Вече сме говорили за невероятни модели за социализация на деца не просто със специални, а с много сериозни образователни потребности. Спомнете си прекрасната исландска история Ари, който не ходи и не говори - но завършва гимназия, от която разбрахме какво значи цялото общество да е въвлечено в грижата за "по-различните деца". Или пък Алиса в страната, в която се гордее със себе си, в която Рени Маринова напомни, че на родителите у на все още не им се полагат усилия да научат едни деца да приемат други деца. Днес още една майка влиза в обувките на друга, питайки защо когато в детската градина има дете със затруднения в общуването, сериозно мнозинство от родителите не правят опит да помогнат, а дезертират.
Не мога да мълча. Не искам. Особено когато става въпрос за бъдещето на едно дете. И не само - става въпрос за ценностите и емоционалната интелигентност, с които растат всички наши деца.
Едно дете е „виновно“, че е малко по-различно; “виновно“ е, че се нуждае от малко повече внимание; „виновно“ е, че иска да бъде разбрано, подкрепено и обичано. Дете, което иска да ходи на градина и да участва в детските тържества, като моето и вашето. Но не се чувства прието.
В градината, която моето дете посещава, има дете, което не успява да се впише - не се справя с правилата, наложени от учителите, има известни затруднения в общуването и обучението.
Разбира се, като естествена последица се появяват недоволството и оплакванията от родители на други деца от групата, изказват се мнения и за проява на агресия от това дете към техните, което води и до напрежение сред учителите.
В опит да се „помогне“, детето се мести от една група в друга. Естествено, ситуацията там се повтаря, за да не кажа - задълбочава. От едната група, недоволството се прехвърля и ескалира в другата.
Провеждат се родителски срещи, започват остри нападки срещу това дете и майка му, етикетиране на семейството и много „квалифицирани“ и „доброжелателни“ съвети как трябва да се гледа това дете. Нито един от съветите не включва ангажимент от страна на детското заведение. Не и тази градина.
Не знам как се чувства тази майка. Мога само да подозирам, защото и аз съм майка. Знам обаче как плаках, след като детето ми пресъздаде разговори и ситуации в групата с това дете, като накрая заключи, че то е „лошо“.
Поговорихме си за всичко това. Не знам дали разбра всичко, което казах, но аз го казах и ще продължавам да го казвам: че такива деца не са „лоши“. Те просто имат нужда от повече прегръдки и внимание. Като всички.
Имах възможност да разговарям с тази майка и да наблюдавам за кратко детето ѝ на площадката. То дори не се опита да посегне на моето. А тя не е „лош“ или безотговорен родител. Прави всичко по силите си, за да помага на детето си. И просто се надява другите да проявят разбиране, малко повече усилия и желание то да бъде част от групата. В тази градина.
Но ситуацията не се подобрява. Напротив, стигна се дотам, че съвсем случайно станах свидетел на думи на майка, която е готова да търси адвокат, който да защити правата на нейното дете от това „другото“. Не повярвах на чутото.
Хора, това дете не е престъпник, от когото да се защитавате. То е дете. На има-няма 4 години.
Засрамих се. Много. Това дете може да е нейното, моето, вашето. Ние възрастните трябва да поискаме да се справим и да помогнем, а не да дезертираме, обвиняваме, сочим с пръст и заклеймяваме.
Къде е емоционалната интелигентност, за която толкова много се говори в последните години, на която искаме да научим децата си. Няма как да я предадем, след като ние не я притежаваме.
Мисля си, дали някой от тези родители, които търсят защита, е поговорил с детето си за тяхното другарче от групата. Дали е обяснил нещо, дали е поздравил родителите му. Само една майка е подкрепила „другата“ майка. Само една!
Не знам как станахме толкова душевно осакатени и деградирали, та да търсим „защита“ срещу ДЕТЕ.
Децата са основна грижа на държавата и обществото. Така е записано в Конституцията на България. Защо тези думи ми се струват лишени от всякакъв смисъл и тежест?
Още:
