fbpx
Бременност

Ин витро vs Съдба

13 август 2018

В Майко Мила! често говорим по темата за проблемното зачеване и, слава Богу, често отбелязваме и не един и два хепиенда. Инвитро процедурите в България. Игра на надежда и мълчание, Не искам повече въпроси! и Една щастлива ин витро история са само част от текстовете по темата.

И тъй като всеки разказ от първо лице е ценен и дава кураж на всички, на които им предстоят още битки и още очакване, днес ни гостува Александра Ценова, която ни зарежда с една приказна история за няколко ин витро процедури и... пълна къща с бъдещи баскетболисти!

*******************   

В днешно време все повече двойки са запознати с ин витро процедурите. Клиниките по стерилитет са пълни с мъже и жени, които желаят да станат родители – на пръв поглед съвсем обикновено нещо, напълно естествено за еволюцията на човечеството.

И все пак, много от тези двойки не говорят за проблемите си, не ги споделят дори с близки и приятели. Защото не желаят неадекватни коментари и въпроси, не искат да обясняват отново и отново случващото се, връщайки се към болката и изживявайки я за пореден път. И, необяснимо защо - срам ги е. 

Истината е, че обществото ни, макар и привидно доста информирано, не е много наясно с проблема. Няма да забравя баба ми, след като ѝ казах, че ще се подлагам на такава процедура, с осезаемо притеснение ме попита: „А кой ще бъде бащата?“.

Историята на всеки е различна, винаги придружена с много емоции, болка, надежда, разочарование и в най-добрия случай – щастие. Сега, през призмата на времето, мога да разкажа своята история без притеснение и дори с доза хумор.

Всичко започна преди 10 години, когато се омъжих, млада и зелена, на 22 години. Ах, колко наивна бях, че да имаш бебе може да е толкова лесно. След година опити без резултат, със съпруга ми решихме да потърсим медицинска помощ и да проверим дали всичко е наред.

Е, минах през доста разочароващи лекари. Един от тях, без всякакви задълбочени прегледи и изследвания, каза: „Ще стигнеш до ин витро и нещата ще се оправят“ (въпреки че се оказа добър пророк, в онзи момент нямаше никакви медицински аргументи в полза на твърдението си).

Последва лекар-експериментатор, който ми даде малко хапченца (част от стандартната стимулация), ей така, да пробваме какво ще стане. Друг ме прати на ядрено-магнитен резонанс, да ме пооблъчат малко без кой знае какво причина. Добре, че проявих неподчинение и не отидох.

Мина се още една година и тъй като съм човек на действието, реших да звънна в ин витро клиника, препоръчана ми от чичко Гугъл. Там ми предложиха час за след още една година. Звъннах на друга клиника. Приятна дама ме попита при кой лекар искам да си запиша час. Че откъде да знам, не бях се допитала до БГ мама и други форуми - просто казах да ми запишат най-скорошния час при който и да е свободен лекар.

Тук вече действие имаше – започнаха различни прегледи и изследвания. Така и обаче не бе открит конкретен сериозен отговор на въпроса защо не идва желаното бебе.

Предложиха ни да пробваме с инсеминация. Първа, втора, трета, четвърта… без резултат. Следваща стъпка беше ин витро. Кандидатствахме по така известния ФАР. Докато чакахме одобрение – към година – решихме да пробваме със собствени средства. Първо ин витро, второ ин витро… без резултат.

За една година преминах през три инсеминации и две ин витро процедури, защото имах цел, и защото съм човек на действието, който не се предава преди да постигне целта си.

Последва трето ин витро, по Фонда, финансирано от държавата. Така хубаво наблъскана с хормончета, добре стимулирана… и се получи! Забременях и родих дъщеричката си. Пълно щастие.

Бях решила, че не мога да се подлагам повече на толкова мъки и няма да пробваме за второ дете по този начин. Но уви, човешкият мазохизъм и женската издръжливост са велико нещо. Щом имаш желание, намираш и начин, събираш и сили.

Следващата стъпка беше да пробваме и ин витро със замразени ембриони. Все пак ни останаха потенциални близначета на дъщеря ми, но с година-две по-малки от нея, пък и както сме подкарали, да пробваме всички предлагани услуги на клиниката. Е, не се получи. Опряхме пак до великия Фонд.

Изчакахме си кротко година, минахме си по вече познатия път и хоп… забременях отново. Роди се синът ми. Щастието отново беше пълно.

Мина се още година и започна да се върти хубавата мисъл в главата ни: защо пък да не пробваме да имаме и трето дете. Някой сега би казал: „Е, ама вие вече сте нагли! Или не много с всичкия си!“ Е, защо? Просто обичаме децата си и имаме силата и желанието да дадем любов на още едно същество.

Имаше известни колебания, признавам си. Но след като дъщеря ми ми каза (без аз да съм споменавала за пъкления ни план): „Мамо, искам да сме три, да ни е по-весело" и предвид желанието на мъжа ми да имаме баскетболен отбор (играчите там са пет), планът беше ясен. Документите във Фонда - подадени.

Ноо… месец по-късно съдбата реши да се намеси и да си поиграе малко с нас.

Един ден, улисана от празненствата по Коледните празници, се сетих, че не съм имала цикъл от малко по-дълго от обичайното време. Цял ден ме преследваше натрапчива мисъл, която не ми даваше мира, придружена с едно познато за мен гадене. Реших да си направя тест за бременност.

Звучи невероятно, но беше положителен. След близо 10 години нережисирани опити. Не мога да ви опиша изненадата, вълнението, радостта – моята, на съпруга ми, на всички около нас, които знаеха историята ни.

Реакцията на гинеколога ми беше: „И какво се оказа, проблемът май бил в главата ти!“. Не мога да се възпра и да споделя, че 10 дни преди да разберем новината почина дядо ми, чието име нося, с когото имахме специална връзка и когото много обичах. Дълбоко вярвам, че той ми изпрати този невероятен подарък.

Съдбата този път реши да ни изненада, да ни покаже, че нещата могат да се случат и по обичайния ред и да надхитри медицината. Сега се моля всичко да е наред и скоро да се радвам на още едно малко съкровище вкъщи.

Отправям апел към всички борещи се: колкото и невероятно, понякога дори небивало да звучи, колкото и трудно изпълнимо да е, не губете надежда, борете се за мечтата си да имате дете и вярвайте, че все пак има нещо като съдба, която е предопределена за вас. Че всичко, което ви се случва, е с някаква цел и така е трябвало да стане.

Казват, че Господ изпраща изпитания на силните хора, които обича. А децата, там някъде, още неродени, сами избират родителите си. Просто бъдете търпеливи и не се отказвайте! Кураж!

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross