Помните ли Димана? Преди време в Майко Мила пуснахме нейния прекрасен разказ Сълзите ми капеха в пилето с ориз, докато чаках разкритие!, който бая ни разсмя! Днес Димана вече има ДВЕ деца, едно от които - бебе, и както всички се сещате, денят ѝ не е от най-лесните. Сега тя ще ни разкаже как минава един неин ден, в който едното дете иска да закусва торта, да броди навън босо и да изхвърли бебето на боклука, а второто... е въпросното бебе.
Жонглиране с деца.
*Възможни странични ефекти
-плач
-загуба на нерви и разсъдък
-неуспех с жонглирането
-отказване от живота
-прилив на невъзможна любов към децата
Искам само да започна разказа си със следното – обожавам децата си. Ако в следващите редове някой се съмнява и си каже „Тази мрази децата си”, препоръчвам да се върнат към това изречение и да го прочетат всеки път, когато имат съмнение. Обожавам ги. Живота си давам за тях. Точка.
Голямата ми дъщеря е на 3 години, малката е на 5 месеца. Не знам с какъв акъл казах на мъжа ми, докато бяхме в Гърция и си гледахме кефа, а голямата беше при баба и дядо във Варна, „Хайде да си направим още едно, колко може да е трудно”. И докато си течеше бременността, пак това повтарях. Какво пък му е толкова сложното на 2 деца?
Милиони хора по света се справят с по три, четири, пет, а разни хора от нашата мила държава - и с по 12-13. Аз с две няма да се оплаквам. Не че нямаше моменти, когато се затварях в спалнята и крещях във възглавницата от ярост и ревях, докато чистех пода, че не мога повече и искам всичко да приключи.
Първите три месеца и половина след раждането на второто беше супер. Нямаше ревност. Детето даже не ревеше толкова и си спеше що-годе спокойно. Сестра ѝ даже искаше да помага, да я къпе, да сменя памперси. Човек може само да мечтае за такова дете. И аз си гледах двете дечица с умиление, клатех глава и си виках „От какво се оплакват всички? Толкова е лесно?”
Ей с такива приятни мисли си урочасвате живота. Един съвет от мен – никога не казвайте колко са прекрасни децата ви на глас, защото някой там горе слуша и като ви чуе, си вика „А, така ли! Сега ти да видиш добри деца.”
От този момент нататък, откакто малкото стана на 4 месеца, нещо се обърна. Нека ви опиша нормален ден, когато и двете са вкъщи с мен. Голямата трябва да е на градина, но, разбира се, хвана вирус на третия ден и сега е две седмици с мен. Що пък не.
Мама става в 6.30 след безсънна нощ. Наложително е да стане, защото Дете 1 (нека така да го кръстим) трябва да отиде до тоалетната. Ако не отиде, ще има опикаване на леглото и мокър матрак, което изобщо не е забавно. Не ми се търка матрак в 6 сутринта. Разбира се, след като се събуди толкова рано, не иска да спи повече. Дете 1 решава, че всички трябва да станат и преди аз да успея да се обърна, тя връхлита в стаята на бебето и се качва в кошарата. Изкрещява му в лицето
БЕБЕ, СТАВАЙ ДА ПИЕШ МЛЯКО!!!
То, горкото, се стряска и започва на мята ръце, като удря собственото си лице и съответно започва да плаче. Бебето е заспало само преди два часа и планът беше да си стои и да си спи поне още два. Казвам на Дете 1 да слезе от леглото, защото бебето иска още да спи. Тя казва, че това е нейното легло и ако иска, бебето може да отиде да спи другаде.
Не знам този вид пазарлъци откъде ги е научила. Може би е нещо генетично, което се предава. Инатът си е инат обаче. Обяснявам, че бебето няма друго легло.
Следва рев и молене бебето да се хвърли на боклука. Отново уговорки и опити мама да запази самообладание, защото не искам да започвам да крещя в 7 сутринта. Започвам да се замислям дали да не сложа бебето временно в боклука само и само пищенето да спре. Отказвам се мигновено от тази мисъл. В боклука има бутилка вино от снощи и няма да му е удобно (шегувам се, разбира се).
