fbpx
И аз съм човек

Епизод 4667, в който Фани вади експресно лични документи

5 октомври 2018

След Основни правила за оцеляване в България, Образуванието, наречено образование, Как не си купих бебе – трагикомедия в престъпния свят и Био-еко упътване за тотални невежи, днес любимата ни Фани Давидова е тук с един разказ за търпението, което ти е необходимо, за да оцелееш в паспортна служба с 21 гишета и служителки, които до ден днешен се чудят защо повечето хора им крещят!

Всичко стартира истерично в 7.00 ч. Установявам, че ми липсва документ. Звъня в паника на три различни места. Tова - в седемиполовина, нали.

Документът е намерен, но междувременно изчезва предишният ми паспорт. Подозренията падат върху Роджър. Следват крясъци по смаяното куче, претърсване и изземване на други откраднати неща, но не и паспорта.

Взимам най-стария си такъв, на който съм на 16 и съм го задържала умишлено, защото има американска виза. Хуквам към паспортната служба, като се връщам ДВА пъти. 1) за да взема забравените пари, 2) да проверя ютията.

Дебаркирам успешно в паспортната служба - след отбелязани три неуспешни нахълтвания на грешни адреси с въпрос на фалцет "ТОВА МЕВЕРЕ ЛИ Е" (Не, МОСВ е, заложна къща е, РПУ е).

На верния адрес, отварям дверите на паралелен свят - антиутопия. "Посреща ме" приказно същество със страшно мръсни униформа, мустаци и коса, мирише зверски на цигари.

Крясва ми в лицето, че това не е информация, но аз си знам, че на административен език това означава "Добре дошъл, заповядай, влез".

Гишетата са 21 - имам предвид ДВАДЕСЕТИЕДНО.

На всяко от тях са залепени любимите на всички ведомства, администрации, черкви и указания - принтирани, в найлонов джоб и залепени със скоч: за български граждани в България, за български граждани в чужбина, за небългарски граждани в България, за небългарски граждани в чужбина, за ааа... вече ми се вие свят.

Питам на гише 12 - това дето няма хора пред него - пращат ме на гише 17, откъдето отивам на гише 16.

Попълваме заявлението ЕЛЕКТРОННО (тука е Европа бе, шшш, алоо), принтираме и на финала ми дават да си го допопълня на ръка... Защо? Не задавам излишни въпроси.

Оказва се, че издирвания в паника документ от сутринта изобщо не ми трябва. Защо въобще съм го донесла? Ами, защото така ми каза ваша колега вчера... М, глупости, дръжте си го там!

Плащам.

Следва гише Х. Няма никой! Пищя на ум от радост. Влизам - мила жена приема документите. Сравнява това, което съм попълнила сега, с предишните данни:

Ръст? "Преди сте писала 167, а сега - 164. Какви са тия работи?" Измерва ме с поглед, отсича: "Ясно - 164!"

На съседното гише снимат бебе за паспорт. Много е сладко. Всички служителки напускат своите гишета да му се радват. Моята също хуква. Кога е родено, Гуци, гуци, Аууу 28 декември. Внучката на едната - виж какво съвпадение -също е на 28 декември.

Следва кратка презентация на зодия Козирог. Ох, много е сладко - сега е малко, като пораснат стават едни... Следва кратък преглед на особеностите на детската психика в различни възрасти. Аз си стоя с мила усмивка и гък не казвам. Детето и майката си тръгват.

Продължаваме.
Очи?
- Зелени.
Loading... поглежда ме, концентрира се... "Шегувате се..."
- Да
Отново Loading... "Какви да ги пиша?"
- Сини
"Пиша ги черни, не знам..."

Телефонът ѝ звъни. "Да, кажи лельо... Аз ти се обадих, да ти кажа за промоцията, обаче ти не ми вдигна, обадих се на майка ти, тя ми каза да ти звънна пак, пак ти звънях... Да, бе, да... промоция... Ами, виж, разгледай и пак ми се обади, че сега работя... да, да много са хубави."

Аз стоя, окото ми не трепва.

Продължаваме.

"Сега седнете там - ще ви снимаме. Махнете си бритона. Сега косата си махнете... ама веждите не ви се виждат..."
В този момент съседната колежка вика всички при нея - да видят снимката на бебето от преди малко и да си припомнят колко е сладко. Всички служителки отново напускат своите гишета да му се радват. Моята също отново хуква.

Когато се връща, системата забива, но това е добре дошло, защото племенницата ѝ отново се обажда, за да каже че се е спряла на модел миялна и иска да го обсъдят. Минават по всички характеристики на машината - енергоспестяване, обороти, вместимост. Електролукс е страхотна марка, Бош не си струва парите.

На мен вече ми е все едно - пускам си служебни мейли по телефона. Последно преглеждане на документите. Аз не отронвам дума. Служителката ме поглежда ласкаво: "Вие бяхте извънредно търпелива, тука как ни крещят, не мога да разбера защо..."

Присъединява се съседна колежка, която потвърждава, че освен, че съм много любезна, изглеждам и много добре. Двете се съгласяват, че направената снимка не отразява докрай истинската ми красота. Решават, че по-добре да направят нова. Оставям се да ме снимат отново, резултатът е потресаващ, но те: "ЕЕЕЕЕ, това е съвсем друго нещо"

Усмихвам се, но вътрешно ридая, много искам да умра, да си тръгна, да заживея в гората като анархист и никога повече в живота си да не видя администрация и гише.

Вървим към приключване вече 40-а минута. Съседната колежка надзърва зад рамото на моята и казва, че експресните услуги са толкова скъпи, че сега трябва да отида там (???) и който трябва (???) да ми ги осребри.

Аз въобще не разбирам за какво говори, но изпадам в паника, че ме пращат на ново гише и пак нищо не казвам, но започвам да гледам ужасено и пребледнявам...

Колежката се смее и уточнява "Да ги осребри, бе... там, мъжът ти да ги осребри... да плати, като има хубава жена. ще плаща."

Намесва се и моята служителка: "Абе, какъв мъж бе... тя сега се развежда, нали затова идва да си смени документите... е, чети тука..."

Аз вече се смея страшно (облекчена, че никъде няма да ходя) и казвам: "Е, добре, че не съм осиновена, щяхте и това да обсъдите вероятно и можеше от вас да разбера..."

Двете ме успокояват, че първо не съм осиновена и второ добре, че съм се развела, защото, ама наистина много добре изглеждам.

В три и половина отивам да си взема документите. Дадоха ми входящ номер, който вече успях да изгубя. Не мога повече, честно... Всички хора ли така живеят, или само аз участвам в личен ситком?

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross