fbpx
И аз съм човек

За майките и маймуните

13 август 2018

Наскоро синът ми ПРЕД МЕН опита да си бръкне с пластмасова вилица в окото и ето ме - доживях момента, в който се чух да изричам репликата, апогей на мъдрите ми майчини напътствия за живота, а именно:

НЕСИБЪРКАЙСВИЛИЦАВОКОТО!!!

Сега, ако сте някой по-пунктуален човек, ще забележите, че нищо не съм казала за лъжица, нож и отвертка, тоест, може да се направи обосновано предположение, че му забранявам да си бърка в очите само с вилица, пък с лъжица му давам да гребе на воля. За щастие, детето е само на три и половина и не може да прави обосновани предположения като вас, но аз пък седнах и направих няколко такива.

Първо. Ето, значи, откъде идвали заканите и тъпите лафове за забиване на вилици в очи. То наистина съществувало – имаш око, имаш вилица, колко му е да вържеш две и две, дето се вика.

Второ. Някъде май бях чела, че децата все пак имат някакъв инстинкт за самосъхранение... или пък бяха само децата на хиените и орлите?? Ако е второто, защо се наричаме венец на природата, като до петгодишни (ПОНЕ!) си бъркаме с вилици в окото, падаме си върху главите (повтаряемо) и прочие застрашаващи живота идиотщини?

Трето. Как се справят майките в природата, когато родят дете? Лисицата дали се притеснява, че малкото лисиче ще си бръкне с кокоши нокът в носа и ще си разпори корема на някой плет? Какви ли трудности срещат животните в отглеждането, дали им е по-трудно, отколкото на нас, венците на природата?

Третото, да ви кажа, най ме заинтригува.

Защо, по дяволите, сме венец на природата, попитах се? Ти, по-конкретно, Красимира, венец ли си въобще и ако да - откъде-накъде??

Търсейки отговор на този мистериозен въпрос, реших да поразмишлявам как ли се развива животът на майките с деца в тая ми ти природа, и как се справят те в трудни ситуации.

ХРАНЕНЕ

Значи, взимаме, да речем, една лъвица на име Марияна. Родила, жената, няколко лъвчета, и като дойде време за хранене, просто ги пита - „Деца, гладни ли сте? Искате ли антилопа за вечеря“?, и те казват ДА!!

ВСИЧКИТЕ КАЗВАТ "ДА!"!

И тя отива, и трепе антилопа, без да се притеснява дали в 7 вечерта ще намери безглутенова антилопа, пък да е с ниско съдържание на захар, пък да няма брашно и гума арабика, да е расла на чист въздух и да е обработвана само със зехтин екстравърджин.

Просто една чиста, натурална антилопа. След което стоварва трупа на поляната, челядта се събира и започва доволно да хрущи и да лочи.

БЕЗ ПРЕТЕНЦИИ.

Без цупене „Ама аз исках антилопа НА КЛЕЧКА, а не ВЪВ ФУНИЙКА“ или "УУУУ ГАДНОООО, АЗ ТОВА, ЗЕЛЕНОТО ЧЕРВО, НЕ ГО ИСКАМ"!

Не се чуват крясъци „Не този кокааааал!!!“ (последвани от хвърляне на кокала на земята), „НЕ РЕБРО!!! ВАФЛА!!!“, не се тропа с лапи по земята, никой не се мята театрално по муцуна насред тревата, и със сигурност никой не тича сърдито към хладилника, не го отваря с трясък и не вие като чакал пред рафтовете, повтаряйки думата „ШОКОЛАААААД!!!“, докато лампата в хладилника не започне да мига от звуковата вълна.

Няма разсипана супа, няма чекнене и съответно – падане от столовете, докато се яде пиле. Няма сплъстен жълтък по косата и мокета - то въобще мокет няма, камо ли жълтък.

Просто едно чисто, прецизно, хирургично хранене, състоящо се от звучно дъвчене на бъбреци, жлъчки и уши. След това всички лягат в тревата, и заспиват без да гъкнат, защото тва е лъвица, а не Красимира Хаджииванова, и всички знаят, че не е много умно да я дразниш!

ПРЕСИЧАНЕ НА УЛИЦА

Не знам как е при вас, но аз все още не съм постигнала пълен и безапелационен успех с урока за спиране накрая на тротоара. Какво ли не пробвах – обяснявам, умолявам, чертая ужасяващи сценарии, после в обратния ред, но резултатът все още е далеч от задоволителен.

Сега, вярно, че това е едно дете, родено под знака на Водолея, а Водолеите са хора, които са така... малко своенравни. Малко на кестерме. В смисъл, че не се е родил още човекът, който ще им каже как ще пресичат, откъде ще влизат и излизат, и прочие досадни обществени и архитектурни ограничения.

Да си представим сега обаче как пресича майка зубър с дете зубър, тръгнали на разходка из резервата Масай Мара.

Тича малкото зубърче напред като алтаво, на хоризонта се мержелее река Мара, а в нея - фрашкано с крокодили с най-различни размери и модели. Дизелов крокодил, бензинов крокодил Х6 и чисто нови, лъскави модели електрически крокодили.

Търчи зубърчето, майка му и тя търчи, въпреки че е доста по-тежка и стара, а и не е ходила на педикюр от миналия февруари, но успява да го настигне бързо, защото не влачи раница с топки, якета, шишета с вода, мокри кърпички, Фенистил, рогче със сирене, банани, телефон, дамски превръзки и тротинетка, като някакъв катър, нали.

Няма нужда тая майка да крещи като невротичка, та да я чуе цяла Танзания, защото детето зубърче има нещо, наречено ИНСТИНКТ. То не цвърчи радостно, защото си мисли, че майка му го гони да си играят, нито пък тича напред, гледайки назад ЕДНОВРЕМЕННО.

То просто стига брега на реката и СПИРА.

Затова, логично, и майката не си прави труда да реве в долината колкото сили има:

СПРИ ВЕДНАГА, АСЕНЕ, ЧУВАШ ЛИ КАКВО ТИ ГОВОРЯ, СПРИ, И МЕ ИЗЧАКАЙ ДА ТИ ДАМ КОПИТО И ДА ПРЕПЛУВАМЕ ЗАЕДНО!!! НЕ ВИЖДАШ ЛИ КАК ХВЪРЧАТ ТЕЗИ КРОКОДИЛИ, ЩЕ ТЕ ТРЕСНЕ НЯКОЙ И ПОСЛЕ КАКВО ЩЕ ПРАВИМ??? КЪДЕ СИ СЕ РАЗБЪРЗАЛ И ТИ, БЕ, ТЪПАК, ПО ТИЯ ТЕСНИ БЪРЗЕИ, ЩЕ ОТНЕСЕШ НЯКОЙ СЛОН, МОЖЕ ЖИРАФ ДА ИЗЛЕЗЕ, БОЖЕЕЕ, НАПЪЛНИ СЕ СЪС СЕЛЯНИ ТОЯ РЕЗЕРВАТ, КОЙ ВИ ДАВА КНИЖКИ!!!

Няма такова нещо.

Има просто една нормална разходка из саваната, без крясъци, нерви и стрес. Една майка и едно дете в пълна хармония. То не бърка с копита в олуците, не се катери по витрините на магазините. Виждали ли сте зубърче да застане пред дупка с кал и да се избуха право в нея с чисто новите си сухи маратонки?

Не сте.

Въобще, лесно ѝ е на майката зубър. Спокойно може да си подхване детето, да влезе в плод-зеленчука, да мине през магазина за сирене, да пресече и да иде до НДК – никой не реве, не се тръшка и не се опитва да се вреже в средата на движението.

Блазе ѝ.

В МАГАЗИНА

Отново не знам как е при вас, но при мен ходенето в магазин с дете протича така.

Искаш ли да идем до магазина, да вземем месо, сирене, хляб, сок, да направим вечеря, и да ядеш?

ДАААА!!! 7364&&%%%% (цвърчене, подскачане на два крака, после на един крак и последващ удар във вратата)

Добре, тръгваме. Дай да сложим обувките.

НЕ!! НЕ ИСКАМ ТЕЗИ!! ДРУГИТЕ!!!

Добре, другите. Нали ще ходиш до магазина?

ДА!!!


Излизаме.


ГУШИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИ!!


10 минути по-късно.