Закуска.
Слагаме масата заедно. Тишина и мир. Дете 1 много обича да помага. Аз си викам наум, че имам прекрасно дете. Наливам мляко в чашата и я слагам на масата. Слагам храна в чинията. Казвам „Добър апетит” и сядам и аз да си изпия кафето доволна, че всичко върви по мед и масло. ХА-ХА, някой сме смее отгоре. Дете 1 казва, че не иска да яде каквото му е сложено. Аз питам защо не и какво иска. Опитвам се да водя разговор.
Отговорът е, че иска шоколад и торта за рожден ден за закуска. След като казвам, че такива неща не се ядат за закуска и че трябва да си изяде доматите, следва отново рев.
Хората които имат деца между две и три години, смятам, ще разберат следната картинка:
детето слиза от масата, пада на колене, след това по чело и покрива лицето си с ръце, докато плаче.
Това е някакъв вид протест към ужасния живот който аз и баща ѝ предоставяме. ДОМАТИ ЗА ЗАКУСКА, А НЕ ШОКОЛАД. Моите нерви започват леко да къкрят. Дишам дълбоко и казвам, че трябва търпение. Не позволявам на чудовището в мен да излезе. Много е рано още.
Закуската приключва и детето пак иска да помага. Супер. Докато аз разтребвам кухнята, то решава да изтръска покривката с трохите на пода. Въздишам и хващам най-добрия ми приятел в момента – малката прахосмукачка. Тя винаги ми е под ръка и не разочарова.
Таткото отива на работа и аз го гледам със завист как излиза от къщата. Свободата хем е толкова близо, хем толкова далеч. Махвам с ръка. И това ще мине.
Следва що-годе мирна игра вкъщи. Дете 1 иска да рисува. Прекрасно. Едно интелектуално занимание. Аз - горда майка. Давам материали за рисуване и отивам да си чистя къщата.
Изведнъж се чува „МАМАААА МАМАААА МАМАААА ЕЛААА МАМАААА”. Така 45 пъти. Тътря се аз към стаята, откъдето идват крясъците. Поглеждам милото ми дете. То стои и ми се смее, и си рисува по лицето с маркер.
Поглеждам Дете 2 на люлеещия се стол до нея - и нейното лице нарисувано. С ЛИЛАВ МАРКЕР. Хващам мокри кърпи (такива имаме в промишлени количества) и почвам да търкам лицето на бебето. То реве, защото го търкам.
Голямото и то реве, защото малкото е КОТКА И СЕГА, КАТО ГО ИЗМИЯ, ВЕЧЕ НЯМА ДА Е КОТКА. Малкото не приличаше на котка изобщо - прилича на на абстрактна картина от сюрреализма. Почвам да търкам и Дете 1, което също започва да реве и да се опитва да се свлече на земята. Започвам на прилагам хватки, за да я усмиря, ама тя си е жилава.
Отказвам се. Колкото съм изтъркала, толкова. Да си ходи надраскана. Довечера ще я изкъпя. Псувам на ум и проклинам живота си.
Следва обяд.
Аз, глупавата майка, решавам да направя супа, с която да нахраня Дете 1. Дете 1 не иска супа. Иска кекс. Няма кекс. Какъв кекс. Откъде го измисли този проклет кекс. Има супа с пиле и фиде. Направила съм грешката да сложа магданоз в супата.
Дете 1 гледа чинията и казва, че ТОВА ЗЕЛЕНО НЕЩО НЕ ИСКА ДА ГО ЯДЕ И ИСКА ДА ГО МАХНА. Започвам да пощя супата. Махаме магданоза. Дете 1 вече не е гладно. Иска кисело мляко. Нервите ми са вече опънати като струни. Давам кисело мляко. Не ми пука вече. Да си яде млякото и да отива да спи.
