В последно време, когато се налага да пазим дистанция от възрастните си роднини и близки, сякаш все по-често си даваме сметка колко важни са ни тези аналогови хора, обитаващи вече дигиталния свят; как ни свързват с миналото на детството, в което безгрижието беше норма, а всяка емоция – най-силна и като за последно. Повечето хора, имали щастието да познават и да живеят около бабите и дядовците си, обикновено потвърждават, че това са едни от най-важните хора, маркирали живота им. За топлия спомен от един такъв човек ни разказва Елена Димова. А ние благодарим от сърце.
Когато дойде лято и замирише на липа и смокини, когато чуя гласовете на Лучано Павароти или Андреа Бочели, когато видя хора да танцуват и да се целуват, когато видя възрастна жена с огън, любов и гордост в очите, когато ме боли за нещо и ми се говори с някого, все се сещам за моята баба.
Трудно ми е да говоря за нея в минало време. Правя го, само за да не изглеждат неточни фактите. Родила се е на 4 юни 1921 г. Нейният спътник и баща на трите им деца, моят дядо, се e появил на този свят на 7 март 1913 г.
Tя беше Вселена. Казваше се Екатерина и за мен беше Велика. Много по-велика от онази, за която всички сме чели и чували. С напълно несломим дух, винаги изпреварваща времето. Единственият случай, в който видях баба пречупена, беше когато дядо си отиде от тоя свят. Само тогава. Все пак цял един живот беше излазила, извървяла и изтичала с него, до него. Сигурно е горяла със същите тези болка и тъга в очите, когато е изпращала дядо на фронта. Всички около нея обаче, бяхме свикнали да я виждаме с онова изражение на лицето, с което вероятно го е посрещала, когато се е връщал от войната. Всичко в нея грееше, струеше благодарност, любов, благородство, щастие, благост, мекота, нежност… Не преувеличавам.
Всичките ѝ деца и внуци я наричахме Мама Клер.
Тя ми разказваше, че дядо ми Никола ѝ бил първият и последен мъж в живота. Беше благодарна за избора си, но достатъчно наясно с всички житейски нюанси, за да не пропуска да ми каже: „Първо се наживей, после бъди сериозна и не предавай мъжа си!“. Те, заедно с дядо, бяха олицетворение на идеалното семейство. С всички трудности, през които някога са минали, толкова добре бяха паснали един към друг, че нямаше нито една пролука между ореолите им. Ще си кажете, че след толкова много години всички някак си пасват, и ще сте прави, но само донякъде. Защото при тях се виждаше оная опустошителна любов, дето личи отдалеч и най-често я срещаме в книгите. От нея са се родили три деца, най-малкото от които – моят баща.
Бащата на Мама Клер, моят прадядо Мими, бил заможен търговец, но се разболява тежко и продава огромна част от имуществото си, за да изучи двете си деца. И баба, и брат ѝ са били възпитаници на френски колеж. Мама Клер беше научена на перфектен френски и възпитана от монахини, при това изключително строго. Майката ѝ – Лика Рейшер, е отритната от еврейската общност заради брака ѝ с българин (прадядо ми Мими) и най-вече заради това, че приема християнството. Тя живее дълги години в Париж.
Тези няколко факта вероятно посяват както семенцето на бунта в сърцето и живота на моята баба, така и отношението ѝ към любовта и към всичко красиво.
Строгостта при вселенската ми баба – Мама Клер, беше примесена с всичката добродетел на света, което караше нас, петимата ѝ внуци, да я обичаме безмерно и да сме дисциплинирани „войници“ в дома ѝ съвсем доброволно. Правилата при баба и дядо се спазваха без уговорки и съвсем стриктно – всеки ги знаеше и се придържаше към тях без възражения. Настанявахме се около масата с измити ръце и чисти дрехи, никой не посягаше към храната преди дядо да е седнал, всеки път се сервираше върху кристално чиста и перфектно изгладена покривка, дето ако я изцапаш, на самия теб ти идеше да си шибнеш един шамар (Мама Клер се усмихваше благо и казваше: „Нищо, хубаво е когато децата правят така! Да личи, че в къщата има живот!“).
