното място. Забелязвам пробуждаща се инициатива у нас в някои по-големи и, засега, предимно западни работодатели, които искат да подкрепят психичното благосъстояние на служителите си. 

Не бива да подценяваме икономическия ефект на неглижираното психично здраве - всяка година $1 000 000 000 000 (10 на 12-та степен) е цената, която глобалната икономика плаща в загубена продуктивност, по данни на СЗО.

Това би могло да е довод, който да мотивира промяна на държавно ниво.

Какво значи да си “луд” в България и какво в този контекст означава до болка познатото уж успокоително “ще ти мине”?
– Хората често приемат, че “лудостта” е причинена от нарушение в мозъка. Няма обаче преки доказателства в подкрепа на това. 

За много хора страданието, накарало ги да търсят професионална психично-здравна помощ, има корени в неблагоприятни социални обстоятелства: бедност, лоши битови условия, несигурна и нископлатена работа, липса на основни квалификации, живот в стресова среда или честа смяна на дома. 

Дори проблеми, които могат да бъдат трудни за разбиране от другите като някои от “традиционните” симптоми на тежко психично заболяване, често са свързани с предхождащи стресови събития и житейски обстоятелства, по-специално малтретиране или други форми на травма. 

У нас обаче има дълбока стигма върху “лудостта”. 

Зад отговори като “Ще ти мине”, “Не се лигави”, “Стегни се, “Пийни едно и се отпусни” стои незнание как да реагираме, непознаване и страх. 

Страх на мен да не ми се случи или “Ако се правим, че го няма, то може да изчезне”. 

Тези отговори обаче неглижират, дискредитират преживяванията на другия и го оставят сам в трудния момент. 

Разбира се, не сме длъжни да знаем как да реагираме на момента, ако някой сподели с нас, че е изправен пред подобно предизвикателство. 

Най-доброто е да бъдем искрени в незнанието си: “Не съм преживявал подобно нещо, но съм тук, слушам те и заедно ще намерим решение”. 

Консултирайте се с професионалист. Със сигурност е по-продуктивно от това да се правим, че проблем няма.  


Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross