Този текст трябваше да бъде забавен и смешен, но зави по друга улица и стана малко мрачен, но за сметка на това е поучителен - и ако стигне поне до още един човек, който носи същия товар, ще е облекчение.
Когато бях млада девойка, основното ми занимание беше да уча, да работя и да чета дълбоко философски книги със сложни и многопластови герои. По това време гледах да имам достатъчно пари, за да ида на кино, и си мислех, че най-трудното нещо на този свят е да накараш света да те приеме и да те разбере.
Размишлявах върху екзистенциални въпроси като трудността да преодолееш страховете си, да изкачиш стълбицата на успеха, да намериш сродната си душа, да съхраните любовта помежду си и да остареете заедно, за да умрете през един месец, защото не можете да живеете един без друг.
Ако тогава някой ми беше казал, че най-трудното нещо на планетата е да намериш сандала на 3-годишното си дете, а после да седиш и да гледаш втренчено, докато той се опитва да си го обуе, щях да се смея половин час със смеха на младите и глупавите, които понятие си нямат от житейски проблеми.
Но нека ви разкажа малко повече за себе си. В края на краищата, какво по-хубаво от това на някого да му дадат възможност да говори за себе си.
Аз съм от онези клети хора, които цял живот бързат за някъде.
Но не защото закъсняват, а защото са невротични типове. Бързат да си обуят панталоните без да гледат дали не са с петна от кисело мляко, навличат различни чорапи и търчат към вратата несресани, докато майка им вика зад тях „Елииииии, среши се, бе, маме, главата ти е като гнездо на орли“, а аз само махвам с ръка и тряскам вратата след себе си, за да установя след 20 минути, на път за работа, че съм си забравила ключовете и парите. Защото, освен невротична, съм и изключително разсеяна.
Разсеяността ми достига такива висини, че редовно забравям имената на хората около мен, включително и това на майка ми, рождените им дати, откъде ги познавам и защо не ги харесвам.
Забравям какво съм правила вчера, забравям за хора, срещи… забравям всичко, което ви се струва невероятно да забравите.
Веднъж се запознах с една дама, която протегна ръка и каза „Здравейте, казвам се Десислава“. Аз от своя страна бях забравила как се казвам и в паниката си просто повторих това, което чух: „Здравейте, и аз се казвам Десислава“.
„Ха, казваме се по един и същ начин, това е чудесно!“ възкликна Десислава. „Не, не се казваме по един и същи начин“, ѝ отговорих притеснено аз.
„Просто исках да кажа нещо преди да се сетя, че се казвам Елисавета.“
Десислава не остана с много добро впечатление за мен, но то това е нормалното впечатление, което оставям.
Забързаността и разсеяността ми не датират от младежките ми години, а от далеч по-рано. Още в детската градина, когато майка ми е идвала да ме вземе, аз съм се явявала пред нея с един чорап, по гащи и яке и съм казвала „Хайде, готова съм“, а зад мен се е появявал митичното ми другарче Мартин с думите „Другарко, майко на Елисавета, аз тука ѝ събрах другия чорап, едни гащи, панталоните и ви ги нося да ѝ ги сложите“.
Мартин, уви не го помня. Явно и той като Спайдърмен ще остане загадка за народа, на който служи. Майка ми обаче го помни и твърди и досега, че ако Мартин не си е падал по мен, редовно съм щяла да ходя гола през зимата или поне никой е нямало да знае къде съм си свалила чорапогащника и дали случайно не е във фризера с граха или в бюрото на директорката на детската градина.
Всичко това изглежда забавно, докато нямаш деца - патологичното ми състояние дори ми е придавало на моменти безпомощен и романтичен вид, но всичко това сериозно се промени, когато родих.
Не знам как да опиша какво означава да си човек с моя проблем и да имаш дете.
Давам си сметка, че преди децата съм живяла живот, който е бил на границата на възможностите ми, но не съм го знаела.
Да помним задълженията си, адреса и какво имаме в чантата за всеки друг е най-лесното нещо, а за мен – огромно усилие. Когато прибавите детето в картинката, нещата се усложняват неимоверно.
Изведнъж се оказа, че това дете не идва ПРОСТО ЕЙ ТАКА на този свят, за да го обичаш и прегръщаш. То идва с тонове малки неща, които те обозначават като майка – хранене на някакви интервали, хигиена, разходки, хиляди малки дрешки, съобразени с времето, играчки и образователни занимания.
Много бързо разбрах, че няма да се справя. И си казах „майната му“. Да, точно така си казах.
Казах си „Майната му, Елисавета, дай да видим какво можеш да правиш без да се побъркаш“ .
