Днес в Майко Мила! подхващаме темата за списъка с интелектуални ваканционни занимания на децата, заради които някои от тях са склонни да дадат всичките си спестени монети от касичките - само и само да се отърват от нас. Авторката на разказа остава анонимна, но, гарантираме - в него ще се припознаят много от вас!
*****************
Това е текст за онези майки, които имат буйни и непредсказуеми деца. За останалите – с еднорозите, четящи в оригинал „Война и мир“ – и дума не отварям.
Познато ли ви е чувството да искате да сте с шапка невидимка, за да не повтори учителката 23 пъти името на детето ви по време на родителската среща? Налага ли ви се да се изключвате от шушукането „ето това е майката на онова, буйното детенце“ с плюене в пазвата, че драмата не е на тяхната глава?
Детето не само е буйно, детето от 3-годишно има свое виждане на живота и свой начин да привлече внимание – обикновено като прави нещо, което изисква да му се скараш. Никога не остава незабелязано и анонимно и на третата минута в хотела всички знаят името му.
Детенцето, вече ученик, всъщност е крайно умно и будно дете, когато… Когато пожелае да е такова.
Минава учебната година. И точно да се зарадваш, че укорителните погледи на околните ще си вземат 3-месечен отпуск, идва време за задължителното четене. Разбирайте списък с 11-12 книги и разкази, които преподавателят е сметнал за необходимо да бъдат прочетени. По 30 страници дневно и нещата ще влязат в ритъм. И малко диктовки, и малко математика, нали.
Започваме по метода Монтесори. Да, да, тая същата клета женица, която е изоставила собствения си биологичен син, за да се отдаде изцяло на възпитанието на чуждите деца.
С добра дума и поне час медитация заявявам бодро „нека направим тази диктовка, ще си я провериш сам после, ще си напишеш оценка и ако желаеш, можем да излезем, да хапнем сладолед, да отидем на кино (или, да не дава Господ, да направим още една диктовка)“.
Малкото човече, носещо моите гени, без изобщо да ме отрази, започва да сипе една след друга тирада от клетви, молби и обиди. „Ти си гадна, че ме караш да правя това“ и „ти няма да ми ръководиш живота“ са най-милите словосъчетания.
Нищо, де, слънчево е, психичните отклонения се изострят по това време на годината, няма да се отказвам, ще опитам пак, мисля си оптимистично. Психологът, доказан професионалист, беше категоричен – детето е бетон откъм психика, няма отклонения, отличен манипулатор е и знае как да ме извади от кожата ми. Признавам – изважда ме и още как. Простирам я, изглаждам я, после си я обличам отново.
Дишам дълбоко и повтарям молбата с малко по-изнесен глас. Този път отрочето споделя идеята, че не иска да съм му майка и иска да умра.
За да не се разплача, изсипвам куп заплахи и излизам от стаята. След 20 минути на масата е оставена цялата диктовка, преписана и проверена.
Преди да ми обясните колко лош родител съм и как детето е цяла вселена и трябва да бъде оставено да се саморазвива, признайте честно пред себе си – колко пъти дневно се чувствате на предела на търпението и от добрите думи, с които започва всяко тръшване, няма и помен?
Колко пъти сте се чувствали като онези анимационни герои, които избухват и от главите им започва да излиза дим? И колко пъти някой ви е предложил помощ и път да се справите със ситуацията?
А колко задължителни книги има във вашия списък? Не се заяждам, само питам…