Ляга да спи с 300 уговорки. Сега да нахраним малкото. То още не може да се храни с лъжица както трябва и съответно пюрето е навсякъде освен с устата. Изяжда някаква част от домашно направената тиква и го слагам да спи и него.
Тишина. 13:00 часа. Дали е рано за вино? Рано е. Ще си пийна довечера. 45 минути минават и децата са будни. НЕ ги усетих как минаха.
Време е да ходим на площадката. Вадя шорти и блуза за голямата. Тя иска да си сложи най-официалната рокля. Викам - не може. Следва отново лягане по чело и рев. Аз започвам вече да повишавам глас и да викам. Съседите ще повикат полиция всеки момент. Всеки си има предел на търпението. Обличам я насила.
Дете 1 се опитва да открадне биберона на бебето и бебето започва да плаче, защото си го иска обратно. Хваща, без да иска, косата на кака си, защото тя отново си е навряла лицето в лицето на бебето. Бебето дърпа, каката реве. Каката отново моли бебето да се хвърли на боклука. Вместо в боклука го слагам в количката.
На площадката пристигаме в целия си блясък. Майка, натоварена като магаре, с количка. Запъхтяна и запотена. Детето пристига на площадката и си маха обувките. Защо - не знам. Нова мода.
Време е да си ходим. Минаваме през магазина. Следва постоянно повтаряне на „Остави го. Няма да го купуваме сега. Не ходи зад касата. Не влизай в склада. Не покривай бебето с продукти.”
Успяваме успешно да се приберем.
Дете 1 е хвърлено във ваната и изкъпано набързо, като мръсно куче. Нямам нерви да пълня вани и да чакам да се наиграе. Един душ и толкова. Реве, докато го къпя, защото ВОДАТА Е МОКРА. Не съм сигурна как да отговоря на това. Пускам си го покрай ушите. Всичко това, докато бебето реве, защото вече е гладно.
Храня бебето. Дете 1 идва и казва, че иска то да храни бебето. Казвам, че само мама го храни, защото знае как. Дете 1 казва, че това е нейното бебе, а не на мама. Казва пак, че иска мляко и кекс. Пак този кекс. Ще взема да купя утре и да миряса.
Звъня на мъжа и ми и му изкрещявам в телефона, че не издържам вече и че ще си изгубя разсъдъка. Той отговаря спокойно, че е в среща и че не може да говори. Трясвам му телефона.
Слагаме масата. Таткото се прибира и пита как сме. Аз го поглеждам и му казвам „КАК ДА СМЕ!!”. Той казва, че всичко му изглежда наред. Подминавам го и му казвам, че вечерята е готова след 5 минути. Има пет минути да се оправи и да дойде.
Сядаме на масата. Дете 1 не иска да яде. Не иска ориз. Не иска пиле. Не иска домати. Отново тръшкане по чело. Със сълзи на очи се обръщам към мъжа ми и му прошепвам:
„Ще полудея!”
Той ме погалва по ръката и казва, че разбира. Моят прекрасен мъж, който нищо не разбира, но се опитва, милият. Целувам го. Добре, че ме търпи.
Време да нахраним и бебето. Каката тика биберона с млякото в устата му и му крещи в лицето БЕБЕ, ПИЙ МЛЯКО! Бебето пие уплашено. Оригва се. Повръща половината мляко и ляга да спи.
Слагаме всички да спят. След 5 минути настъпва тишина.
9:30 часа.
Имам чувството, че денят е не 24 часа, а 54. Пльосвам се на дивана и усещам как силите ме напускат. В 9:30 вечерта. Сипвам си една голяма чаша вино и си го пия с кеф. Любимото ми време на деня. От 9:30 до 10:30, когато вече не мога да си държа очите отворени. Лягам си и нямам търпение да посрещна новия ден утре. Ха-ха.
Отново повтарям. Обожавам децата си. Но, Бог ми е свидетел, някой път ме сърбят ръцете.
