fbpx
Животът с деца

Защо не купувам играчки на децата си

1 юли 2018

Вече добре познавате Маша Павлова, която ни е гостувала с няколко чудесни текста. В Защо майките непрекъснато се чувстват виновни направо ни възмути с признанието си как е започнала да кърми чак на втория ден след раждането. В Ще мрънкам колкото си искам доказа как целият живот на майката минава под знака на всеобхватна саможертва, а Чуждестранни раждания: Анестезиологът влезе и почна да прави йога! е класика в категорията „европейски, комедия, драма“.

Всичко от Маша е тук, а сега нека се потопим в изключително полезния ѝ текст на тема как да развинтим фантазията на децата вместо да им купуваме поредната играчка, интересът към която трае не повече от три дни.

_____________________

Аз съм майка-екстремист. Обичам да ми е трудно, обичам да има предизвикателство, да си правя интересно, с други думи. Сигурно затова наредих 3 деца в рамките на 4 години, които гледам сама от самото начало та чак до 3-годишна възраст.

Не разчитам на баби и роднини, защото ме изнервят. Освен това се ядосвам, когато някой прави нещо против моите принципи – например да даде пържен картоф на 10-месечно бебе или пък да опакова детето с 50 ката дрехи при 20 градуса. Затова помощ – не, благодаря!

Е, когато се налага да изляза без децата, допускам външна намеса, но е сравнително рядко. Сигурно заради мазохизъм реших да използвам многократни пелени и да пера до откат, ама пък я колко пари съм спестила за последните 5 години.

Ако някой си мисли, че съм скръндзава, изобщо няма да тръгна да го опровергавам, защото си е самата истина. Не обичам да хвърлям пари на вятъра. Поради същата причина набавих повечето неща за първото бебе на старо или просто приемах употребявани вече неща от приятели и роднини. На бебето му е все тая дали ще носи бодита Бейби Армани или от Алито, на мен – още повече.

Оказа се, че едно бебе не е чак такъв голям разход. Особено като ти подарят количка, креватче, матрак, повивалник, шезлонг, столче за кола и една камара дрехи и играчки. Направо без пари! Следващите доизносват каквото остане.

Много бързо осъзнах, че дори да не купувам никакви играчки, пак сме затрупани. Това се случва, защото всичките ми деца са родени през лятото, а на рождените дни се струпват повечко подаръци и хората подаряват какво? – Предимно играчки! Това е единият прилив в годината, другият е по Коледа.

И така, с баща им установихме правилото да не купуваме играчки вкъщи, а ако е за повод, да се задоволяваме с книжки или нещо, което така или иначе е належащо.

Работата е там, че всяка играчка, която получат поддържа интереса им максимум 3 дни. Да не говорим за качеството на повечето играчки днес. То са едни шарени пластмаси, едни кичозни лампички, джвъчки, фльонги. Някой път се чупят още на първата игра.

И ти запълват цялото пространство – накъдето се обърнеш, ти маха плюшено мече или настъпваш количка, а още по-неприятно е докато правиш секс, отнякъде да изцвърчи гумено пате.

А и не може да разчиташ само на играчки, за да забавляваш детето, все пак то има нужда и от някакво умствено стимулиране. Телевизор вкъщи няма, казах вече, че сме скръндзи. Така съумяваме да упражним поне някакъв контрол върху времето за гледане и качеството на предаванията. Като се огледам, не усещам децата ми да са по-назад от връстниците си.

Остана питанката „как, тогава, да ги занимаем тези деца, така че хем да им е приятно, хем обогатяващо, хем да не изяжда цялото време на родителя”. Инкрустирах ги в почистването на къщата, доколкото е възможно. Най-голямото помага и в кухнята. Включих занимания с музикални инструменти. Пак оставаше време.

След известно чудене, стигнах до извода, че трябва да ги науча да използват фантазията си.

Така вместо да купувам много нашумялата тогава кухня за деца, реших да им я направя сама. Снабдих се с кашони от близкия супер, малко акрилна боя, малко лепило, телбод, тиксо тук-там, цветна хартия, стари CD-та за котлоните, кори от яйца за хладилника, стара пластмасова купа за мивка и воала – кухнята беше готова.

Естествено, както с всичко друго, за 3 дни ентусиазмът стихна. Но пък остана усещането, че можем да използваме подръчни материали, за да създадем това, което искаме.

И така, скоро децата започнаха да играят на магазин, ресторант, библиотека, болница, училище, използвайки наличното в детската стая, при това без изобщо да ме питат. Понякога искаха да им помагам да изрежем нещо от картон, да направим гараж за коли, къща за кукли или нещо друго.

Научиха, че фантазията им е най-ценното оръжие срещу скуката.

Повечето съвременни родители не можем (или не искаме) да отделим от времето си за децата и залъгваме и тях, и себе си, купувайки много играчки. Смятаме, че така ще получим бленуваното спокойствие, но всъщност се вкарваме в омагьосан кръг. Детето се отегчава много по-бързо и търси нови и нови предмети, а в по-дългосрочен план, се чувства презадоволено от еднообразни неща и дори не успява да им се зарадва истински.

Започва да иска по-големи и по-скъпи играчки, а родителят няма много голям избор освен да го задоволи. А и си мисли, че така прави най-доброто за детето си. Нали и другите правят така. Същевременно го лишава от възможността да развие собствената си фантазия, тъй като всяко нещо, което детето получава, бива употребено по начин, по който се очаква от него.

Нещо повече, често родителите показват на децата си как да използват някоя играчка по „правилен начин”, спирайки всякакви техни опити за креативност.

Привеждам в пример един експеримент, за който прочетох преди време. Провеждащите експеримента разделят определен брой деца в две еднакви групи. Децата от първата група влизат в стая с родител и на детето се връчва играчка, която не е виждало. Родителят понякога се намесва, „помагайки” на детето, ако то не може да разбере как се използва играчката. Децата от втората група влизат в стаята сами и отново играят с невиждани играчки.

Във втората фаза на експеримента, родителите на децата от първата група са помолени да излязат и на децата се дават нови играчки. Оказва се, че децата от първата група, в по-голямата си част, губят бързо интерес от новата играчка, а ако не успеят да открият как тя се използва, я захвърлят.

Децата от втората група проявяват по-голяма упоритост, докато не открият как точно да се възползват от играчката, откриват алтернативни начини за игра с нея и като цяло прекарват повече време преди да им омръзне. Експериментът илюстрира колко вредни можем да сме понякога родителите, в опитите си да „помогнем” на децата.

Надявам се никой родител да не се почувства като „лош” или „провален” заради прочетеното. Мисля, че трябва всеки от нас да подхожда с отговорност към заниманията на своите деца и да мисли в перспектива, защото времето минава изключително бързо и това, което днес ни се струва безобидно, може след време да се окаже труднопоправима грешка.

В крайна сметка, децата искат най-вече нашето внимание и време и това е най-скъпата играчка, която можем да им дадем. А и така един ден няма да ни е яд за пропиления шанс.

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross