fbpx
И аз съм човек

Животът на другите – новата отговорност, която пандемията донесе

3 февруари 2021

Помните ли какво беше само преди година? Как пълнехме ресторантите и баровете и се чудехме как е възможно още да има места, на които да се пуши – такова безобразие?! Как се тълпяхме на опашките и се бутахме един в друг, прегръщахме се и се целувахме, ходехме до Барселона за един уикенд? Как спирахме с колата на път за някъде, за да обядваме в някоя крайпътна кръчма? 

После дойде Covid-19 и всичко се промени. Радостта и веселието бяха отложени за по-нататък. Концерти, вечери навън, един коктейл след работа. Бягане в офиса, само и само да не си вкъщи. Всичко това приключи.

За първи път откакто съм на тази земя, участвам активно и равноправно в световно събитие и то се оказа затваряне на света.

Нямам нищо положително да кажа за пандемията.

Хора изгубиха живота си, работата. Децата истински страдаха затворени у дома. Цели бизнеси не функционират от месеци. 

От една година се опитвам да намеря някаква полза, някаква поука от цялата работа и единственото, което разбрах е, че принудително се сдобихме с още една отговорност - животът на другите. 

Дори и да не се интересуваме как ще протече болестта при нас самите, дори да не ни се живее или да не ни е страх от смъртта, Covid-19 ни принуди, щем не щем, да се поинтересуваме как нашето поведение влияе на околните.

Ако наистина искаш да се самоубиеш, например, Covid-19 не е най-добрият вариант. Оказа се, че дори свръхдоза наркотици или скачане от висока сграда е доста по-приемливо (ако внимавате да няма никой, който се разхожда долу, защото и това се е случвало – да претрепеш някого, докато умираш).

Моралната тежест да не кашляме в лицето на другите

добави нов елемент, в който индивидът изгуби част от своята самостоятелност и пандемията го превърна в някой, който реално отговаря за здравето на неопределим брой хора във всеки един момент от обикновеното си битие – когато се вози в метрото или дори когато си купува кисело мляко. 

Признавам, че в първите месеци на пандемията нямах търпение да изкарам болестта, за да ми се „маха от главата“, сякаш е досадна конска муха, която трябва да изтърпя, за да продължа напред.

Това беше до есента, когато реално започнаха да умират хора в страната и разбрах, че „да изкараш болестта“ не е лично преживяване, а обществено. И дори да изкараш болестта, леко или сериозно, голямата тежест пада не върху собственото ти изживяване, а върху онова, което си причинил на всички, с които си контактувал до този момент. Отговорност, която досега съм чувствала единствено към децата си, а внезапно се разпростря спрямо приятели, познати и съвсем непознати хора.

Тази нова концепция за общност,

признавам, ме кара да се чувствам притисната в ъгъла. Всеки път, когато се видиш с колега, чийто родител е със слаба имунна система, мислиш за последствията. Всеки път, когато заведеш родителите си до пазара, защото се налага, мислиш отново. 

Изведнъж животът на учителите стана наша персонална работа. Кой досега е мислил какво точно се случва, ако изпрати детето си със сополи на училище? Защото понякога СЕ НАЛАГАШЕ да го изпратиш със сополи. Когато си самотна майка и няма кой да ти помогне. Когато можеш да изгубиш работата си.

И какво толкова може да стане? Най-много да се разболеят още две-три деца. За учителите никога не сме мислили. Или за родителите си. Има ли дете със сопол и баба на разположение, първото, което правиш, е да ѝ метнеш детето, за да идеш да правиш ексели. 

Тази година децата ми не са виждали баба си отблизо 5 месеца.

С тези темпове на ваксинация няма и да я видят скоро. Внезапно се оказа, че след 16 години помощ и подкрепа от страна на бабите и дядовците, успявам да се оправя сама или по друг начин.

Намерихме приятели на наша възраст с деца на възрастта на нашите и започнахме да си помагаме за отглеждането на децата, докато се трепем от работа, защото трябва и нещо да се яде. Но моите родители не ми идват на гости, не празнувахме Коледа заедно. През 2020-а за пръв път в живота ми сготвих сама по празниците. Козунак по Великден,  питка и баница по Коледа, да не повярва човек... 

Научих се да нося маска, да ходя по срещи с маска, да стоя на 3 метра, да чакам на опашка пред магазини, пред които никога не съм вярвала, че ще видя опашка в живота си. Да вися отвън пред банката и да студувам, подскачайки от крак на крак. 

И няма да лъжа, през повечето време съм бясна, притеснена и отегчена. Не ми стига, че имам три деца, работа и родители, но и трябва да внимавам за хора, които не харесвам. Не само това! Трябва да внимавам за хора, които дори не познавам, а това минава понякога всички граници.

Но не мисля, че животът ще ме срещне с по-голяма обществена отговорност. Така или иначе, не мога да я заобиколя. По-добре да се опитам да запазя здравия си разум и нечие и друго здраве. 


Елисавета Белобрадова

Съоснователка на Майко Мила

всички статии на автора
Споделете статията
cross