С храненето се справих, с къпането и обличането - също, а и мъжът ми беше великолепен в тези години.
Но разходките бяха истински провал. Излизахме и аз не носех нищо.
Ни мокра кърпа, ни шише с вода – нищо. Бях сложила 10 памперса в количката и толкоз. Пиехме от чешмата, миехме се на чешмата. За всичко останало имах пари.
Отървах се от количката в първия възможен момент, защото ми пречеше да бързам и така се осъдих да нося деца на раменете си. Заради това си докарах дископатия, но пък - малко хаотично - съм на път да я излекувам.
Не мога да започна да изброявам колко неща съм забравила да занеса в детската градина, колко пантофи не съм предоставяла навреме, докато учителките ме гледат гневно „Босо ли да ходи детето?“
Колко детски блузи съм губила по площадки, колко пъти съм тичала след чуждо дете, мислейки си, че е моето. Колко пъти съм викала след моето „Маргаритаа… ох, не беше така, Магдаленааа“ и хората са ме гледали като гръмнати.
Не знам дали си представяте как детето на такъв човек тръгва на училище.
Та за училище трябва да има пастели, бои, четки, чорапогащник за концерт, медицински картон, носни кърпи, вилица, пари, пропуск за училище, карта за транспорт…
Отстрани изглеждах просто поредната лоша майка и вероятно е така. Но, уверявам ви, състоянието ми е истинско мъчение. Физическо. Всяка сутрин паник атаки да не забравя нещо. Правя списъци, които губя или ако не ги изгубя, то съм забравила да напиша половината важни неща в тях. Въображението ми рисува картини как слагам чорапогащник на детето в чантата за концерта, а после се оказва, че… нищо не съм сложила.
А после дойде второто дете, а след него - и третото. И всеки път раждах като за пръв път, защото НИЩО не помнех. Това, разбира се, се случи през период от десет години, но, уверявам ви, аз не съм се подобрила. С възрастта всичко става далеч по-трудно.
Много шеги съм отнесла на свой гръб, много караници и много страдание съм изстрадала нощем, когато сълзите текат, а ти си казваш, че няма по-ужасна и немощна жена на планетата от теб. А на другия ден трябва да станеш и да бъдеш работеща жена, майка, любима и приятелка, докато се проваляш на всяка крачка заради това проклятие.
Преди няколко години реших да проверя в интернет дали има и други хора като мен.
Хора, които вечно бързат, всичко забравят, не могат да стоят на едно място, не могат да общуват кой знае колко добре с хора и мислите им скачат болезнено напред- назад, докато общуват с малкото хора, навити да участват в това мъчение.
Направих няколко реномирани теста на някакви медицински институти. Оказа се, че без усилие достигам най-горната граница на нещо, наречено Attention Deficit Disorder – състояние, в което човекът, клетият човек, подложен на това ужасно мъчение, е вечно нервен, вечно забързан, неспособен да се концентрира, да запомня, да слуша по начина, по който го правят другите хора и … да чака на опашка.
Навсякъде ме съветваха веднага да се обърна към личния си лекар, за да ме изпрати при специалист, което ме разсмиваше много. Но все пак това бяха сайтове от други държави - и пишещите в тях си нямаха понятие, че тук ADD не съществува.
Това беше важно откритие за мен.
Спрях да се презирам, да се обвинявам
и започнах да правя неща, за да избегна трудностите в живота си, които допълнително се увеличаваха от натрупаната безмерна умора. Когато ме попитат как се справям с три деца, откровено казвам, че не се справям. Но поне вече знам, че имам проблем и се опитвам да изградя система срещу него, която в доста случаи е ефективна.
Понякога ми е ужасно мъчно, че не помня живота си – влюбванията, щастието, нощите на веселие, децата като малки, първите ми успехи, провалите.
А още по-мъчно ми става, когато дойде хубав момент, а аз не мога да му се насладя, защото нещо в мен постоянно ме дърпа в друга посока, все бързам, все тичам напред към нещо, което едва ли съществува.
Та, не излезе много весел текст. Но е искрен и се надявам да помогне на някого.
В заключение искам да кажа, че винаги благородно съм завиждала на всички майки, които имат сресани деца със сложни фризури и панделки. Деца, на които чантите им са безупречни, книгите от списъка за лятото – прочетени, носните кърпи – в джоба на якето, а паричките – в малко, специално портмоне.
Завиждам им, защото внасят ред и спокойствие в живота на детето си, а моите деца живеят във вечна несигурност дали ще имат химикалка утре или не. Но животът не е справедлив, а това е най-важният урок, който трябва да научат.
