Преди време ви запознахме с историята на Жени Димова в текста „Адът е тук, на Земята, и аз излязох жива от него“. Тя преминава през същински ужас, когато поради лекарска грешка матката ѝ бива отстранена, малко след като ражда първото си дете. Жени и съпругът ѝ отнасят престъпното нехайство до съда и получават възмездие, за каквото рядко чуваме – осъжда болницата, в която я осакатяват – макар и това да не може да поправи стореното.
Днес тя не се отказва и поема по друг, не по-лек път – води борба за узаконяване на сурогатното майчинство, за да може жените да имат достойна и законна възможност да станат майки, дори когато са физически възпрепятствани за това. Жени ни изпрати емоционален текст, заедно със своята петиция, а ние го споделяме с вас и ви призоваваме да я подкрепим!
******
Алармата ме събужда. Този текст се превръща в аварийното ми летище. Този въпрос ме привлича. Дърпа ме като магнит. Родител ставаш, когато родиш или когато вземеш осъзнато решение да имаш дете. С наученото с времето и фактът, че съм майка, ясно заявявам отговора за мен. Лутам се в собствената си агония коя съм и какво още искам от живота, за да бъда цяла, да бъда щастлива. Простичката ситуация „до стената“ изправя всички ни пред истината. За която се боря, в името на която боли, към която летя или удобно отлагам.
На думи и когато не става въпрос за нашия живот, всички казваме „родител ставаш, когато поемеш отговорността от едно дете да оформиш човек“. На думи. После излизаме с позицията си в медиите. Ставаме смели. Обсъждаме „сурогатното майчинство”. После обсъждаме друго. Времето минава. А между четири стени „реално никой не е застрахован“. И „всеки отговаря за собствените си решения“.
Реалността ни застига рано или късно. И тогава не търсим отговора в медиите. А в личното, преживяното от хората наоколо. Свободата е в правото на избор, в правото всеки да намери своята истина. Законите би трябвало да защитават правото на избор на гражданите в една държава. В историята на България свободата я губим от слабост и инертност, а печелим с доблест и кураж. Отстояваме себе си обичайно, след като последният влак е заминал. Някак успяваме да се убедим, че повече няма да боли.
Днес заставам пред вас с цялата си смелост и се моля тя да ми бъде достатъчна да взема нещо назаем. Библията ни учи да бъдем добри и смирени,но как да бъда безгласна, когато искам да крещя? Защото знам какво съм имала, знам какво съм загубила, знам какво е да имаш нещо дадено по природа, и когато нищо не подозираш, то да ти бъде отнето! Попита ли ме някой искам ли това? Ще ми стигне ли силата да нося този товар... да търся назаем нещо от една непозната? Да гледам на нея като на моята сламка, преди да се удавя. Господи, не позволявай да потъна!
Християнството ни учи, че когато ударят едната ни буза, трябва да се обърнем и да дадем и другата. Не мога да мълча. Това сигурно е лошо качество,а си мислех някога, че съм добра християнка. Отричат правото ми да бъда майка, да продължа напред, хвърлят си брътвежите в пространството и ритат, като улично куче, надеждата ми. Хиляди статии прочетох за това как всичко било една „далавера“, как не било редно, било пошло, безразсъдно, нечовешко, долно, гнусно! Стига! Хвърлихте всичките си камъни по мен! Някога и аз и ти ще бъдем щастливи и няма да боли... и този ден ще бъде скоро. Заповядвам си! Това е край без препинателни знаци... от вас зависи къде ще бъде поставена точката
