За много родители тийнейджърският период на децата им се превръща във влакче на ужасите. Все едно някой внезапно е подменил детето им с някакво абсолютно непознато, непредсказуемо и често неприятно същество, с което не могат да намерят общ език. Често отношенията ескалират до такава степен, че в отчаяние се питаме: Къде сбъркахме?
Оказва се, че просто не сме наясно какво точно се случва през този бурен период на съзряването на децата ни. Не знаем кое е нормално и кое е повод за тревога. Нуждаем се от ново разбиране и нов начин за общуване с нашите тийнейджърки, ако не искаме да загубим връзката помежду си.
В "Майко Мила!" решихме да видим какво казва литературата по въпроса и попаднахме на „Лабиринтът на порастването“ от Лиса Дамур. В този пътеводител за родители и дъщери д-р Дамур черпи от десетилетния си опит като психотерапевт, за да разкрие седемте прехода на развитието на момичетата към зрелостта.
Това включва раздялата с детството, бунта срещу родителския авторитет, обуздаването на емоциите, навлизането в света на романтиката, грижите за себе си... Книгата дава отговори на много родителски въпроси, като описва реалистични сценарии и предоставя съвети за конструктивно общуване.
Ето и откъс от "Лабиринтът на порастването", който засяга темата за хапливите тийнейджърски остроумия, предоставен ни любезно от издателство "Изток Запад":
Изненадващо язвителна
Кати беше подранила за часа ни, затова побъбрихме, докато чакахме да дойде съпругът ѝ. Срещата беше с цел да поговорим за Кристен, петнайсетгодишната ѝ дъщеря, която страдаше от тревожност.
„Кристен наистина ме засегна тази седмица“ – каза Кати, като обясни, че е прекарала последния месец, подготвяйки се внимателно за важна презентация на работа. В деня на презентацията Кати – добре изглеждаща жена, която поддържаше фигурата си – сложила любимата си плетена рокля и смятала да тръгва за офиса, когато Кристен слязла от горния етаж. Кати напомнила на Кристен, че това е големият ден, и я попитала дали изглежда добре. После Кати изимитира отговора на Кристен. Наклони глава встрани, повдигна вежда и каза: „Да, изглеждаш прилично... като някоя тромава библиотекарка.“ Кати се засмя, аз също, но беше ясно, че коментарът я е засегнал не на шега.
По думите на мъдрата ми колежка, психоложката Рене Спенсър, момичетата „усещат изключително тънко“ възрастните, които познават добре. На моменти те използват този задълбочен усет, за да бъдат изненадващо язвителни. Вашата дъщеря вече може да е започнала да се държи студено, въпреки като цяло приятната ѝ, но (според нея) детска връзка с вас. Да бъде язвителна позволява на дъщеря ви да направи следващата стъпка от раздялата ѝ с детството; тя не само ви изолира, ами и активно ви отблъсква.
Подобно на коментара на Кристен, язвителното отношение на момичето към родителите му обикновено има две впечатляващи характеристики. Първо, то е прецизно насочено към слабите им места; едно момиче знае как да бъде язвително точно по начина, който ще нарани или отблъсне родителите му. Момиче, което познавам, настояваше, че само баща ѝ – адвокат и бивш спортист – може да прегледа навехнатия ѝ глезен, но не и майка ѝ – изтъкнат радиолог. Друго заяви, че храната, приготвена от майка ѝ за Деня на благодарността, е „странна“ (майка ѝ беше всеотдайна и талантлива готвачка), и си взе готови макарони и сирене, които да яде на трапезата за празника.
Момичетата често насочват най-жестоката си язвителност към майките си – особено ако са имали особено близка връзка в миналото, – но бащите също могат да бъдат мишени. Сещам се за едно момиче, което размишлявало на глас, че изключително грижовният ѝ баща бил „нещо като робот... просто машина за гледане на телевизия, която живее у дома“, докато той закъснявал за работа, за да може да я закара на училище.
Второ, язвителността на момичетата може да бъде изненадващо безнаказана, защото повечето подрастващи момичета избягват аматьорски тактики като наричане с обидни имена. Вместо това те действат на самата граница на контраатаката от ваша страна – агресивно, но трудно за предотвратяване, доказване или наказване.
Подобно на Кристен, те изказват наблюдения за родителите си, които са толкова остроумни, колкото и нараняващи. Докато поддържа фасада на невинност – или предлага полезна според нея обратна връзка относно прическата, вкусовете или дълбоките ви ценности, – вашата дъщеря може небрежно да подхвърли коментар, който да съсипе целия ви ден, особено ако, също като Кати, и бездруго се чувствате уязвими.
А и не всичките им язвителни прояви са откровено злобни. Понякога момичетата подкачат родителите си, за да ги притеглят и отблъснат едновременно. При едно лятно гостуване в родния ми град Денвър наблюдавах разгръщането на тази динамика между Анди, скъп приятел от гимназията, и 16-годишната му дъщеря Грейс. Ние тримата с Анди и съпругата му Шарън си говорехме в задния двор, когато Грейс, талантлива цигуларка, се присъедини към нас. Грейс седеше безмълвно, с крака, свити под нея на външния шезлонг, и следеше разговора ни.
Обсъждахме факта, че работата на Анди го беше отвела в Индонезия и Гана, когато попитах дали семейството му някога е имало възможността да се присъедини към него в приключенията му. Той обясни, че пътуванията са били спешни и не е било възможно да подготвят семейно пътешествие, но че натрупаните прелетени километри ще се зачетат при полетите за семейните им ваканции. Грейс се намеси: „О, тате, ти си ни доста по-полезен, когато те няма, отколкото когато си тук. Пък и къщата мирише по-добре.“
Анди се засмя и каза: „Божичко, Грейс, благодаря ти“, и разговорът продължи. Анди не се обиди. Мисля, че знаеше, че Грейс дава да се разбере, че вече не е малкото момиченце на татко, но че все още са близки. (И наистина, необходима е близост, за да подкачаш някого за това как мирише.) В друг момент, в различно настроение или с по-предизвикателен тон, подкачането на Грейс можеше и да мине границата. Но тази вечер наблюдавах как Анди се забавляваше на хитрата забележка на Грейс и игривия начин, по който тя заявяваше близката си връзка с него.
Ако дъщеря ви премине границата в отношението си към вас или ви хване уязвими и неспособни да приемете подкачането ѝ в крачка, не е нужно просто да замълчите и да го приемете. Ако успеете да реагирате остроумно на момента, можете да кажете: „Опа!“ или „О, това беше злобничко“, или „В нашето семейство не разговаряме по този начин“. Ако тя застане на контра, погледне ви с безразличие или обидено излезе с тропане, поздравете се, че сте си свършили работата. Коя работа? Тази, с която напомняте на дъщеря си, че никой уважаващ себе си човек няма да се наслаждава на компанията ѝ, ако се отнася към хората така, както току-що се е отнесла с вас.
Може да ви е нужно известно време, за да осмислите даден удар и да оставите да мине малко време, за да изпуснете парата, преди да си кажете репликата. В крайна сметка можете да кажете на дъщеря си нещо от рода на: „Искам да знаеш, че думите ти наистина ме обидиха. Може и да си се шегувала, но това беше грубо.“
Друг път можете да се намесите, за да защитите партньора или партньорката си, ако те са били мишена на атаката. Думи като: „Майка ти ни направи невероятна вечеря за Деня на благодарността, а ти се държиш грубо – разкарай макароните и сиренето“, ще свършат работа. Повярвайте ми, момичетата знаят кога прекрачват дадена граница и намират за странно, ако родителите, изглежда, не забелязват това.
По темата
