fbpx
И аз съм човек

Една щастлива ин витро история

27 октомври 2016

Днес при нас е Онорин. Майка на две деца и авторка на един разтапящ сърцето разказ за много битки, болка и ... щастие.

Имаме две деца - първото след известно чакане, но нормално заченато, а второто е ин витро бебе. Та за ин витрото, то въобще не е шега работа, казвам ви.

Чувала съм за хора, избиращи ин витро защото вече са на възраст и не им се чака, правили са няколко месеца опити и не им се чака или пък просто могат да си го позволят.

Виждала съм и такива, които неистово желаят най-накрая да прегърнат мечтата си.

Мечта, която да плаче, да се сърди, да не спи по цели нощи, да им разчорля косите, да ги кара да ходят с най-провлачените си, омазани в пюре и повръщано тениски по цели дни.

Хората, които са готови на всичко, за да получат всичко това, от което всички, които имаме бебета, се оплакваме.

Не знам за кое да ви разкажа - за началото, за края или за всичко по средата... Или просто да споделя и някои от забавните моменти. Защото забавни има, да.

С мъжа ми разбрахме, че проблемът е в спермограмите. Това, естествено, не се случи бързо. Трябваха ни няколко години, три инсеминации и един мисед аборт. През това време мъжът ми беше обиколил де що има стаички за даване на материал из София.
Вероятно можем да направим класация, вече не особено актуална, къде какво се предлага за „подпомагане“ на материалодаващия.

Първият път, когато на му се наложи да посети такава стаичка, мрънка доста.. Ама, верно ли, а стига сега, и какво да правя, ама ти сериозно ли... Сигурно всички мъже ги задават тия въпроси, не знам, ама е дразнещо, след като аз вече бях полягала на около милион гинекологични магарета. Викам - вярно, ще трябва да отидем. Явно съм била ясна, примири се.

На следващия ден акостирах с един як мрънкач пред Медицинска академия. Отдавна беше, но помня как моят човек се отправи посърнал към една от многото бели врати. Позабави се известно време и после излезе нахилен и заобяснява (около половин час с най-големи подробности) как това въобще не били стаички, а някакви завески, как вътре били няколко мъже – всеки със собствена завеска, и как имало списания да си разглеждаш - за насърчаване. Моят човек не е по лукса, но пък всяко по-интересно нещо го впечатлява. Та сега яко се беше впечатлил и се забавляваше с преживяването си – завески, стари списания тип Бурда, ама със съблечени каки, тук-там покашляне в съседство.

Е, това му беше първият опит. По-нататък имаше други стаички, като някои бяха с видео, други - с неработещо видео, трети - с по-забавни насърчителни материали от списания. Най-много го впечатли стаичката със списания, но с китайки. Те такова нещо не беше виждал!

Моята история не е толкова дълга, колкото са историите на други жени. Понякога си мисля, че почти съм я забравила, заедно с всичките сълзи, които съм изплакала през петте години преди раждането на дъщеря ми. Историята ми е дълга само пет години, а на опашката за получаване на заповедите от ин витро фонда видях хора, чакащи по 8-9 години с по 7-8-9 ин витро опита. Мисля, че съм късметлийка.

Не помня момента, в който осъзнах, че е време да се направи нещо различно от чакането да се получи, защото просто не се получаваше. Знам, че този момент го имаше, но ми се струва, че е било преди милион години...

Как съм се чувствала? Безвъзвратно изгубена... Безвъзвратно безполезна... Безсмислена...

Така се чувствах преди да се получи баткото ни. Чувствах се така година, даже две. Сега си мисля, че две години са малко време, но, броейки дните и месеците, ми изглеждаше безкрайност. Още си мисля, че бяха безкрайност.

Времето, в което броиш и действаш по график и план те съсипва. Струва ти се, че всичко е толкова изкуствено нагласено. Пиеш си хапчетата, ходиш всеки месец на гинеколог. Ходиш по няколко пъти всеки месец. Бият ти хормони. Чакаш, чакаш... Оглеждаш се в очите на другите. Чудиш се те как се справят.. Не завиждаш, а просто се надяваш да продължиш живота си по начина, по който си избрал.

Безкрайност бяха и годините преди да се получи второто ни бебче. Те бяха 5 години безкрайност. Спомням си хилядите моменти на безкрайности. Първа безкрайност след първата инсеминация – моментът, в който вярвах, че „ето, този път се получи“.

Втора безкрайност – моментът, в който разбрах, че не се е получило. Ревах с глас. Бях на работа... Излязох навън, обадих се на мъжа ми, казах му „Ами.. не се получи явно..“. Поревах докато той ме успокояваше. Затворих телефона с „Да, да вече съм по-добре“... И после, после заревах още по-силно и абсолютно безутешно.

Естествено, човек не трябва да се отказва. Забавяш темпото, загърбваш неуспеха и решаваш, че имаш нужда от няколко месеца почивка и, знаеш ли, може пък точно сега да се получи без лекари. Естествено, не се получава.

Втора безкрайност след втората инсеминация. Висиш в кабинета и изчакваш да ти наместят пó така шийката на матката, че там нещо си... Кракът ти се е посхванал, но какво пък, гледаш тавана и се опитваш да не мислиш за първата безкрайност.

Клиниката, в която бях, май не беше подходящото за мен място. Човек решава през годините кое е най-добро за него. Имаме две инсеминации в една клиника. Неуспешни. Не казвам, че клиниката е лоша, не казвам, че лекарите не са си свършили работата, просто явно инсеминациите не вършеха работа в моя случай, а на мен ми се искаше да свършат. Примирих се с мисълта, че ин витрото е това, което трябва да се направи и за да си дадем ново начало и да се настроим позитивно, сменихме клиниката.

Моментът, в който се реших на ин витро, ме освободи от мисълта за „Ще се получи. Да, ще се получи другия месец сигурно. Да, може би по-следващия“. Спрях да чакам естественото начало. То сигурно е било ясно на целия свят, че няма естествено начало в моя случай, ама аз някак не исках да го повярвам.

Кандидатствахме по ин витро фонда. Одобриха ни в момент на кръстопът за цялото семейство. Заминали в чужбина, на хиляди километри от родината и... одобрени... След като синът ни заспиваше, ние с мъжа ми сядахме на по бира и започвахме да обмисляме вариантите. Казвах му - „Знаеш, че шансовете ни не са големи, нали? Знаеш, вероятността за положителен резултат е около 30-40%, нали? Готови ли сме да пропътуваме обратно всички тези хиляди километри, за да се разочароваме отново?"

"Или да ги пропътуваме за да станем най-щастливите хора на света?" – попита ме мъжът ми. Той ми каза - "Шансовете ни не са 30 или 40%, шансовете ни са 50% - или ще стане или няма да стане, но ние сме длъжни да опитаме, не мислиш ли?"

Обезоръжи ме – усмихнах се, излезнах на дюшеци, готова за битка. Отново запалих надеждата и пак бях свободна. Чакането да излезе заповедта от фонда за ин витро не беше кратко – отне близо година, през която аз следях как се движи нашият номер с екселски таблици и честитях на момичетата в ин витро форумите, когато излизаха техните номера. Радвах се за всички нас. Знаех, че всички, ама абсолютно всички, имат своите безкрайни моменти и ми се искаше да имат най-накрая отговор на молитвите си, да бъдат щастливи. Стисках палци нощем, като заспивах. Когато дойде време да се върнем, бяхме готови.

За процедурата няма да разказвам, но не беше леко. Хормоните ми бяха се изстреляли към небето, кръвното ми се вдигна и падна рязко в един момент. Понеже се насъбират доста дни, в които сутрин и вечер си в клиниката, ти се струва, че си в нова безкрайност. В един момент бях доста изплашена. Не знаех, че това което ми се случи, е паническа атака и си мислех „Хайде сега пък, каква е тая лиготия? Паническа атака? Аз?! Няма шанс!“. Всъщност имаше. Преживях и това.

Имаше още един момент на безкрайност, в който, след положителния кръвен тест, прокървих. Е, този момент беше наистина безкрайна безкрайност. Бях в болницата на клиниката и плачех... Лежах на леглото в приветливата стая, нищо не правех и си мислех за 30-40% вероятност щастие. Мислех, че съм от другите проценти и се опитвах да го преживея. Молех се моят посплескан ембрион да се оправи и да издържи, но някак бях поизгубила надеждите си.

Изписаха ме, ембрионът ми продължаваше да се бори да стане човек. Аз се борех заедно с него. Всички вкъщи се борехме. Бяхме си вързали и желание на едно китайско дърво, което сбъдва желанията. Вързахме само едно листче със само едно желание „искаме бебе“.

След всичко, което преживяхме, ние получихме своя шанс да бъдем щастливи – бебето е вече на 6 месеца. А аз често си мисля, че нашето е нищо на фона на хората, с които са запознах. Хора, чакали по над девет-десет години, хора, борили се и продължаващи да се борят. Хора с много, много други процедури и не един неуспешен инвитро опит, а 7-8-9 такива. Прекланям се пред всички вас! Прегръщам ви! Мисля за вас и ви подкрепям с цялата си душа, защото много добре знам какво е да нямаш и какво е да искаш. Обичам ви и ви желая успех!

На тези, които още се чудят и отлагат посещението в ин витро клиника, а опитват повече от година, ще кажа – няма смисъл, има проблем и вие го знаете. Спрете да се надявате чудото да стане от самосебе си и изберете лекар. Изберете някой, който ви се вижда надежден. Някой, който може да е млад, но ви кара да имате вяра. Някой, които ще ви изследва, насочва и ще ви подкрепя, докато разберете какви са вашите възможности.

Честно казано, мислила съм и за осиновяване на дете. Скоро, от разказа на една майка, разбрах че не е толкова трудно, колкото предполагах. Така  че – варианти да бъдем щастливи винаги има.

Искам да ви дам кураж, на всички, които сте на прага, по средата или в края на всичко това. Тръгнах и минах оттам. Знам, че е възможно и стискам палци да се получи и при вас. Физическите болки се преодоляват, мъките през годините се забравят, сълзите при вида на поредния отрицателен тест - също.

Изправете се и се борете!

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross