fbpx
от 7 до 12 години

Затишие пред буря: Възрастта преди тийнейджърството

17 януари 2024
Снимка: Pexels

„Не искам повече да ходя на училище. То отнема детството ми.“

Думите са на 9-годишен, от малък изразяващ се със силни фрази. Дълго време „говори“ с баба си по телефона след нейната смърт и уверява, че тя му дава повече време да стои пред електронните устройства, както и му разрешава да яде сладолед всеки ден.

По време на първия локдаун при Covid-19 каза, че не издържа. Все си шапката (буквално), обу ботушите и свали семейна снимка от стената. Каза на родителите си, че си тръгва. На въпрос – защо му е снимката, отговори, че ще я гледа, като му домъчнее за дома.

Какво всъщност се случва с децата в периода между 9 и 12 години?

Зад гърба им е бебешкият период, както и първото противопоставяне, появяващо се между 2–5 години. Това е възраст, предвещаваща наближаването на така стряскащото за родителите тийнейджърство.

Специалистите наричат това време „латентно“, тъй като би трябвало да носи повече спокойствие както на родителите, така и на децата.

Но се оказва, че в наши дни това не е съвсем така. Нарасналите изисквания към учениците – матури, амбиции да влязат още след четвърти клас в по-реномирано училище, многото домашни, страничните занимания, стоенето пред компютър или телевизор, явно нарушават спокойствието, което уж се очаква да наблюдаваме в тази възраст.

„Латентно“ означава нещо, което спи, не се разкрива все още. В този смисъл има опозицията „латентно срещу манифестирано“, коментира психотерапевтът Петя Петрова.

Специалистът обяснява, че в известна степен в наши дни вече не може да се говори за това понятие. Поне не така, както е съществувало за предишни поколения, когато децата евентуално са били по-близо до очакваното за развитието за съответната възраст, характерна със задълбочаване на интереса към ученето, трудолюбието, развиване на упоритост и търпение, развиване на по-специфични и по-сложни интереси и занимания .

В настоящето обаче е трудно да се говори за латентен период, тъй като всичко е видимо и достъпно и е навсякъде, няма тайни. Така имаме твърде много индивидуални вариации на порастване, които не съответстват изчистено на предполагаем стадий на развитие.

„Днешните поколения са различни от предходните преди няколко десетилетия заради нахлуването на устройствата и интернет, които променят връзките между хората и връзката със знанието.“

И все пак – казва Петя Петрова – има нещо, което е „латентно“ до момента, но ще се „манифестира“ в този период или след това. Това са необратимите промени в тялото. Те винаги смущават и приемането им е процес с неясен изход.

Относно училището има две ключови неща.

Едното е особеността, че системата на обучение се променя от пети клас нагоре. Ролята на класния ръководител като една майчина фигура вече се измества. По всеки предмет има различни учители. Има много нови предмети, често децата нямат и обособени класни стаи, а тичат от кабинет на кабинет. Става по-труден и учебният материал. И това още повече подчертава неизбежната раздяла с детството.

Системата ще изправи всяко дете пред различни предизвикателства, свързани с неговите особености. Разбира се, има значение и какво училище посещава и какви са учителите му по отделните предмети.

Втората особеност на училищния живот в този възрастов период произлиза от това, че децата имат генерално по-висока чувствителност и тревожност заради настъпващия необратим преход от детство към юношество. Този преход ще засегне всеки млад човек, но по различно време (при момчетата и момичетата, но и при всяко отделно дете) и чрез различни изяви.

„В този период липсват достатъчно думи за това ново нещо, което се преживява. Като се включи и описаната промяна в обучителната система заедно с повишените академични изисквания, може да се говори за предпоставки за възникване на тормоза в училище, появяващ се тъкмо в тези ученически години.

Обикновено преходът между пети и седми клас е времето с по-голяма честота на тормоза в клас, когато липсват достатъчно думи за новостите от всякакъв характер, настъпващи при децата“, допълва Петя Петрова. „И понеже това явление протича незабелязано, добре е учители и родителите да бъдат наблюдателни към промени от всякакъв поведенчески и емоционален характер, за да могат да помогнат на децата, ако са в трудна ситуация със съученици.“

Амбиции и натиск

Според нея, ако родителите имат по-високи амбиции и упражняват повече натиск над детето си, това също ще окаже влияние, но от различен характер. „Има деца, които искат да угодят на желанието на родителите си и ще са в състояние да го направят. Или самите те ще имат амбиция за високи постижения. Но има други, които ще се противопоставят на тези очаквания. Или пък ще станат твърде тревожни поради големия натиск, което ще блокира способността им да се съсредоточават и да научават.“

Затова всеки от нас трябва да остава чувствителен към реакциите на детето си спрямо родителските очаквания. Дали самото то намира тези очаквания за смислени и има желание да ги удовлетвори, или има други интереси.

„Проблемът със стадиалните теории за развитието е, че човекът не е програмиран предварително в психичното си функциониране, то е твърде индивидуално. Не е необходимо да се осланяме на психологични теории за развитието, за да разберем какво точно трябва да може да прави детето в тази възраст. Родителят не трябва да следи дали то притежава всички очаквани характеристики за възрастта“, допълва психотерапевтката.

Затова и няма място за тревожност.

Някои родители изпитват притеснения дали тяхното дете се развива нормално за възрастта си, дали нещата, които прави, и реакциите, които има, са очаквани.

„И в този, и във всеки друг период от порастването вместо да си сверяват часовниците с теориите, майката и бащата е добре да се опират на специфичната си връзка с детето. Само през нея те ще разберат дали то се чувства добре, дали всичко се случва благоприятно и дали е необходима подкрепа, която обаче пак трябва да бъде оказана по специфичния за семейството начин.“

Подкрепата

Някои родители много разговарят с децата си и предлагат достатъчно емоционална подкрепа. Други умеят да предлагат външна подкрепа – участия в различни курсове и обучения, консултации с различни специалисти, които да са ценни на детето.

Важното е, че трябва да се опираме на връзката с децата си, която ще ни насочи кога от каква подкрепа имат нужда.

В прагматичен план родителите може да наблюдават какви са специфичните интереси на децата – дали са свързани с творчество, или са в областта на някои от науките, или на спорта, и да им се предлага повече изява и задълбочаване. Също така е важно да се дава пространство да развиване на отношенията с връстници, на приятелствата. Което означава цялото време на детето да не е запълнено само със задачи и задължения.

Само спокойно

Възрастта 9 – 12 години съвсем не е спокойна, тъй както няма нищо спокойно в наши дни. Важното е да не се ориентираме по външни очаквания и критерии и да се уповаваме на нашата си лична връзка с детето, за да разберем дали то се чувства добре и дали има нужда от помощ. Тогава можем да сме относително спокойни, че каквото и да дойде, ще го посрещнем заедно.

Петя Славова

Автор в Майко Мила

всички статии на автора
Споделете статията
cross