Много важен текст, в който авторката (пожелала да остане анонимна) накълцва на парчета стереотипа, че пълните хора са лакоми, безволеви и мързеливи. А стереотипът, че ако една жена готви, то тя непременно е безработна или пък обсебена от храната, е настърган през най-ситното ренде.
Много хора казват, че са „нещотърсачи“. Аз не търся неща. Не търся и хора. Търся себе си в нещата. И у хората. Не познавам сама себе си до край и възприемам всяка трудност, като възможност да се опозная, да се разбера, да се намеря и дори да се обикна.
Тези дни мислите ми се въртят около вкуса на живота, вкуса на храната и женствеността – не точно в тази последователност.
Всъщност, последователност няма, само безкрайно много въпроси, чиито отговори търся през целия си съзнателен живот.
Преди няколко дни внезапно изпитах силно желание да сготвя нещо на себе си и на любимия си мъж. Замислих се от кога не съм готвила и най-вече – защо?
Малко преди тези мисли, ме занимаваха едни други. На почти 31 години, осъзнах, че изобщо не съм сигурна какво обичам да ям, кога обичам да ям и какъв вкус има храната за мен. И понеже съм „търсач“, взех да търся отговорите на всички тези въпроси.
Започнах да записвам всяко свое хранене – но не за да следя калории, грамажи и макроси, а за да разбера дали наистина харесвам храната, която приемам – какво ми носи тя - като емоция и като енергия.
Този експеримент продължи два дни и чрез него разбрах няколко неща – първото е, че от много време храната ми няма вкус. В стремежа си да работя за здраве и визия, започнах да виждам и преживявам храната само като химия : 100 гр. А е равно на 30 гр. Б, което трябва да се впише в общата картина на N %.
Много дълго време нямаше особено значение дали харесвам храната, която консумирам, дали я обичам и дали тялото ми я приема. Беше ултимативно. По формулата „Щом искаш онова, трябва да направиш първо това и това“.
Един известен фитнес човек в своя статия беше казал, че за да отслабнеш, трябва да убиеш вкуса. Ако ти е вкусно – ядеш повече от нужното. И това така дълбоко се запечата в под съзнанието ми, че сякаш предизвикваше срам, ако храната ми е вкусна.
Въпросът е там, че при мен нещата не стоят точно така. С убийствата де. Аз всъщност много рядко прекалявам с вкусната храна. Точно обратното – ям много по-малко от нея, защото насладата и задоволяването идват бързо, а липсата на вкус, провокира желание за запълване на тази липса с количества.
На мен, на сетивата ми и дори на стомаха ми, ни стига нещо малко – хапка от ястието на приятел (аз всъщност много обичам да споделям храната в чинията си с другите и приемам за висша форма на доверие и обич, да си взема от чинията на някого нещо малко).
Стига ми малка порция нещо сладко, нещо вкусно, нещо хрупкаво, нещо напоено с емоция. Но никога не бих си взела от чинията на някого, когото не харесвам, на когото не вярвам и в чиято компания не бих искала да бъда. Защото за онзи, който познава „магията“ на храната, е ясно, че тя е социален акт, че тя е сакрално действие на даване и приемане. Вероятно, ако имах възможност, бих избирала местата на които се храня, според начина, по който приемам готвачите.
Второто нещо, което разбрах за себе си от този експеримент, е обвързано със срама да ми бъде вкусно и вината, следваща този срам.
В нашето общество е някак закодирано мисленето, че пълните хора са лакоми, безволеви и мързеливи. Темите за отслабване са пълни с изповеди на жени, които постоянно наказват себе си, които декларират нуждата да бъдат съдени или оневинявани, чрез споделянето на грешки и отклонения от режимите, които са избрали да спазват. А изпитват вина най-често, защото са изяли нещо вкусно. Или са изяли голямо количество не-вкусна храна.
Хората функционират по различен начин – за някои от нас, убийството на вкуса на храната е посегателство върху „вкуса“ на живота. Ние се храним сред хора, консумираме, храна отгледана и приготвена от хора. Храненето е ритуал.
Ако отнемем част от тази ритуалност, като вкуса, подправката, сладостта, отнемаме сами на себе си една цяла вселена от преживявания и емоции. И не говоря само за храната. Просто различни процеси минават и се свързват с нас през храната, вкуса ѝ, мястото и компанията. Храната е грижа – преди всичко към нас самите.
Осъзнаването на тази грижа и обич при мен доведе до отдалечаването от всичко вредно, което някога консумирах. И в тази статия, под думата „храна“ разбирам именно това – ястие, компоненти, подправки, продукти.
В никакъв случай не говоря за силно преработени храни, носещи на тялото ни само празни калории. Но тези храни също заслужават особено внимание, може би в някоя друга статия. Защото, без да пренебрегвам личната отговорност на всеки от нас, не може и да мълчим до безкрай за всички съставки на този тип „храна“, които провокират определени центрове в мозъците ни, влияят ни и ни карат да искаме още и още и най-вече, да се чувстваме „слаби“, „безволеви“ и виновни.
Осъзнавайки, че не съм от хората, на които им е „все тая“ какво ядат, у мен се зароди любовта и към готвенето. Месеци наред не бях готвила нищо, освен когато приятели идваха на гости у дома.
Провеждайки „себеизследването“ си се запитах – защо? Защо спрях да готвя? Нахвърлях различни думички на белия лист и една свързваше всички тях – с р а м.
Вече споменах, че съм на почти 31 години. Освен това преди няколко месеца придобих образователна и научна степен „доктор“. И съм безработна. И за 2 години свалих 50 кг, които задържах 3 години, след което качих 8 от тях.
А защо ме беше срам да готвя ли? Вероятно точно поради тези факти от живота ми. Не заради тях сами по себе си, а заради стереотипите обвързани с образите на „безработната жена“, „домакинята“ и „дебелата жена“.
Често ми отправяха упреци, че готвя прекалено много и качвам твърде често снимки на храна в социалните мрежи. Само човек, който не ме познава, може да допусне, че огромният ми вътрешен свят се свежда до готвене.
Всъщност, много по-често предпочитам да тренирам, да чета, да правя градивни неща, пред това да прекарвам часове в кухнята. Но понякога обичам да готвя. Обичам от ръцете ми да излиза нещо, което после носи емоция.
За мен да нахраня приятелите си, любимия си, семейството си, е нещо женствено, творящо, съзидателно, раждащо емоция и преживяване. Всъщност, за себе си бих казала, че много повече харесвам да готвя, от колкото да се храня.
За известен период бях попаднала в клопката на мисленето, че в този модерен и бърз свят, ако имам време да готвя и то не по задължение, не за децата и семейството си и не, за да изкарвам пари с готвенето си, то тогава имам прекалено много „празно“ време. Или съм обсебена от храната и готвя от лакомия, през желанието да консумирам.
Което всъщност, днес си давам сметка за това, беше огромното противоречие, което не осъзнавах. Защото истински аз готвех само за други хора, никога не съм се впускала в кулинарни приключения, за да си доставя вкус само за себе си.
Приемах готвенето като даване и даряване на част от мен на хората, които обичам. Въпреки това, имах усещането, че ме съдят – ако намирах време да тренирам, всичко беше наред – полагах грижи за себе си, за тялото си и за психиката си. Но с готвенето нещата бях коренно различни, чувах „пак ли готвиш?“, „каква манджа измисли сега“, дори няколко пъти чух, че съм прекалено претенциозна към храната си, защото не ям или не изяждам всичко, което друг ми сервира.
И така, смело си признавам, че престанах да готвя от срам. Не исках „хората“ да ме виждат и да мислят за мен, като за безработна, миришеща на лук и запръжка, претенциозна млада жена (пък вече и не толкова млада, както ми бе напомняно).
Може би, ако не допусках, че част от тези стереотипи съществуват и в моето мислене, те нямаше да ме засегнат така дълбоко. Може би и аз съм продукт на криво разбрана еманципация, в която жената трябва да докаже себе си, като редица други неща и области извън кухнята.
Покрай Осми март доста се говореше за жените, техните права и феминизма, като течение и произход. Ако можех да кажа само едно, то би било „нека изгорим етикетите и стереотипите, за да не пламнем в кладите на Средновековието, които сами подхранваме“.
По темата:
