Знаете, че Майко Мила! е сайт, в който публикуваме какви ли не истории, случили се на различни жени, но най-вече истории, свързани по някакъв начин с майчинството. Днес обаче е ред на нещо, което вероятно ще се стори позната на много от вас - жените, които искате да сте майки, но чудото не се получава, по една или друга причина - липса на партньор, на физическа възможност или дори на късмет. А липсата на дете кара околните... да ви натякват този болезнен факт всекидневно! Днешната ни авторка предпочита да остане анонимна и ние я разбираме. И използваме този текст да призовем всички да бъдем по-подкрепящи и разбиращи към жените, които нямат деца - не е наша работа да ги разпитваме и съветваме, особено без да са ни помолили за това. Защото най-често, както авторката казва, причината една жена да няма деца не е каприз или егоизъм, а нещо дълбоко лично, което не засяга никой друг.
******************
Открай време, откакто осъзнах, че бидейки момиченце, мога да имам деца, съм искала да имам деца. Да бъда майка.
Първоначално си мечтаех да съм от онези, готините майки, младички и весели, които са по-скоро приятели на децата си, отколкото майки. Затова и мечтата ми бе да родя на 18. Защото си мислех, че тогава ще съм възрастен човек и ще мога да бъда родител.
Всъщност въобще не се замислях над това какво е да си родител, май по-скоро съм искала да си имам жива играчка, нещо, което да ме обича така, както аз обичам мама, нищо че моята мама ме е родила на преклонната възраст от 28 години.
Е, не ми се получи раждането на 18. Простих се с тази си мечта и започнах да пораствам. Образование, кофти връзки, незавършили със свиване на семейно гнездо и умножаване на народонаселението, търсене на работа. Съзнателно търсех такава, която да ми даде възможност за майчинство, и с работно време, подходящо за отглеждане на деца. Нищо чудно, че се насочих към учителската професия, още повече, че имах и подходящото образование, та дори и желание да работя като даскалица.
От 13 години съм с едно и също работно място – а свои деца нямам. Но се сблъсках с явлението „змийско гнездо“, работейки с над 50 жени, колежки на различна възраст и с различен манталитет.
Всички те са образовани, но… В момента, в който в такъв огромен колектив се появи нов човек, на него му се дава една година гратисен период, преди да започнат въпросите:
„Ти приятел имаш ли си?“. Приятел, защото очевидно не нося халка и още по-очевидно не говоря на висок глас и с особена гордост за „милото“. Разбулването на тази съкровена тайна води до следващите въпроси – ако отговорът на прежното питане е „да“, то следва:
„А живеете ли заедно, а няма ли да се жените, а деца планирате ли, а… а… а…?“
До безкрай. Сякаш личният ти живот е жизненоважната информация, без която не можеш да бъдеш преценен като човек и професионалист. Първият по-остър коментар по повод моето бездетие бе направен, когато още нямах 30. Но колежките наборки вече гордо се разхождаха с кореми в очакване на второ.
Биде ми зададен въпросът: „Ти като не можеш да задържиш мъж, защо не си откраднеш сперма?“
А няколко седмици по-късно друга колежка заяви:
„Вземи роди едно, че да си осмислиш живота!“
Не е важно как съм реагирала пред тях, не е важно и какво са ми коствали тези думи на емоционално ниво, но някак започнах да се променям. Започнах да се притеснявам от биологичен часовник, от това дали съм пълноценна жена, щом още нямам деца, от това, че може би не мога…
Не помагаше и навикът на колежките след ваканции да се вторачват в ръцете и корема ми – оженила ли съм се, бременна ли съм. Ама защо не съм? Как така не съм? Ама това е сякаш обидно за тях, които са родили, дали са своя принос, осмислили са живота си.
Забременяването се превърна в идея-фикс.
Успях да убедя не особено склонния си на подобна стъпка партньор в това да опитваме. Половин година изпадах в сълзливи депресии всеки път, щом ми дойдеше цикълът.
Той не издържа и си тръгна. И по-добре.
Но междувременно колежките задълбочиха натиска с въпросите: „Имаме ли добри новини?“.
Не, вашата кожа, нямаме. И какво общо имате вие с това? Разболях се от нерви, от стрес. Много е вероятно способността ми да имам деца да е безвъзвратно изчезнала. Тая скромната надежда, че не е така, но, от друга страна, не смея и твърде много да мисля по въпроса, защото боли ужасно. А колежките имат нова мантра:
„Хайде, давай, нямаш вече време. Знаеш ли колко по-лесно се ражда на 20? А ти си вече на 40.“
И си мислят, че от хубаво не съм майка. И си вярват, че водейки нон-стоп тези разговори, ми помагат да се почувствам част от голямото задружно женско семейство, което осмисля живота си, давайки живот.
Всички тези мили и трогателни въпроси насаждат чувство на вина. Че не можеш. Че си стар. Че си повреден. Колкото и да си дебелокож и уверен в качествата си като човек, няма начин да не ти повлияе натискът. Безкрайното вглеждане. Натякването.
„Не се притеснявай, една позната роди на 40.“, „Може да си осиновиш.“, просто снизходителен поглед с послание: „Ех, от какво се лишава…“
Уважаеми майки, лесно и безпроблемно заченали и родили. Имали късмета да намерите на 20 добър и отговорен мъж. Случили на майка и свекърва, които да ви отменят в грижите за поколението… Умолявам ви, преди да се набъркате с добронамерен съвет в живота на друга жена, помислете си дали тя няма основателна причина да няма деца.
Тази причина рядко е егоизъм, както вие си мислите. Тази причина обикновено е много лична, много болезнена и съвсем не за пред вашите уши.