Три пържоли, моля... ОСТАВИ ВЕДНАГА ТОВА, НЕ НИ ТРЯБВА!! Извинявайте, не викам на вас! АБЕ, ОСТАВИ ТОЗИ КАШКАВАЛ, ИМАМЕ ВКЪЩИ!! Да, три пържоли, благодаря ви. ЕЛА ТУКА И ГЛЕДАЙ НАПРЕД, КАТО БУТАШ КОШНИЦАТА. Извинявайте, госпожо, лошо ли ви удари в коляното? СЪЖАЛЯВАМ, КАКВО ДА НАПРАВЯ. Какво?? Не, само пържолите искам, благодаря ви! ЕЛА ТУКА ВЕДНАГА И НЕ ПИПАЙ ЯЙЦАТА!!! (кво ме гледат тия хора, се едно не са имали деца). ЕЛА ДА ВЗЕМЕМ СОК, ИСКАШ ЛИ СОК? ЕТО, ПРЯСНО ИЗЦЕДЕН, НЕФИЛТРИРАН, НЕГАЗИРАН, НЕПОДСЛАДЕН, ВЪОБЩЕ – НЕ СОК, А АМБРОЗИЯ. ЕЛА ТУК, ТИ КАЗВАМ, ОСТАВИ ТОВА, ТОВА Е ХРАНА ЗА КОТКИ!! НЕ ЯЖ ЛЕДА ОТ ЩАНДА С ФРЕШОВЕТЕ!!! Сега ще чакаме на опашката. Госпожо, защо не минете най-отпред с детето?? (с надежда). АМИ ЩЕ МИНА, ДА ВИ КАЖА, БЛАГОДАРЯ. СТОЙ СЕГА ТУКА!!! Боже, кой е направил вратите да се отварят толкова лесно – аз сега портмоне ли да гледам, пържолите ли, детето с кошницата ли да не излезе насред улицата и да се завре баш под някой камион? ЩЕ ПОЛУДЕЯ!! Не, не на вас, какво искате пък вие? Пет стотинки? Имам, сигурно, момент – СТОЙ ТУКА ТИ КАЗВАМ, ДА НЕ СИ МРЪДНАЛ!!! САМО ДА СИ МРЪДНАЛ! (ето, сега ако имах вилица, щях да си я забода три пъти в окото).

Тръгваме си.


ГУШИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИ!!

А сега да видим как пазарува маймуната Десислава, която е тръгнала да готви телешко варено, но е открила, че няма нито телешко, нито картофи (досущ като маймуната Красимира, и тя така готви телешко варено).

Тръгва Десислава към кварталното дърво с банани и нарамва детето маймун на гърба си. Никой не плаче, че не иска с тези чорапи, а иска с другите. Също така никой не настоява да излиза със зимна грейка през лятото и да вземе всичките си колички със себе си.

До дървото се стига спокойно, защото досущ като детето зубър, детето маймуна също има инстинкт за самосъхранение, и не се втурва с тротинетката към Хипопотам петица, който препуска със сто километра в час през гората.

Десислава ходи спокойно, елегантно, не ѝ се налага да взима по 7 информирани решения в минута и не повтаря като улава „не ближи тоя стълб, защо го ближеш, знаеш ли колко е мръсен??“.

След това стига до дървото, откъсва си, жената, каквото ѝ трябва, даже може би има време и да се поогледа, па да си купи гащи, да изсмуче някое насекомо, а защо не и да изпие един нектар с някоя приятелка на Витошка???

В края на краищата, никой около нея не блъска невинни граждани с колички в коленете, не дърпа кори с яйца, не събаря пликове с хляб и не крещи в екстаз

ИСКАМДА ПИПНА РИБАТАААААААААААААААААААААААААААААААААА!!!

Няма такова нещо. Затова и Десислава няма тъмни кръгове под очите, аритмия и повишено кръвно налягане, а серумните ѝ нива на магнезий са разкошни.

Просто една маймуна, излязла на пазар с детето си.

Блазе ѝ.

Разбира се, аз съм наясно, че всичко това е малко преувеличено. Знам, че смъртността в саваната е много висока, защото отвсякъде дебнат кръвожадни бактерии, тигри, лешояди и раздразнителни хипопотами, както и ревниви мъжки лъвове, които искат да утрепят цялото семейство на Марияна и да я оплодят наново.

Но все пак, ВСЕ ПАК! От научно-популярните програми съм останала с впечатлението, че децата в животинския свят доста бързо схващат как да ловят сьомга в леденостудена река и как да замъкнат труп на зебра на дърво. Как да оглозгат ребро от слон и да преминат буйна река без да се нанижат на алигатор.

А ние какво?

Години наред вилици в окото, изскачане на улицата, чукане с чук по пръстите, скачане от дивани и слагане на ЦЯЛАТА ръка върху врял котлон. Лепенки, антибиотични пудри, спрейове и много, много обстоятелствени обяснения защо не трябва да се стои ПРЕД или ЗАД люлката, когато на нея има друго дете, което се люлее.

И всичко това, за да кажем накрая, че сме венец на природата.

Голям келепир, няма що.

Красимира Хаджииванова

Съосновател и редакционен директор на Майко Мила

всички статии на автора
Споделете статията
cross