След като разбрахме, че е зла, защото бебето ѝ не спи, Владимира Краева отново е в Майко Мила с чудесен разказ за едно злощастно пътуване извън града, което я е накарало да мечтае отново да има КПП-та и никой да не ходи никъде. Понякога природата идва в повече.
Наясно съм, че извън София има прекрасни неща: тучни поляни с цветя, стари манастири, кокетни градски площади, по елинпелиновски мрачни и романтични села пр. И въпреки това, до момента все не съм намирала всичката тази красота за достатъчно привлекателна, за да ме измъква от столицата всеки уикенд.
В този смисъл поставянето на КПП-та около София по време на извънредното положение не ме притесни особено, за разлика от затворените кина и ресторанти.
На 59-ия ден от извънредно положение бързо си припомних защо. Два месеца сме стояли затворени вкъщи и сега, когато вирусът очевидно се е изпарил яко дим, а непознати хора се прегръщат по улиците, аз и семейството ми излизаме от София и отиваме на село.
Първо, не можем да тръгнем един час след като сме тръгнали, защото баба ми е забравила да си обуе чорапи, а баща ми си е сложил грешен акумулатор на колата. Фалстартите никога не са сломявали ентусиазма на моето семейство за пътуване, затова и този път бързо сменяме акумулатора, взимаме чорапи, отиваме няколко пъти до магазина за забравени жизненоважни неща като киви, например, и тръгваме.
За 60 км спираме три пъти: веднъж детето повръща, веднъж аз изпадам в хипогликемия и му изяждам солетите докато то реве, веднъж кучето пищи в пристъп на тревожност. Нищо от това не е изненадващо. Детето повръща на всеки завой, откакто се е родило. Аз често забравям да ям, което никога няма да допуснете, ако ме видите, а кучето страда от генерализирана тревожност, която се обостря при пътувания. Впрочем, няма да допуснете и това, ако го видите.
Мъжът ми е със сенна хрема. Докато стигнем Драгичево, вече всичко му тече и той набичва климатика на -10 градуса. Всички настиваме. Понеже това, от което има нужда човек по време на предпазливите си първи крачки обратно в социума, са суха кашлица и кихавици.
Стигаме, майка ми на мига се впуска в мощно, истерично косене, от което баща ми веднага го хваща неговата си алергия, от трева, и се завира в къщата да погледа телевизия за първи път от сутринта. Майка ми връзва двете кучета под нейна юрисдикция, за да не ходят “в тревата”. Имало змии. И кой е чувал и виждал кучета, които да ходят в трева?
Мен ме ухапва комар по клепача. Кучето го ужилва оса. Окото ми почервенява. То пищи.
На площадката пред къщата нещо е яло гущер и го е повърнало. Кучетата се отъркват в тези атрактивни жизнени останки, вонят.
Баба ми три часа скубе някакви спешни тръни и накрая се просва на пейката зачервена и преуморена. Обясняваме й, че не е разумно на нейната възраст да скубе тръни часове наред приведена на слънце. Съгласява се, почива минута и половина и тръгва да гони детето с буца сирене. Детето обаче не иска да яде. Нито да спи. А и не може, защото и трите кучета лаят, нон-стоп.
Мъжът ми, с маска, пече месо на барбекю с ябълкови клонки и се превъзнася. Мразя селската романтика на скарите и барбекютата и цялото суетене около някакво месо.
Крещя.
Впрочем, селската работа също не ме изпълва с особена радост. Знам, че физическият труд чисти ума, проветрява лошите мисли, прогонва депресията и изпълва сърцето с проста радост от съществуването, но при мен просто не действа така.
След малко си тръгваме и пак ще спираме, защото сме нервни, болни, алергични хора, на които непрекъснато им става лошо. С нервни, тревожни, алергични кучета, които лаят, цвърчат и се валят в мърша.
Нямам търпение за гръцката почивка. Meanwhile, върнете ги тия КПП-та.
