fbpx
Психично здраве

Интензитетът на емоцията на нагрубеното в училище дете може да е равен на този при възрастен, загубил работата си

16 октомври 2020

След като се запознахме с наскоро публикуваното проучване на платформата за психично здраве “Кожа”, решихме да поговорим със специалист, който да ни разтълкува следния резултат за детското психично здраве и развитие: 

12% от респондентите биха се консултирали с други родители и ако и техните деца имат проблеми, биха спрели да се притесняват; 

18% смятат, че детето им най-вероятно ще “израсте” проблема.

Какво се крие зад тези общо 30%, които предпочитат да пропуснат специализираната помощ, дори и да подозират, че такава се налага, и на какво трябва да обръщаме внимание в някои основни етапи от детството – за това говорим с психоложката Калина Йорданова

Калина Йорданова завършва магистърска степен по клинична психология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, магистърска степен по централно- и югоизточноевропейски изследвания и докторска степен по психоанализа и антропология в Лондонски университетски колеж Юнивърсити Колидж. През 2016 г. Се присъединява към “Лекари без граница”. Практикува в София като психотерапевт на жертви на изтезания, домашно насилие, трафик с хора; работи с деца.

– Какво стои зад онези общо 30% от изследването на “Кожа”, които свидетелстват, че родителите биха си спестили специализираната помощ за детето?

– Този резултат е подобен и на близо 30% от запитаните, които при психично-здравен проблем ще потърсят приятел, ще опитат да се справят сами или не знаят какво да направят. Вероятно тук е валиден аргументът, че не гледаме на психичното здраве със същата сериозност като на телесното и затова се оправяме, както можем. 

По отношение на родителите може би има още няколко причини. Едната е, че децата са мислени като израз на надеждата и здравето, на нещо, което ще ни надживее и продължи, а това изключва заболявания и дефицит. 

В този смисъл търсенето на съвет от приятел, а не от специалист, може да бъде отказ от признаването на проблема или поне заключването му в най-близкия кръг. 

На следващо място в нашата култура често имаме доверие повече на познат и приятел, отколкото на институция или непознат, било то и специалист. Тук е възможно да има трудност да се говори за лични проблеми пред друг, защото за много българи то е свързано със срам, страх от неприемане, несправяне и т.н. 

В моя опит съм забелязала и още два факта, свързани с родителите. Често детето е системен въпрос: т.е. неговите симптоми могат да изразяват проблем в родителската двойка или в семейството. Така например, родителска двойка, в която има отчуждение, изневери и напрежение, идва с дете, което ги е притеснило със затвореността си, ниския успех в училище и постоянното си пребиваване в интернет. 

Една хипотеза е, че детето изгражда механизми на избягване на реалността, защото в нея има нещо непоносимо около отношенията между родителите. Справянето обаче означава родителският конфликт да бъде назован, а много родители не са готови за това. 

Те често вярват, че водят детето на поправка и не се нуждаят от терапия. Не на последно място е и това, че детето „ще го израсте“ или „то не разбира“ (ако се касае за травматичен опит). 

Мисля, че зад това се крие вярването, че развитието е универсален процес, който е биологично зададен и не се влияе от средата, както и че тревогите на едно дете са по-малко сериозни от тези на възрастните. 

Детето обаче има по-малка емоционална и когнитивна зрялост да преработва средата, както и по-малко опит като база за съпоставка. Т.е. ако едно дете бъде нагрубено в училище, това може да има интензитета на загуба на работата при възрастния. 

Идеята е не да елиминираме всяка фрустрация отвън, за да расте детето спокойно, защото така то няма шанс да се научи да преработва загубата, а по-скоро да говорим с него за случилото се и как то се е почувствало, какви са правилата и как ние сме се справяли в аналогични моменти.

Много важно е с детето да се говори и то да бъде вземано сериозно, докато в същото време родителите не привнасят от собствените си тревоги в разговора.

– Откъде идва това “ще го израсте”? Какво всъщност “израстваме”?

– Предполагам, че в общия случай става дума за очакване да не се наложи да се сблъскаме с реалността, а решенията да се случат от само себе си. Ако нещо израстваме, това вероятно е метафора на плавното натрупване на опит, в който едно събитие от днес ни напомня на нещо отпреди и по този начин си обясняваме света, а опитът ни придобива свързаност, с което ние придобиваме идентичност. 

Това би означавало, че ако едно осиновено дете има трудности със страха от раздяла в първата си връзка, то е способно да си обясни това с факта, че някога е било изоставено, след това прието и заобичано, но нещо от тревогата от раздяла е останало да работи и в други отношения, които завързва. 

Това прозрение може да помогне ставащото тук и сега да се „разкачи“ от там и тогава, т.е. да се израсне. Тук обаче приемаме, че родителите спокойно и убедени в думите си са изговорили темата за произхода и са помогнали на детето си да разбере какво означава това, т.е. присъствал е един удържащ и създаващ смисъл възрастен, който е помогнал нещо плашещо да се превърне във факт от реалността, с който да се живее спокойно.

– С кого може да се консултира един родител в България, когато иска да свери със специалист как се развива детето му?

– Могат да се обърнат към психолог с опит в работата с деца. Важно е да проверят какво образование и опит има психологът, дали има някаква професионална информация за него, достъпна публично, как се чувстват при първата сесия.

Съществуват и центрове за работа с деца, финансирани от неправителствени организации, но те най-често имат специфична насоченост: аутизъм, домашно насилие и пр. 

Ако става дума за по-тежки състояние, трябва да знаем, че има детско-юношески психиатри и именно те могат да консултират деца. Уви, такива няма във всички градове.

– Доколко у нас е застъпена грижата за детското психично здраве? Има ли някакво проследяване?

– Въпросът за психичното здраве изобщо не е много добре застъпен, което личи в липсата на клинични пътеки по здравна каса за психотерапия. Така е и с детското психично здраве. 

Диагностиката, терапията и проследяването са по-скоро оставени на инициативата на родителите. Тук, разбира се, трябва да кажа, че има училищни психолози и учители, които идентифицират и насочват адекватно деца за терапия, както и педиатри с чувствителност към детското психично развитие. 

Това сякаш зависи основно от качествата на конкретния специалист, а не от общата политика в страната.

– Защо според вас у нас все още липсва доверие за работа със специалисти по детско развитие?

– Може би съществува непознаване на работата на психолога по принцип, откъдето и въпросният скепсис. 

Освен липсата на обществен опит с ходенето на психолог, липсата на достъп на много места и стигмата върху психичното здраве, тук ми хрумва, че клиничната психология, която в Софийския университет например се преподава във факултета по философия, оставя впечатлението за някакво мъгляво поле в хуманитарната област, а това всъщност е клинична дисциплина

Дълго време много от преподавателите не само в този университет бяха и все още са с опит в педагогически, философски и други свързани дисциплини, но без такъв в работата с пациенти. 

Това оформя някаква представа за психологията като за твърде субективна, небазирана на доказателства сфера, което не е вярно.

– Можете ли да отбележите няколко чувствителни момента в основните етапи от детството, които е добре да не се пренебрегват от родителите, защото биха могли да доведат до съществени проблеми?

– Когато аз виждам дете за анамнеза или първоначална оценка, това винаги е с родителите. В зависимост от възрастта на детето, то също е питано или наблюдавам действията му, както и интеракцията с мен, кабинета и родителите. 

Аз започвам с въпроси относно периода преди раждането на детето, за да се ориентирам как то е мислено и очаквано в семейството

Понякога се оказва, че е родено непосредствено след загуба, че е имало много бързо или много трудно зачеване и т.н. 

Питам за начина, по който са преминали бременността, раждането и периодът веднага след това, за да се ориентирам колко налични са били родителите, за да отговорят на нуждите на детето, дали нещо им се е сторило прекалено (плач, активност) или по-малко (реакция на бебето при повдигане, при кърмене, хранене, заспиване). 

За първите няколко години ме интересува времето на проговаряне, отбиване и прохождане, очния контакт, реакцията към близки и непознати, отношенията с братче/сестриче, ако има такива, употребата на местоимения, когато има реч, начина, по който играе (стереотипно, символно, с какво), храненето и отношението и на двамата родители към горното

За времето на детската градина – трудности при тръгване на градина, преживяванията на майката по повод на това, вписването на детето в групата на другарчетата, усвояването на правила и граници, и отново отношението и на двамата родители към това, както и отношенията в двойката.

За училищната възраст много зависи за кой етап говорим, но ако това е пубертетът, можем да очакваме актуализиране на всичко проблемно от детската възраст, което не е било адресирано навреме. 

Много трудно е да се очертаят всички възможности и е добре да се направи поне единична консултация за някаква диагностика.


Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross