fbpx
И аз съм човек

За първия козунак и вечната депресия

18 април 2020

Който боядисал яйца - боядисал, който месил козунаци - месил, трансферният прозорец е затворен. И тази година, като всяка друга, интернетът е пълен с яйца и козунаци, с които този път си мерим на кого повече му е скучно по време на домашната самоизолация. Вероятно именно заради нея в клуба на хората, правещи козунаци, се включи и вашата Елисавета, която омеси козунак за първи път, и той взе, че стана. Което е притеснително за всички, които я познават, защото тя истински, искрено и непреодолимо МРАЗИ да готви.


Където и да отворя, чета, че ще излезем от кризата по-добри и по-сплотени и това ме учудва премного, защото аз самата с всеки изминал ден ставам все по-кисела, нещастна и… тъпа.
Ходя с развлачени дрехи, блъскам вратите на стаите, чистя с озлобление и режа марули с жестокост.

Готвя.
А мразя да готвя. 

Простирам, подреждам и мисля за самоубийство. Но как да се обеся? Децата ще отворят банята, ще започнат „За какво ти е това въже?“, „Може ли ние да те обесим?“, „Може ли и ние да се обесим също?“, „Искам да пишкам!“.

В пика на депресията ми, когато искам да лежа на пода и да дъвча килима, а именно четвъртък, внезапно се сещам, че трябва да се боядисват яйца и да има козунак. Излизам да купя яйцата, децата ме дърпат, пищят и реват, чакаме на опашка, за да влезем на пазара, чакаме на опашка за козунак, на опашка за яйца. Купуваме всичко, мъкнем, те се заливат с айран. Започвам да се чудя защо са разпънали Исус. Не е ли трябвало просто да го оставят затворен вкъщи с четири-пет деца, ако са искали да се откаже от Бог.

Но да не прекалявам, разбира се. Прибираме се. 

Козунакът, който съм купила, е отвратителен.

Ма толкова отвратителен, че плюнах на земята и размахах юмрук по посока на пекарната.

И тогава си викам „Защо АЗ не направя козунак?“ Е, така, за първи и последен път в живота си. И без това съм затворена като плъх, нека се изправя срещу най-голямото предизвикателство в религиозната кулинария, а именно козунака.

Каква феминистка съм аз, ако не съм успешна във всичко. Да изкарвам пари, да вдигам щанги, да ходя на 12-сантиметрови токчета, да уча по математика дигитално, да пиша книги, па да излизам на сцената на зала 1 на НДК – всичко това го мога. А козунак мога ли? Не. Правила ли съм? Не. Как да се обеся преди да ми се е вдигнал козунака? Кой ще плаче за такава като мен?

От друга страна си викам, че това с козунаците е твърде немодерно и някои хора могат да решат, че съм смотана. Но пък кой знае?

Ако Бионсе направи козунак, може да стане модерно.

Решавам да бъда българската Бионсе и се заемам.

Първата ми работа е да оповестя решението си в групата „Положението е Майко Мила“, където има 9000 забавни жени, които тутакси започнаха да ми се подиграват, но и да ми дават рецепти, защото женската природа е такава – двулична. Започвам да чета рецептите и си викам „Боже, как два часа, бе? Няма ли някой козунак, тип омлет, който да бухне за 12 минути?“ Няма.

Трябва да разточвам и да чакам да бухне. На мен нищо не ми е бухвало никога като изключим задните части. Но си викам, почнала си Елисавета, нещастнице, давай.

Вадя машина за хляб, за да си омеся тестото. Искам да ви кажа, че аз тая машина за хляб никога не съм я докосвала. Не знам как работи и не разбирам защо съществува, но мъжът ми дойде с нея и откак сме заедно, седи в един плик на хладилника. Не мъжът ми, машината за хляб. 

Започвам да чета упътването. Оказва се, че просто трябва да сложа едни неща и да пусна да се върти. Еми, добре. Пускам, върти. Вадя. Сплитам на плитки и слагам в тава.

Не вярвам, че ще стане нещо. Нали в готвенето трябва да вложиш любов и внимание, а

аз съм вложила депресия, омерзение, скука, трагедия и хаос. 

След двайсет минути козунаците са червени, бухнали и красиви, а аз съм втрещена. Обзема ме вълнение. Истинско вълнение.
„Елисавета, ти си жена от плът и кръв“, си викам и в очите ми напират сълзи. Усещам кръвта на прабабите и прапрапрабабите ми във вените си, всичко българско и родно ми домилява, кухнята ухае на уют. 

Но депресията ме настига и се свличам на стола. Ужасена съм от успеха си. Никога не съм искала да правя успешни козунаци. Надявах се да не станат, за да кажа „Ето, това не е за мен.“ Но напук на всичко те взеха, че станаха. Реве ми се.
Сядам на дивана и главата ми висва между краката. Дъщеря ми идва и ме прегръща, усещайки трагедията. Започва да ме гали по главата и да ми говори успокоително

„О, мамо, не се притеснявай. Един ден ще се събудим, няма да има коронавирус и ще излезем. Навън ще е хубаво, ще се срещаме с хора, клубовете ще са отворени и ще стоим по ресторанти цяла седмица.“

Какво умно деветгодишно дете, си викам, и подсмърчам. Така е. Един ден ще излезем навън и веднага ще влезем в клубовете, ще работим, ще се блъскаме в трамвая и ще ходим на кино.
Дотогава козунаците ми ще бухват и депресията ми заедно с тях. 

Но пък и кой знае. Може от кризата наистина да излезем по-добри. В козунаците, в чистенето и в математиката за трети клас. Това ще се види. 

Елисавета Белобрадова

Съоснователка на Майко Мила

всички статии на автора
Споделете статията
cross