Баба сервираше храната с хореография и винаги в порцеланови чинии със сини цветя по края, сребърни прибори и фантастични пръстени за платнените салфетки. Обожаваше достойни и възпитани хора и правеше всичко по силите си да превърне и нас, внуците ѝ, в такива. Имаше си послания към всеки един.
Мен, например, ме караше да се храня с книги под мишниците. Също така, за да е изправена стойката ми, Мама Клер слагаше една точилка между ръцете и гърба ми по определен начин и искаше да види как ходя като „жена“. И непрекъснато ходеше след мен и ми говореше на този прекрасен, проклет френски, чиято граматика и числа до днес са ми доста мъгляви!
Мама Клер винаги миришеше на хубав парфюм, носеше бижута и викаше фризьор вкъщи, когато знаеше, че дядо ще излиза за по-дълго. Не искаше никой да я вижда с ролки и боя на косата, най-малко мъжът ѝ. Никога не готвеше с дрехите, с които седи вкъщи, и носеше едни от най-красивите, копринени тюрбани на главата, за да не ѝ се вмирисва косата. А само как готвеше… Това е отделен разказ, за който трябва много внимателно да подбера изразните си средства.
Редеше дрехите в гардеробите по цвят и материя и имаше сапуни навсякъде, че да мирише добре. Нощното ѝ шкафче беше пълно с различни платнени носни кърпи. Нейните бяха бели, копринени и с бродирани в златно инициали. Кърпичките на дядо Никола винаги бяха перфектно изгладени, защото баба държеше, когато той излиза (независимо дали отива до пекарната на 50 м от вкъщи, или да се срещне с приятели), да слага кърпичка в джоба на блузата си. Кърпичката винаги беше подбрана в подходящ цвят и сгъната по определен начин, така че да стърчи и да се вижда триъгълният ѝ, цветен край. Също така, Мама Клер избираше чорапите, бомбето и дори цвета на платнената торбичка (помните ли ги, онези с ципа, дето се сгъват и се побират в джоб), за да може дядо да изглежда напълно чудесно. И този ритуал се повтаряше всеки божи ден, без изключение.
Домът на моите Мама Клер и дядо Никола все още се намира в центъра на град Пловдив, точно над главната улица, на Сахат тепе. 50 квадрата чиста любов, чест, история, традиции, семейства, бебета, деца, песни, усмивки, сгушени между много липи, помещаващи се в стара семейна къща, разделена между много наследници. 50 квадрата, пълни с книги, заради които, между другото, изживях най-голямото си детско разочарование – баща ми се казва Димитър Димов, а в библиотеката над леглото, в което спях, беше пълно с романи на писателя със същото име. Много дълги години бях сигурна, че всичките тия романи ги е писал моят татко. Но това е съвсем друга тема…
Та, в тия 50 квадрата, кухнята не знам дали заема и 3 от тях, но за мен беше най-просторното, прекрасно, уютно, топло, приветливо и светло място на света. Между другото, така е и до днес! Толкова аристократизъм има в тая квадратура, че до ден-днешен кръвта ми посинява, като вляза там. Тези 3 квадрата, ако можеха да говорят… Колко сълзи съм изплакала в скута на баба си, колко любови съм ѝ разказала – споделени и неизживени, колко мълчаливи цигари сме изпушили, втренчени в мисли, решения и в липите отсреща...
Моята Мама Клер ужасно много обичаше музика и танци. Все ме караше да пускам любимите ѝ песни и сядахме да разговаряме. На глас си спомняше истории от миналото, пренасяше ги в настоящето почти с изразните средства на Хемингуей, а аз седях и слушах с всичкото внимание, с което някога съм разполагала. Такава жажда и наслада от живота, докато седяхме на един мъничък, тесен диван до една гостоприемна, разтегателна маса, събирала толкова много хора през годините. Мама Клер често казваше: „Поживей си, ама не се давай лесно на никой! Избери си го да е висок, възпитан, умен и да не ругае! И да се обичате!“.
Благодаря ти, Мамо Клер, за всичко, на което ме научи! Обичам те!
